Една нощна телефонна връзка разкри гласа на дъщеря ми.
Късно вечерта телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на дъщеря ми.
Татко, аз съм, Сияна. Имам сериозен проблем! Мъжът ми ме изгони. Утре сутрин тръгвам и ще дойда при теб и мама, ще остана у дома.
Чуй ме, Сияна, вече нямаш родители и няма дом за теб.
Какво? прекъсна ме Сияна. Какво говориш?
Как така нямам дом? Аз съм ви единствената дъщеря! Имам право на този апартамент! истерично крещеше в слушалката.
Така стоят нещата отговорих спокойно. Нямаш апартамент. Подарихме го на Бояна, тя е собственичката тук, а аз и майка ти не искаме повече нищо общо с теб. Не си вече наша дъщеря.
Не се обаждай повече! Всичко загуби! прекъснах разговора категорично. След всичко, което Сияна стори, имах пълно право да ѝ го кажа.
Загледах се през прозореца и изведнъж се замислих как нашата история също започна с един телефонен разговор.
Този нещастен разговор се случи рано сутринта. Скочих от леглото и се втурнах към стационарния телефон.
Ало!
От другата страна се чу сдържан плач.
Ало? Кой е?
Георги, аз съм, Елица.
Ели, защо ме плашещ? Виж колко е рано!
Знам, видях. Георги, днес ме приемат в болницата за операция и ме е страх за дъщеря ми. Моля те, теб и Мария, не изоставяйте Бояна, още е малка. Не я давайте в дом.
Сестра ми Елица винаги беше различна, с богато въображение и нестандартни решения. Но този път беше прекрачила всички граници.
Въртях нервно слушалката, усещайки, че нещо сериозно се е случило, макар още да не осъзнавах напълно. Изпитвах страх.
Ели, защо не ми каза досега, защо сега? Какво става? Къде те карат?
Елица боледуваше от няколко години, но не ѝ обръщахме голямо внимание. Последния месец болките ѝ се обостриха, отслабна и изглеждаше много зле. Диагнозата беше тежка.
Нуждаеше се незабавно от операция. Трудно се престраши да ми го съобщи.
И без това ѝ помагахме давахме ѝ пари и се грижехме за нея като за собствено дете. Сега пак прехвърляше проблемите си върху нас, заедно с малката си дъщеря.
Георги, няма гаранция за успеха на операцията, моля ви, грижете се за Бояна.
Час по-късно вече бяхме в болницата. Операцията не беше започнала, но не ни позволиха да видим Елица. В коридора, свита на кълбо, седеше малката Бояна. Прегърнах я.
Ще боли ли мама? попита детето с насълзени очи.
Не, мамо, няма да усети нищо, ще спи.
Четири часа по-късно излезе лекарят и ни съобщи, че сестра ми е починала.
Взехме Бояна и я прибрахме у дома. Влязох в стаята на Сияна и ѝ казах, че майката на Бояна е починала и че момичето ще живее с нея в една стая. Сияна ме стрелна с гневен поглед, но остана безмълвна.
На десетия ден Сияна изхвърли нещата на Бояна от стаята и ѝ забрани да влиза.
Разговорът с дъщеря ми беше тежък настояваше, че ще изхвърля всичко на Бояна всеки път, когато някой я настани вътре.
За да избегнем скандал, дадохме на племенницата ни нашата спалня, а ние се преместихме в хола.
Бояна беше сираче. От Елица така и не разбрахме кой е бащата на детето. Съдбата ѝ зависеше изцяло от нас. Никога не правехме разлика между Сияна и Бояна. И двете за нас бяха деца.
Мина време. Сияна завърши университета и се омъжи. Мъжът ѝ беше заможен и доста по-възрастен от нея. Това не я притесни. Скоро си събра нещата и замина при Иван.
Месец по-късно ни уведоми за сватбата.
Татко, моля те, твоята любимка, оная подмазвачката, да не идва на сватбата. Не искам да я виждам.
Сияна, не можеш да постъпваш така Бояна ти е като сестра, а не я поканиш, значи нас ни обиждаш.
На моята сватба я няма! категорично заяви Сияна.
Тогава и аз, и майка ти няма да дойдем.
Чудесно! Съгласна съм!
Разплаках се, но се съвзех и казах на Мария, че заминаваме на почивка в Несебър.
Ами сватбата на Сияна? изненада се жена ми.
Не ни е канила.
Бояна, помогни ми да потърсим хубаво място за почивка.
Отиваме на море ли? попита Бояна.
Да, дете мое, позволяваме си го.
Ура! извика щастлива племенницата ми, като се завъртя из стаята.
Останахме тримата. Бояна беше в последен курс на гимназията и се готвеше за университет. Влезе с отличен успех в Архитектурния факултет. Майка ѝ Елица беше добра художничка и позната в кръговете си. Бояна я последва.
Или баща си казваше жена ми Мария, подозирайки, че таткото на Бояна е някой известен човек в града.
На мен това не ми беше важно. Бояна беше наше дете.
Година по-късно празнувахме пълнолетието на Бояна. Именно тогава Мария се почувства зле пребледня и припадна. Повикахме бърза помощ закараха я в болница.
Лекарят ни каза, че състоянието е тежко. Само едно лекарство може да помогне. Щяха да го доставят до три дни, ако платим. Проблемът беше, че лекарството струваше 30 000 лева. Бяхме в отчаяние.
Обадих се на Сияна знаех, че съпругът ѝ е богат и може да ни помогне.
Сияна вдигна телефона. Изложих ѝ цялата беда.
Сияна, моля те татко ти е много зле и спешно се нуждае от скъп медикамент, нужна е голяма сума. Може ли да ти я заемем?
Мълчанието на Сияна ме накара да тръпна. Когато се канех да повторя, тя отговори.
Добре, татко, ще говоря с Иван и ще ти се обадя пак.
Чакахме час. Сияна се обади отново.
Татко, виж, работата е там, че Иван ми обеща нова кола невероятно, чакам отдавна, а сега казва, че или ми купува колата, или ви помага. Не мога да го разочаровам и да изгубя колата
Сияна, върнеш ли ни парите, не се притеснявай.
Татко, не говори глупости, кога ще ги върнеш? С по малко всеки месец ли? Така кола няма да видя и в сънищата си.
Чуваш ли се какво говориш, Сияна? Мама може да умре. Трябва ни помощта ти.
Не мога да помогна. Вземете кредит, светът не свършва с нас.
Слушалката падна от ръцете ми. Едва не припаднах.
Чичо Георги, какво ти е?
Бояна скочи към мен, за да не падна. Разплаках се неудържимо.
Чичо Георги, нека продадем апартамента на мама. Така и така няма да живея там. Най-важно е леля Мария да е жива! Ще го продадем дори по-евтино, стига да вземем парите за капаро и да дадем на лекарите.
Дете мое, не можем да го направим, това е твоят апартамент! Какво би казала майка ти, ако знае, че използвах добрината ти?
Чичо, не си ли разумен човек? Това ли е моментът да мислиш какво би казала мама? Тук става дума за живот и смърт. Трябва да действаме бързо! настоя Бояна.
Прегърнах племенницата си, не знаейки как да ѝ благодаря. Тя беше единственият ни шанс да спасим Мария.
Същия ден обявихме апартамента за продажба. Купувач се намери веднага и даде капаро.
Останалото уредихме в нотариуса, а с аванса купихме нужния медикамент.
Доставиха го след два дни. Лекарството подейства. Нашата Бояна спаси живота на Мария. След месец Мария се възстанови напълно. Нямаше по-голямо щастие!
Като се оправи, прехвърлихме апартамента на името на Бояна. Тя беше истински благодарна. Останалите пари оставихме на депозит.
Живеехме тримата спокойно и щастливо, докато една нощ не зазвъня телефонът.
Сияна се обаждаше, че се връща вкъщи Иван я оставил.
Отговорих ѝ, че не може.
Имаме само една дъщеря Бояна казах ѝ и затворих.
Няколко години по-късно Бояна се омъжи. Мъжът ѝ, Мартин, беше земеделец, имаше голяма къща на село, успешен собствен бизнес и планираше да отвори малка фабрика за лютеница.
Дъщеря ни ни покани да се преместим при тях, но ние избрахме да ги посещаваме по няколко пъти седмично.
Винаги ни чакаше чиста и уютна стая. Мария и Мартин станаха приятели. Често ходеха за риба, а аз с каквото можех, помагах в стопанството. Бояна направи проект за фабриката по своя архитектурен замисъл. Живеехме в разбирателство, като едно голямо семейство, макар и не винаги заедно. За Сияна се сещахме само на деня на нейната сватба точно тогава Мария и аз отново пътувахме до Несебър, в същия хотел, където бяхме преди години. Пътуванията ни организираше Бояна, понякога идваше с нас.
Всяка година на тази дата се питах как съм могъл да отгледам дете, което цени скъпа кола повече от семейството си. А Бояна, останала без майка толкова малка, ни обичаше безкрайно и жертваше всичко за нашето щастие.
Животът ме научи: не кръвта и рожденото родство определят кой ти е дете, а любовта, готовността да си дадеш всичко за другия.
