Тя никога не правеше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги бе мила и грижовна. Но проблемът остана: нямаше любов. Всяка сутрин се будех с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да срещна жена, която да обичам истински. Но никога не съм си представял как съдбата ще обърне живота ми така неочаквано. С Клара се чувствах удобно. Не само че домът винаги бе подреден до съвършенство, но и тя беше ослепително красива. Приятелите ми ме завиждаха и не можеха да разберат как такъв късмет ме е споходил с жена като нея. Дори аз самият не разбирах какво съм направил, за да заслужа любовта ѝ. Обикновен мъж съм, нищо особено. И въпреки това тя ме обичаше… Как е възможно? Любовта и отдадеността ѝ не ми даваха покой. Най-много ме тормозеше мисълта, че ако си тръгна, някой друг ще заеме моето място. Някой по-богат, по-привлекателен, по-успял. Като си я представях с друг, направо полудявах. Тя беше моя, макар че никога не съм я обичал. Това усещане за притежание бе по-силно от разума. Но може ли човек да прекара живота си с някого, когото не обича? Мислех, че мога, но грешах. – Утре ще ѝ кажа всичко – реших, докато си лягах. На сутринта, по време на закуска, събрах смелост. – Клара, седни, трябва да поговорим. – Разбира се, слушам те, скъпи. – Представи си, че се развеждаме. Аз си тръгвам, и започваме да живеем разделени… Клара се засмя: – Какви са тези странни мисли? Да не си играем някаква игра? – Чуй ме докрай. Това е сериозно. – Добре, представям си. И после? – Отговори ми честно: ако си тръгна, би ли срещнала друг? – Александре, какво ти е? Защо мислиш да си ходиш? – Защото не те обичам и никога не съм те обичал. – Какво? Шегуваш ли се? Нищо не разбирам… – Искам да си тръгна, но не мога. Представата, че ще бъдеш с друг, не ми дава мира. Клара помълча и отвърна спокойно: – Не бих намерила по-добър от теб, така че не се тревожи. Замини, няма да бъда с никого друг. – Обещаваш ли? – Разбира се – увери ме тя. – А къде да отида? – Нямаш къде да отидеш? – Не, цял живот сме били заедно… Вероятно ще трябва да остана някъде наблизо – отвърнах тъжно. – Не се притеснявай – каза Клара. – След развода ще сменим апартамента с два по-малки. – Наистина ли? Не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш? – Защото те обичам. Когато обичаш някого, не можеш да го държиш против волята му. Минаха няколко месеца и се разведохме. Скоро след това научих, че Клара не е спазила обещанието си. Намери си друг мъж, а наследените от баба ѝ апартаменти въобще не е искала да дели. Останах без нищо. Как да вярвам на жените сега? Никаква представа нямам. Вие какво мислите за поведението на Александър?