Дар от съдбата
Жената изхлузи чорапогащника си, окачи го на закачалка в антрето и влезе да се къпе. Този женски аксесоар напомняше на старата кожа на линееща змия. Мъжът пристъпи в антрето на пръсти, свлече се на пейката и замълча в очакване обновената, свежа, днешната му жена да излезе от банята.
Вчерашната той вече не искаше бе кисела, винаги недоволна, все се оплакваше и вечно искаше още и още пари.
Дали пък няма да стане чудо за Нова година и да се сдобия с мека, добросърдечна жена? мечтаеше си той.
За такава жена бе купил подарък: годишна карта за спа център и ваучер за бутика за парфюми. А той нищо специално не очакваше в замяна най-големият подарък за него щеше да бъде, ако тя отмие в душа си цялата си злоба и острота.
“Ами ако взема чорапогащника ѝ и го запаля на терасата, като преди това си пожелаеш нещо? Може пък този път да стане поне малко по-добра с мен… да мрънка поне през ден, а не всеки час…
Той се промъкна до закачалката, протегна ръка към чорапогащника когато го докосна, усети едва доловимия дъх на жена си.
Зари лицето си в него и застина. Светът около него се завъртя. Не, никога не би унищожил дори мимолетна частица от любимата си жена дори толкова неуловима като аромата ѝ.
Отстъпи, седна на стола, извади подаръка от джоба на сакото си и го сложи до радиото.
И в този миг домофонът издрънча.
Доставка на цветя.
Трети етаж, апартамент дванадесет промълви и отвори вратата на входа.
Минутка след това се разплати с куриера и му даде щедър бакшиш в лева. Куриера пожела Весела Нова година.
Жената явно бе чула нещо, и през плисъка на водата отекна:
Ще стоиш ли още като пън, бре, милю безумен? Движи се, отвори някой звъни!
“Нова жена няма да имам…” проблесна в съзнанието му.
Остави букета до подаръка, после извади портфейла, отвори го, откъсна жълто листче, надраска на него ПИН-кода на банковата си карта и го залепи. Остави картата върху подаръка.
И напусна жилището. Завинаги.
Минаха три години.
Хотел в Созопол. Един от гостите, докато чакаше да се настани, прелистваше български телевизионни канали. На един от тях се спря излъчваха репортаж от женски манастир. Спускащият се по стълбите от втория етаж Димитър, мениджър на хотела, спря и сам се загледа.
Внезапно го заля вълна от странност и студен пот потече по гърба му. В една от смирените послушнички разпозна своята жена, която бе напуснал преди три години, без да я дочака да излезе от банята.
Какво ви подтикна към това решение да отидете в манастир? попита репортерката.
Когато мъжът ми си тръгна, в първия момент приех това като съдбовен дар. Дълго вървяхме към развода, и двамата не можехме повече да се понасяме.
Казвате “и двамата” двустранно ли беше желанието?
Сега вече не съм сигурна в нищо. Тогава ми се струваше, че да, а сега… послушницата Гергина се разплака.
Какво стана после?
После с всеки ден усещах, че не мога да живея без този човек, когото уж мразех. Когато вече не издържах, дойдох в тази света обител.
Гергина, имате ли вест от съпруга си?
Много малко. Само че е напуснал страната. Първите три дни не можех да повярвам, че си е тръгнал. Мислех, че е лоша шега. След седмица се обадиха от службата му питаха дали знам защо е напуснал. Даже му предлагаха да увеличат заплатата му с трийсет процента, стига да се върне. После започнаха да звънят приятели и хора, на които е заел дребни суми да върнат парите. Аз цялото време си мислех, че харчи за леки жени. След това се обадиха и хора от благотворителни дружества, притеснени, че доброволецът им не се обажда…
В началото се убеждавах, че вече съм свободна и мога да правя всичко, каквото искам. Но празнотата дойде чак след два месеца. Внезапно въздухът стана оскъден или поне друг безвкусен, като чешмяна вода. Яденето изгуби вкус. Нямаше значение какво ям. Усетих соленост, сладост, пикантност, но все едно не бяха за мен. После и дрехите изгубиха смисъл нямаше за кого да ги обличам. А и животът изгуби смисъл. Пришипаше ме вкусът към живота. Тогава разбрах, че потъвам и дойдох тук, да се моля за прошка за всичкото зло, сторено на другите.
Интервюто прекъсна игуменката на манастира. Крехка жена, сякаш от стъкло, с горда осанка, пристъпи и взе микрофона.
Димитре, зная, че ме слушаш. Елисавета те обича с цялото си сърце. Ела и си я вземи. Мястото ѝ не е тук, а до теб. И в радост и в тъга…
След две седмици до портата на светата обител стоеше мъж около четирийсетте с шарени бермуди под коляното и още по-пъстра риза. Така облечен не го пуснаха вътре. Чака вече половин час. Най-сетне портата се отвори, и монахини поведоха Гея същата, родната. Тя бе в дълга скромна рокля и забрадка.
Затичаха се един към друг. Монахините, смутени от тази гледка, гледаха настрани.
Дойде при тях и игуменката Аглая.
Да ви нашиба човек, ама сами себе си сте си наказали вече. Защо, като невръстни деца, не пазите небесния си дар? Защо любовта си не съхранявате? И в радост, и в скръб…
