Когато Пламен разбра, че клиентът пак не е научил речта си, до Нова година оставаха три дни, а в студиото вече монтираха фойерверките, които така и нямаше да има.
Не казвай скъпи приятели вдигна глава от суфльора той. Това е толкова изтъркано, направо умряло. Кажи добър вечер. Без излишни прилагателни.
Кандидатът губернатор на една средноголяма, но голяма по претенции българска област прозина се и се почеса по врата.
А уважаеми? Може ли поне така? Нали ни уважават все пак?
Не те уважават изплю го Пламен без да мисли, но после се поправи: Ама ти се правиш, че те уважават, те се правят, че вярват. Такъв е празникът.
В студиото, разположено на четвъртия етаж на един нает бизнес център в София, светеха три прожектора, фон с елха и голям зелен екран с фототапет на Народното събрание. На масата пред Пламен лежаха два варианта на обращението. Първият стандартен: направихме много, но още повече ни предстои, всеки от вас, заедно сме. Вторият малко по-човешки, с лична история как губернаторът като дете е празнувал Нова година в панелен апартамент в Люлин. Историята беше, разбира се, чиста измислица.
Почваш с благодарност бутна му Пламен първия лист. После обещание. После топла семейна сцена. После мост към бъдещето. Никаква конкретика, само усещания. Ти си символ, не счетоводител.
Аз и така не съм счетоводител ухили се губернаторът. В училище по математика два пъти ме оставяха.
Точно вдигна рамене Пламен. Камери след половин час. Репетираме.
Не го слушаше как се препъва във включване на всички, защото мислеше за монтажа. Обращението ще върви на запис, ама трябва да изглежда като на живо. Сняг през прозореца ще сложат после. Бабиният часовник с удари също. Най-важното е гласът гласът да звучи все едно не чете.
Това си беше неговият занаят: чужди гласове, добре подредени акценти, полирана фалш. Пламен обожаваше този момент как от скучен чиновник с притеснена физиономия правеше водача. От суров материал с дефекти получаваш чиста писта.
А за болниците ще споменем ли? обади се губернаторът.
Пламен погледна към текста.
Казваме ще продължим да подобряваме качеството на медицинската помощ. Казва всичко и нищо. На недоволните им се струва, че признаваш проблема, на доволните им изглежда, че се справяш. Не навлизай в детайли.
Добре, знаеш ги тези неща махна с ръка губернаторът.
Той наистина ги знаеше. Не здравеопазването, а как да не говориш по темата.
Два часа по-късно, докато екипът прибираше техниката, а гримьорката внимателно изтриваше грима от лицето на губернатора, Пламен вече беше в ъгъла на щаба и коригираше прессъобщението: Областният управител отчете случилото се през годината и сподели плановете си за бъдещето. Пламен изтри сподели, замени го с подчерта. По-малко конкретика.
В съседната стая някой се смееше обсъждаха новогодишното парти. ПР-директорката, слаба жена с посивяла коса, надникна при него.
Ще дойдеш ли? попита. Утре, след оперативката. Нали няма да сме совсем като зверове?
Ако не гръмне пак нещо спешно вдигна рамене Пламен. Пък при нас пожарите са по разписание.
Тя се засмя и изчезна. Пламен погледна екрана. В месинджъра примигваше съобщение от жена му: Ще дойдеш ли на новогодишната програма в градината на Косьо? Много те чака. Отговорът вече беше начертан: Имам директен ефир, не мога, но не го пращаше. Знаеше, че накрая ще го натисне, а после пак ще редактира обръщението за Инстаграм, за да махне думата любим. Защото губернаторът не обича региона си той обича властта и собственото си спокойствие.
Пламен не се смяташе за лош човек. Само опаковчик майстор. Хората искат приказка на Нова година, той им я дава. Вместо отчети с таблички уютна разказка за по-сближени един с друг хора. Вместо признание за провали ще работим още по-усилено. Лъжата му беше не измама, а смазочна течност ако не е намазано, цялото общество започва да скърца и ръждясва.
Така си мислеше до следващия ден.
На сутринта точно денонощие преди камбаните се събуди със сухота в устата и една мисъл в главата: Направихме много. Изведнъж му се стори нелепо.
Телефонът вибрираше на нощното шкафче. Гласово съобщение от жена му: Сигурен ли си, че ще дойдеш? Косьо рецитира стихчето. Натисна услушай, после отговори и каза:
Ще дойда…
Гърлото се сви. Думата ще дойда заседна като кост. Пламен се прокашля и опита пак:
Аз… май няма да мога. Имаме работа. Пак ще пропусна.
Срам го хвана, но се получи лесно, без напрежение. Замълча, сам изненадан от себе си. Жена му върна почти веднага:
Знаех си.
Нямаше упреци, само умора.
Двайсет минути по-късно вече беше затънал в софийските задръствания. Радиото бълбукаше за празничната лудница, водещите се майтапеха, че е време за списъците с обещанията. После обаче на всички честоти прозвуча един и същ глас на новинарски водещ.
Навсякъде по света хората съобщават, че не могат да изричат съзнателни лъжи, казваше той. Опитите за лъжа водят до дискомфорт, спазми и заекване. Учените и лекарите не знаят защо. Властите молят за спокойствие.
Глупости изръси Пламен. Някакъв фейсбук майтап.
Още при следващото: Ще отмине до два часа, езикът му залепна небцето. Изруга и замълча. Не паника, а раздразнение не му харесваха развалени сценарии.
В щаба цареше суматоха. Краят на декември обикновено беше рутина поздравления, прессъобщения, списъци с гости. Днес, във Вардар на стената въртяха три новинарски канала, навсякъде обсъждаха едно и също.
Водещ от единия се опита да се пошегува, но щом стигна до изглежда на масова психоза, се разкашля и заекна: аз не знам, страх ме е. Експерт от другия започна сигурно: няма доказателства, но накрая си призна, че не разбира нищо.
Какво по.. ПР-директорката не довърши по-меко от обикновено и устните ѝ спряха като заклинати. Добре, работим. Пламен, обясни!
Искаше да каже: Ще мине, ще изчакаме, но гласът му каза:
Не знам. Ако е вярно, целият ни план отива по дяволите.
Защо? показа се губернаторът. Нали всичко е записано.
Вчера казахте лъжа през изречение уточни спокойно Пламен. При опит да излъчим записа ще кашляте в ефир.
Усети как нещо се свива в гърдите. Обикновено омекотяваше с има известни неточности, правим компромис. Сега езикът не му разреши.
Може само при запис ли е? подхвана губернаторът.
Пуснаха записа от вчера. На кадъра губернаторът казваше: Направихме всичко възможно за всеки гражданин. При всичко картината примигна, звукът изпращя и лицето му се изкриви. Записът спря.
Настъпи тишина.
Това монтаж ли е? пребледня операторът.
Не е отвърна Пламен. Това е…
Искаше да каже аномалия, но езикът сам избра:
Забрана.
Стояха пред кадъра. Губернаторът свали очила, разтри носа.
Значи не мога да кажа, че сме направили всичко, промълви. Щото не е вярно.
Да, кимна Пламен. Направили сте част. Някои неща добре, други ужасно. Но не всичко.
И сега? попита ПР-директорката. Утре сме на живо по националната. Всички чакат фойерверки. Какво ще дадем отчет на Сметната палата ли?
Пламен отвори лаптопа. Перцата сами написаха Свършихме много, но…. Опита да замени много с каквото можахме, но пръстите трепнаха. За пръв път не можеше да напише обичайния си шаблон.
Пробвайте нещо нарочно невярно предложи той.
Губернаторът вдигна рамене:
Обичам да ставам рано и да спортувам.
При обичам лицето му се изкриви, закашля се, очите му се насълзиха.
Мразя го, изпъшка. Правя го от зор, щото лекарите така казаха.
Значи работи, прошепна Пламен.
Денят стана на парчета провал след провал. Юристите крещяха в заседателната: един строителен предприемач в ефир изтърси, че е спестявал от материали за по-голяма печалба. Пиарите се опитаха да го прекъснат, но и те, вместо стандартното: грижим се за обществото, отговориха интересува ни само печалбата всичко друго е фасада.
В групата валяха скрийншотове от фейсбук. Под корпоративните поздрави хората коментираха: уволнихте половината, вдигате цени и го наричате грижа. SMM-ите пишеха, но не можеха да се измъкнат вместо съжаляваме за впечатлението пишеха изобщо не ни интересува и после триеха, но скрийншотите вече се въртяха.
Това не може да е вечно, измърмори някой.
Светът върви на самозалъгване, отвърна Пламен, и за пръв път беше човек, не професионалист. Без малки украси всичко скърца.
Опита да добави, че е даже за добро, но не можа. Не беше сигурен.
На обяд президентът. Слезе пред медиите без типичната самоувереност. На Вие контролирате ли? промърмори Частично. В повечето не.
Щом и той не може… рече ПР-директорката.
Това е навсякъде, отвърна Пламен.
На нас не ни става по-леко, процеди тя.
Късно вечерта се събраха тримата в невзрачна стаичка без прозорци. Купчина стари обръщения, отчети, сводки. В ъгъла без звук вървеше някакъв пловдивски кмет в ефир си каза, че не е чел бюджета преди вота.
Трябват ми нови думи, изхриптя губернаторът. Думи, които мога да кажа, без после да ни смажат.
Не ти трябва текст, каза Пламен. Трябва ти формат. Ако говориш както обикновено, ще те разкъсат. Ако се изповядаш, ще кажат, че си слабак. Трябва нещо трето.
Какво? попита ПР-директорката.
Пламен нямаше идея. Стандартните баланси вече не вървяха. Не можеш да обещаеш апартамент на всеки, щом няма да има. Не можеш да кажеш замразяваме цените, дето половината вече са изяли инфлацията. Дори скъпи хора не можеш да изречеш, като знаеш какво ти се върти в главата.
Погледна губернатора изморен и загубен, не беше човек чудовище, просто беше свикнал на един език, а сега вече не го можеше.
Дай така предложи Пламен. Аз ще ти задавам въпроси, ти ще ми отговаряш честно. Ще от това сглобим поздрав.
Искаш да си копая гроба? кисело се ухили губернаторът.
Искам поне веднъж да кажеш нещо, което сам понасяш, отвърна Пламен и се учуди на собствения си тон.
Добре… въздъхна губернаторът. Питай.
Седяха до нощ. Пламен питаше: Какво реално успя да направиш тази година? Без отчети! Какво стана зле? От какво те е страх? Какво искаш лично, не служебно?
Понякога губернаторът се опитваше да мине с общи щампи, но още при опита се гърчеше. Налагаше се да казва в прав текст:
Не отидох в село Борово при аварията, защото ме беше страх от хората.
Не чета отчетите гледам резюмета.
Не вярвам, че ще оправя пътищата догодина.
Искам втори мандат, щото ме е страх да остана без привилегии и охрана.
ПР-директорката си водеше тихо бележки, сиво лице.
Ако това пуснем по телевизията, каза тя, ще ни изядат.
Ако го скрием пак отвърна Пламен. Само че по друг начин.
Усети, че вече не говори за клиента, а за нас.
Наближи полунощ и телефонът звънна жена му.
Ще дойдеш ли? без здравей.
Пламен искаше да изрече: Ще закъснея, ама ще опитам, но езикът пак отказа.
Не. Няма да мога. Избрах работата. Не защото е по-важна, а защото ми е по-привична. Страх ме е да остана с вас и да мълча.
Пауза.
Благодаря, че не лъжеш каза тя. Косьо така или иначе ще рецитира, ще ти пратя клипа.
Пламен се загледа в черновата на обръщението: в нея, вместо щампи, стояха само сурови изречения:
Не изпълних голяма част от обещаното.
Не мога да ви гарантирам, че догодина ще е по-леко.
И аз се страхувам.
Не беше позоваване, а изповед. Не за ефир.
Това няма как, каза губернаторът. Ще ме спрат след трийсет секунди.
Трябва да го преработя съгласи се Пламен.
Започна откъм съдържанието. Не да лъже, а да подреди истината. Вместо страхувам се разбирам страховете ви и ги споделям. Без излишни подробности. Само същината.
И всеки път, щом опитваше да украси или разреди смисъла, езикът му подсказваше да спре. Трябваше да намери изрази, които не болят и са честни.
Не изпълних голяма част от обещаното стана Не всичко от обещаното се получи. Произлезе гладко.
Не мога да гарантирам, че догодина ще е по-добре стана Не мога да обещая лека година, но мога да обещая, че няма да се преструвам, че проблеми няма. И това мина.
Така, дума по дума, сглобиха нов текст. Не героически, не изповеден малко неравен, малко човешки.
Чувствам се гол, каза губернаторът накрая.
Но не се задъхваш отвърна Пламен. Може пък така да е за добро.
На сутринта на 31-ви целият град беше нервен. По магазините касиерките честно мрънкаха, че са омалели от опашките. Купувачи си признаваха на глас, че купуват излишни торти от самота. Таксиджиите казваха, че са нарушили закона пет пъти, понеже им се ходи у дома.
Щабният телефон прегряваше. От областната администрация питаха: Наясно ли сте какво ще говори вашият губернатор? Контролирате ли си текста? Пламен отвръщаше откровено:
Отчасти го контролираме. Може и да се отклони. Но направихме всичко възможно да няма открита лъжа.
Думата всичко този път премина гладко. Честно беше.
ПР-директорката нервно пушеше до прозореца.
Ако проработи, каза тя, ще станем модел за новата искреност. Ако не…
Ще ни махнат довърши Пламен. Което не е най-лошият вариант.
Замисли се: в живота му е имало по-лоши моменти, това истина. Езикът му си замълча.
Час преди ефира тръгнаха към студиото. Без зелен екран и Народно събрание този път този път реален кабинет с малка елха и куп документи.
Да махнем бумагите поне? предложи операторът.
Нека си стоят каза Пламен.
Губернаторът седна, оправи вратовръзката, впери поглед в камерата и към Пламен.
Ако се объркам, ще ме спреш ли? попита.
Няма как каза честно Пламен. И аз така съм.
Броиха: Три, две, едно. Червената лампа светна.
Губернаторът пое дъх:
Добър вечер, каза. Днес няма да твърдя, че тази година беше лесна. Тя беше тежка за много от вас и за мен самия.
Пламен притихна. Мина.
Не изпълних всичко обещано, продължи губернаторът. На места сбъркахме, на други не успяхме, някъде се изплашихме от трудното. Вие виждате това и го усещате.
Някой в апаратната изпсува тихо. ПР-директорката си притисна очите.
Няма да обещавам чудеса догодина, каза губернаторът. Но обещавам да не се правя, че всичко е наред. И да ви говоря честно, дори да боли.
Говореше несъвършено, търсеше думи, понякога гледаше листа. Не се скри зад щампи. Не постигнахме сериозен напредък, а направихме части, но не стига. Не всеки един, а мнозина. Не гордея се с всички, а благодаря на тези, които не се предадоха.
В края изведнъж се отклони:
Лично искам да призная: някои места не посетих, защото ме беше страх да ви погледна в очите. Не обещавам, че ще се променя за една нощ. Но разбирам, че така не може повече.
Студен полъх полази по гърба на Пламен. Това го нямаше в текста, но звучеше честно.
Честита Нова година, завърши губернаторът. Нека да е поне малко по-честна.
Червената лампа угасна. Тишина в студиото.
Е, край, каза ПР-директорката. Свършихме я.
Ще видим отвърна Пламен.
Реакцията не беше нито еуфория, нито хейт. По-скоро смесица.
В социалните мрежи някои пишеха: Пак думи, ще видим делата. Други: Поне не разказва приказки. Едни се възмущаваха: Знаем, че е трудно защо по празниците? Други благодариха, че не ни прави на разни хубави картинки.
В националните новини експертите спореха опасен пример или ново търсене на честност. Опитаха да го нарекат пиар, но пак се заекнаха на беше планирано предварително.
Вътре в щаба тишина. Никой не се потупва по рамото, никой не честити. Всички си скролваха.
Не сме уволнени, каза ПР-директорката. От центъра: смеело. После: ще го ползваме като казус. Не знам, това похвала ли е или заплаха?
И двете отвърна Пламен.
Усещаше умора, не просто от безсънната нощ. Все едно трябваше отново да се научи да говори.
Телефонът му вибрира. Видео от жена му. Косьо стои на столче в детската градина и казва стихче за елхата. Накрая се обърква: Татко пак не дойде, но аз ще го кажа пак.
Пламен го изгледа и си каза: да, така е.
Писа в отговор: Виновен съм. Не знам как да го оправя, но искам да опитам. Пръстите потрепериха, но езикът не се опълчи. Беше истина.
Жена му върна: Ще видим.
Нощта мина между сън и будност. Истински фойерверки гърмяха, не онези монтажи. Хората в София крещяха под прозорците не само Весела година, а и вече отдавна те обичам, или оставам с теб само от страх да не съм сам. Някъде бракове се срутваха, другаде почваха разтворени разговори, отлагани с години.
Пламен лежеше сам на дивана и мислеше: майсторът на красиви лъжи и криви истини вече се пита дали тая хватка не е остаряла? Ако понякога светът поиска да е направо, ще трябва да се научи на друго.
Дали го искаше? Харесваше си контрола, харесваше усещането, когато репликата влиза където трябва. Честността беше непохватна и малко плашеща.
Към разсъмване заспа. Събуди се телефонът пак звънти. Денят вече започва. Главата го боли.
Вижда десетки съобщения: служебни, новинарски, лични. Отваря едно.
Изглежда приключи, пише ПР-директорката. Току-що казах на детето, че рисунката му е красива, макар да не е. Никакъв спазъм. Провери при себе си.
Пламен сяда на ръба. Изрича на глас:
Ще отида с удоволствие у тъщата.
Няма нерви, лека мистификация минава леко, познато. Аномалията си е тръгнала.
Изпита и облекчение, и пустота. Като свалено силно око да ти липсва.
Телефонът пак. Заместник областният.
Пламен, здравей! Ти си герой. Вчерашното поздравление се върти навсякъде. В централата казаха ново ниво на доверие. Имаме ти поръчка.
Каква?
Трябва да опаковаме тази честност. Да я направим бранд нашият губернатор е най-откровен, искрен. Слогани, клипове, ти си царят на това. Хората го пляскат. Чуваш ли: Не ви лъжем ние сме с вас. Ще се справиш ли?
Мълчи. В главата му хвърчат варианти: лога, тагове, кампании. Знае как става взимаш живото, правиш го продукт. Нещо тиражиращо.
Тук ли си? пита другият. Трябва бързо, докато е топло.
И понечи да каже Разбира се както винаги, но езикът го замисли. Не беше като вчера, но го спря. Не забрана, а лек вътрешен отпор.
Спомни си губернатора: Няма да се преструвам. Погледа на сина си при стихчето. Собственото си признание: Виновен съм.
Мога да го направя, произнесе бавно Пламен. Не е трудно. Въпросът е дали искам.
На отсрещната страна се засмяха.
Не започвай сега. Вчера изперкахме всички. Сега пак работим. Това ти е работата.
С това си изкарвам хляба щеше да каже Пламен. С това живея би било лъжа. Езикът избра трети вариант:
Това правех, понеже не мога друго. Сега не съм сигурен, че искам да продължа по същия начин.
Пауза.
Ще ставаш моралист? захили се заместникът. Айде стига. Помисли два часа. Ако не, си намираме нов човек. Честността е стока трябва да я опаковаш.
Затвори.
Пламен остави телефона и отиде в кухнята. Пусна чайника. Мисли се въртяха, но нищо не изкристализира. Беше ясно не може просто да се върне към онази безтегловна лъжа отпреди. Не защото е невъзможно, а защото винаги вече ще помни как звучи истината.
Наля си чай, опря се на прозореца. Мраз в двора, боклуци край входа, улично куче души в туршия. Никой празничен пейзаж.
Отново вибрация. Жена му: Излизаме на разходка. Ако ти се идва ела, без обещания.
Написа отговор и изтри. После нов:
Ще дойда, ако мога. Не обещавам. Но искам.
Езикът мълчеше. Това беше честно за неговия вътрешен раздвой.
Изпрати го и се върна към телефона, където щабът примигваше с спешно. Работата си стоеше. Светът не стана нито по-добър, нито по-лош. За 24 часа просто показа гълъба си, а сега пак сложи маските.
Пламен седна на масата, отвори лаптопа и пусна нов файл. В заглавието написа: Концепция за честна комуникация. После добави в скобки: без лъжи, доколкото е възможно.
Усмихна се на това уточнение. Вътре нещо леко се отмести. Не революция, а малко открехване.
Не знаеше още какво ще напише, дали ще приеме поръчката, дали ще иде с жена си и детето. Не знаеше кой ще е догодина. Но усещаше, че вече не може да смята лъжата за безопасна игра. Всеки път, когато поискаше да заглади завой, вътре му се обаждаше вчерашният тенекиен глас: Не изпълних голяма част от обещаното.
Затвори очи, пое си въздух и започна да пише първите редове.
Навън някой гърмеше останали пиратки, по БНТ вече говореха за уникалните 24 часа откровеност и смятаха как това да се използва в политиката и бизнеса. Светът бързаше да опакова преживяното в поредната схема.
Пламен пишеше бавно, внимателно, сякаш всяка дума носеше не просто задача, а отговорност. Не светец, не разобличител. Просто човек, който веднъж, по Нова година, изгуби правото да лъже и сега така и не можа да забрави как беше това.
