29 декември
Понякога се чудя дали някой на работа подозира колко неприятна тайна крие домът ми. На катедрата колегите ме възприемат само като преподавател и това е. За тях съм Силвия Петрова, доцент и ръководител на катедрата в Софийския университет, сериозна и уважавана жена. Всички ми завиждат тихо, когато ме видят да излизам с Красимир моя внимателен и интелигентен съпруг, който ме посреща след работа.
Г-жо Петрова, имате голям късмет! Красимир изглежда истински кавалер висок, красив, възпитан. възхищават се млади колежки.
Е, момичета, не завиждайте… усмихвам се, но само аз знам какво значи животът с кавалера.
Животът вкъщи е… друг. Красимир редовно си идва пиян, мърляв, едва крепящ се. С ключа не може да уцели, звъни, пада на прага и заспива като къпан. Аз го въвличам вътре с въздишки и тирадата Ох, мамин лук, кога ще се напиеш пак, сили нямам…, завивам го с одеяло и сядам да работя по дисертацията първо кандидатската, после докторската… Оставям му голяма чаша вода, иначе посред нощ почва да вика: Силве, вода!
Сутрин, стъпвайки над спящия в коридора Красимир, отивам на работа. В университета царувам с усмивка сякаш нищо не се е случило. Така минават дни, седмици… И понякога, като по чудо, в края на седмицата Красимир стои изчистен, изгладен, усмихнат пред входа.
Как мина денят, Силве? пита ме галантно.
Нормално, Краси. Хайде да си вървим.
Колегите ни гледат със завист: Силвия Петрова си уцели мъжа!
Само у дома мълча. Мълчанието е моето оръжие. Краси страда особено, когато се прибера и го игнорирам. Често си намира оправдания да излезе веднага след мен, само и само да си догонва компанията и чашката.
28 години сме женени. Любовта ни някога беше силна. После се разпиля като пух и вече не може да се събере. Дълго време не успявах да забременея, а за мен семейство без дете не е семейство. Когато накрая се роди Мартин, всичко се промени той стана центърът на света ми. За бебето всичко беше малко и скъпо, пари нямаха, а Красимир прехвърли всичко къща, дете, грижи на мен. Неговата грижа беше да скрие виното на външния балкон и да си попийва кротко.
Разбира се, накрая го хванах. Намерих бутилка ракия на терасата, изненадана попитах:
Краси, чие е това?
Познай! измайтапи се той.
Последваха скандали, сълзи, обещания, заплахи. Годините си минаваха, Краси ту намираше работа, ту я губеше заради алкохола, разбира се. Никога не се осмелих да се разведа. Майка ми беше казала: Дъще, мъж веднъж се взема! Първият е от Бога, вторият е от дявола. Па и баща по-роден за детето няма!
Така сама се борих за всичко. Ожених се за мъжка сянка, а и самата аз толкова ожесточена станах. Жал ми беше за него, но любов нямаше, всичко в душата ми отдавна бе изсъхнало.
Единствената ми радост стана Мартин. Първата му любов беше в 8-ми клас, после в университета… Мартин се оказа невероятно привързан към момичетата тъкмо свикна с някоя, после води друга. Само една от тях, Йоланда, се задържа при нас пет години. Започнах да й викам снахо, разказахме на всички роднини, че са женени, заживяхме четиримата. Често натяквах за внуци все пак не е човешко така, без продължение.
Аз отдавна съм съгласна, ама Мартин все се бави казва Йоланда с тъга.
Мартине, майка, искам да гледам внучета, скоро пенсия ще вземам! молех му се.
Но един ден се прибрах и видях, че нейните вещи липсват. Вечерта Мартин доведе ново момиче Мария на осемнайсет години.
Мама, Мария ще живее с нас, обичаме се!
А къде е Йоланда? Не приемам това! Върни Йоланда! викнах, но не ме послуша.
Чак сега осъзнах, че Йоланда ми липсва Но синовете, Господи, всеки е различен. Тъкмо привикна сърцето, и хоп нова избраница!
Месец по-късно Мартин се върна сам. Попитах:
Къде е избраницата?
Казала ми, че не съм за нея. Стар съм вече!
Ами Йоланда?
Мамо, да ти призная тя имала две деца! Не знаеше? И аз не знаех… Все ходеше при майка си, а истината е, че отивала в селото при децата си. Бившият й мъж ми разказа. Всичко сам гледа. Надявал се да се върне…
Беше тежко да приема, но му казах:
Знам, че Йоланда много те обича и досега, нищо… Но децата, тези малки същества, те са без вина. Само да е здрава, момчето ми, това е важно!
Година по-късно Красимир почина от цироза. Мъките му бяха тежки, в последните дни искаше прошка от мен и Мартин за разпиляния си живот. На гробищата го изпратих със сина си.
Мартине, знаеш ли колко нерви и сълзи ми струва баща ти? Но каквото и да беше, бих изтраяла пак само да се върне! Ей такава е любовта
Оставих цветя, Мартин ме хвана под ръка и тръгнахме бавно към вкъщи. Не беше момент за приказки.
Постепенно всички в университета разбраха колко сама съм. Мартин си има свой живот все нови момичета, кой знае… Пожелавах му само да се ожени, да ме зарадва с внуче. А аз? Как да продължа?
Измина още година, излязох в пенсия. Оставаха ми само спомените, как някога Красимир ме чакаше на стълбите
Краят на декември. Навън е суетня, всички чакат чудо. На Нова година сама пред телевизора, елха, руска салата, мандарини, шампанско. Дано поне Мартин да дойде, макар че пак се е хванал с някоя…
Тъкмо си мислех това, звънна вратата. Изтръпнах Мартин си има ключ. Кой ли е посред нощ?
Погледнах през шпионката Господи, Йоланда! Отворих, прегърнах я като родна. До нея малко момиченце. Дадох им чай, наглеждам детето, а Йоланда ме помоли да я сложа да спи.
Когато останахме сами, разпознах в момиченцето Мартин същите очи, същата усмивка.
Разказвай, Йоланде.
Силвия Петрова, имам вина към вас…
Всичко знам, мила, Мартин ми разказа. Хайде, давай…
Това е вашата внучка издиша най-сетне тя.
Така и предположих. А Мартин знае ли?
Ще му кажете, моля ви, но… може ли да оставя детето известно време при вас? С мъжа си се помирих, но той не иска да признае Вероника. Казва, че първо трябва да се погрижи за собствените си…
Йоланда ме умоляваше, а аз мислех… Ето ти подарък за Нова година! Какво да правя? Е, нали съм пенсионерка няма време за скука, явно!
На сутринта Йоланда вече беше тръгнала. Оставила бележка: Обичам ви, Силвия! Честита Нова година! Като видиш Мартин поздрави го!
До бележката малък куфар с дрешки и документите на внучето. Чета: Вероника Мартинова.
Нашата порода… Краси си отиде, Вероника дойде. Усмихнах се с тъга.
Наведох се над спящото момиченце и я целунах по челото: Ти си моята неочаквана радост!
Вероника вече е в първи клас, вика ме бабо, а Мартин е татко влюбен в дъщеря си и все търси щастие. Йоланда така и не се върна. И все пак… нещо добро дойде неочаквано в живота ми.
