Катя се събужда от плача на малката Соня – пак не е мигнала цяла нощ, растат зъбки, а и кошмарите не дават мира… Вече осем месеца Катя отглежда дъщеря си сама след смъртта на Андрей; баба далеч в село боледува, свекърът се е пропил, а приятелките са си тръгнали… В един мек ноемврийски ден Катя за първи път събира смелост да изведе Соня до река Марица, когато странен риж плътен пес започва да ги следва – не напада, само зорко ги гледа. Ден след ден Рижко става неотлъчен техен пазител и спасява живота на дъщеричката, блъскайки бягаща кола – оказва се, това е служебното куче Буран, вярното другарче на загиналия Андрей, който се завръща, за да пази своето семейство. Катя, Соня и Буран вече са неразделни: малката прохожда, държейки се за рижата му козина, а първите ѝ думи са „мама“ и „Буян“. Всеки панихиден ден тримата отиват в храма „Света Неделя“, палят свещичка, а Катя шепне: „Не бой се, Андрей… Сега сме под най-сигурната закрила – твоята и на верния ни приятел“.

Калина се събуди от детски писък. Малката Вихра пак не успя да спи цяла нощ зъбките й пробиват, а кошмарите не й дават мира. Вече осем месеца, откакто Илия го няма, а насън все се появява.
Трай, момиче мое, прошепна тя, прегръщайки бебето. Някак ще се справим.

Справяше се сама-сама. Свекърът след смъртта на сина си изпи тавана и изчезна някъде никакъв не се показа. Майка й се путаеше на село, болна и сама. А приятелките В началото помагаха, после всяка се захвана с живота си, ангажименти много.

Това утро Калина реши за първи път да изведе Вихра до реката. Ноември този път беше милостив никакви скрежове, и слънцето се прокрадваше през голите клони.

Я виж, Вихре, как летят врабчетата! Калина посочваше на детето весели пернати.

Тука и го мерна риж, рошав пес, стоеше по-нататък от пътечката и не ги изпускаше от очи. Не че беше страшен гледаше така сякаш търси нещо определено.

Аха, бездомник си ти, намръщено подхвърли Калина, сграбчвайки по-здраво количката.

Ала песът не помръдна. Само гледаше с онези жълти очи упорито.

На другия ден пак се появи. И на третия оттогава вече неизменно ги следваше. Държеше се на почтително разстояние, не се доближаваше, но и не изоставаше.

Айде стига вече! размаха ръце Калина, когато баба Донка, съседката, я спря на портичката.

Калинке, май си прибрала куче?

Не съм прибирала нищо сам се залепи, от нищото изскочи.

Баба Донка само поклати глава:

А бе, според мен ви пази. Виж го как наблюдава наоколо.

И правилно все едно страж. Когато подпийнал чичо Тошо се завъртя твърде близо до количката рижавият изпусна предупреждаващо ръмжене. А когато гаргите се развикаха и изплашиха Вихра рижото чудо ги пропъди за секунди.

Свикна Калина полека-лека със своя нов телохранител. Даже му лепна име Рижко. Каква муцка, такава и кръстница.

Искаш ли залъче хляб? опита веднъж, протягайки коричка.

Рижко я взе предпазливо, но не хапна. Отиде настрана и я остави като че ли на земята.

Я го гледай, горделивец засмя се Калина.

А после животът й се завъртя наопаки.

Денят беше влажен, типично декемврийски, сняг и дъжд на късове, и Калина бързаше с детето от доктор. Вихра кашляше прихванала настинка.

Нищо, пиленце, ей сега ще си бъдем у дома шепнеше тя.

И изведнъж Рижко, обикновено кротко влачещ се отзад, изскочи в галоп напред. Едновременно отгоре се чу скърцане. Калина вдигна очи железен тръбопровод се откъсваше от покрив, право към количката летеше.

Рижко спаси положението цял снага изтласка количката, отнесе удара на гърба си. Тръбата прасна, детето уплашено премигваше, но и да плаче забрави.

Пресвета Богородице! Калина разтреперано проверяваше Вихра здрава си беше. Рижко, душко, какво става с теб?

Песът куцаше.

В клиниката, където Калина на сила влачи протестиращото кълбо с козина, възстарият ветеринар дълго го преглежда.

Абе… Я този го помня. Това е Буря! Служебно куче беше в охранителна фирма. Преди година и половина стопанинът изчезна в гората местен ловец. Оттогава никакъв не се дава.

Калина пребледня като платно:

В гората изчезнал? Преди година и половина?

Тъй, тежка история. Млад беше, жена му бременна остави.

Калина приседна тежко главата й бучи. Мъжът й често бе разказвал за обучено куче на работата, но никога не бяха се засичали. Наистина ли?

Илия… прошепна едва чуто. Илия беше моят мъж.

Ветеринарят зяпна веднъж в нея, веднъж в пса:

Чакай, ти да не си онази жена?

А Рижко значи Буря положи муцуна в скута й и замяука тихо, за пръв път досега.

После се прибраха вкъщи тримата Калина, Вихра и Буря. Вече си беше техният Буря.

А, така… вечерта Калина го галеше по рижавата глава. Намери ни, а? И ни пазиш ти обеща на Илия, нали?

Буря само тежко въздиша, очите не откъсва от креватчето на малката.

Времето си минаваше. Вихра проходи, държейки се за жълтавата козина. Научи се да говори и първите й думи бяха мама и Буя, р-то още не се отдаваше. Калина тръгна на работа вече спокойна, че оставя детето под най-добрата охрана.

А хората си приказват: Видя ли я Калина? Кучето й е чудо! Детето й като зеницата на окото пази! Само Калина си знае не като зеницата, а като буйна рода. Буря пази последната заръка на своя човек семейството му да е на сигурно.

Всяка година ходят двете с Вихра в църквата на задушница. Вихра пали свещ за татко си. А Калина тихо шепне:

Не тъгувай, Илия. Ние сме на сигурно. При най-сигурната закрила в този свят.

А горе някъде, Илия сигурно се усмихва, гледайки любимите си жена, дъщеря и верния другар, който никога няма да ги изостави.