На шестнадесетия си рожден ден племенникът ми заяви, че никога няма да се жени. Защо да се занимава? Според него всички злини идват от жените, а той няма намерение да губи младостта си за капризни момичета. Може би на старост, към трийсет, ще си помисли, но не и сега. Животът е прекрасен и без това. А и децата вечно сопливи и крещящи, достатъчно е с братчето, което гледа от четиринадесет. Достатъчно, настрадал се е. Със сестра ми се смяхме на него и заложихме залания шампанско, че ще се ожени точно след армията (тук селяните всички ходят на казарма, така е заведено).
Изпратихме го в армията, майка му поплака, както е обичайно, но времето премина бързо днес само една година служат.
Обаждане. “Здравей, здравей, как си, всички живи и здрави, синът се върна”
“Лен, какво става с гласа ти?”
“Витал се женииии Иииии”
И вой в телефона, като за покойник.
“Стига глупости, обясни нормално, той какво, директорката на клуба ли взима за жена?” (тя при тях е герой от Шипка и битката при Стара Загора, колко години има никой не знае, само по ордените може да се ориентира)
“Неее, тя е от Мадан Меншикова, ела, ела, моля те! Сама не мога с тях!”
Фактът, че сестра ми жена с невероятна самооблада, която рядко показва емоции, ме извика отдалеч да решавам семейни проблеми, ме накара да се замисля за пет минути, а след десет вече търсех евтини билети София-Смолян. Без излишни въпроси. Защото когато жени като Лена започнат да плачат, значи наистина е зле.
Билет намерих бързо и следващия ден, към обяд, вече бях в родния край. Никой не ме очакваше, защото не бях уведомила никого, затова никой не ме посрещна. Попаднах на попутка и за малко стигнах до Мухово.
Препускам през пекарната, църквата, нахлувам в къщата. Тишина Никой. Сестра ми е в училище, племенникът на работа. Без да се събличам, плюх се в креслото, изпънах крака Тишина Навън се люлеят борови и кедрови дървета, планините в снег подпират яркото слънце. Тишина
“Кой е тук?!” рязък вик от коридора.
В стаята влиза неопряна жена на около четиридесет и пет. Пълна, с широко, като тиган лице, малки, пронизителни очи злобно блестят. (Свекърва, явно, мина ми през ума вече са заели къщата, роднините.)
“Здравейте. Уляна, сестра на Лена.”
“А вие защо без предупреждение? Никой не ви очаква, никой не ми каза за вас!” настъпва нечесаната жена.
“А вие, между другото, коя сте, лельо, че да ви предупреждавам?”
“Ирина съм, жена на Виталий!”
“Кой?!”
“Жена! На Виталий! А вие коя сте и какво седнахте тук с ботушите?”
Тогава разбрах, че следващия ми момент ще започна да плача като кутре. Господи! Защо? Как така най-красивият млад мъж в селото, който всички момичета харесват, избра това хомотно чудовище? А хомото се разпали и започна да ме гледа с гняв, изисквайки обяснения защо съм дошла без нейно разрешение.
Входната врата се отвори и в къщата, нерешително, влезе сестра ми.
“Ира, Ира, успокой се това е сестра ми, на отпуск е, дойде да ни посети.”
“Защо не ме предупредихте, а?!” вече се обърна към сестра ми.
Седях, като ударена от гръм. Светци! Какво става тук? Сестра ми, строгият учител, трепереше като птичка пред този гренадир в плюшен халат, опитвайки се да извини моето пристигане в нейната собствена къща. Погледът ми се закова в изпъкналия корем на “жената на Виталий” и в умът ми започнаха да се роят мисли.
(Опа! Гренадирът явно е в положение. Съдейки по размера, може би шест-седем месеца. Боже мой, кога стана това? Виталий едва се върна от армията преди месец Може би го е посещавала там? Или пък не са му слагали брома в кашата?)
Междувременно “жената на Виталий” избута сестра ми в коридора и, съдейки по шума, я разпитваше с помощта на кочерга.
“Какви гости?! Днес ще дойде майка ми, утре баща ми, ние трябва да решаваме семейни въпроси! Кой ви покани?! Вие?! Да си ходите! Трябва да обсъждаме само със семейството!”
(Хе-хе, явно съм я изплашила, ето как се дърпа.)
Излязох в коридора, измъкнах сестра си от под кочергата, направих най-мирен израз и предложих всички да пием чай.
“Няма чай!” отсече милата “снаха” и се върна в спалнята.
“Лен, не си ли под наем случайно? Хайде да се разходим, да си обсъдим семейните работи.”
Излязохме. Вървяхме към хълма, съвсем изгубени. Аз от яд дори не можех да говоря.
“Разкажи ми, откъде се появи това чудо?”
“Уль, той се върна от армията с нея. Тя го посрещна в Мадан, вече с куфар, и дойдоха заедно. Приготвих посрещане, приятелите му се събраха, момичетата Цялото село го чакаше, когато ще се върне, радваха се. Украсихме къщата като за сватба, повикахме Димко с акордеона, донесохме китара Направих два чувала кльоцки, купих прасе за шашлички, подготвих туршии, както той харесва, чаках си сина. Влязоха. Той ми каза: ‘Мамо, запознай се, това е Ира.’ Погледнах я и сърцето ми престана. После
