Без право на отказ
До дванайсет ще съм вкъщи, на сто процента казах, стягайки колана си, докато гледах жена си. Най-късно девет-десет… Обръщам две-три курса и приключвам.
Жена ми само тихо оправи салфетките на масата, приближи купата със салата. Синът ни си стоеше забит в телефона, едната слушалка в ухото, с другото сякаш се вглеждаше в нас с половин ухо.
Това го говореше и миналата и по-миналата година напомни тя спокойно.
Опитах се да се пошегувам:
Ама тази година тарифите са си направо като за нова кола, грехота е да не изляза! Знаеш ли какъв е лизингът…
А кой ще ти направи празника, нещо да си помислил за това? тихо попита тя.
Синът ми повдигна поглед.
Тате, айде този път поне… Нали поне не съм при баба, нито на лагер, вкъщи ще съм. Може ли без вечните ти “ей сега се връщам”?
Сглъчих се. На четиридесет и пет години вече си познавах разочарованието в очите на близките. Познавах как след това ще се опитвам цяла седмица да изглаждам вината.
Абе няма да се забавя за през нощта казах по-меко. Пикът е до десет, после пада. Ще се върна към единайсет, ще пуснем речта на президента, ще отворим шампанско като хората.
Ти не си като всички хора рече жена ми сухо. По-скоро си като приложение.
Стиснах зъби, но преглътнах коментара. Отидох в коридора и нахлузих якето. В огледалото изморено лице, брада, сенки под очите. Шофьор с рейтинг 4,93 и вечната мисъл, че всички са недоволни от него.
Вземи си шапката! провикна се жена ми. И не качвай пияни! После ще ми разправяш как са ти повръщали в колата.
Филтър имам отвърнах накриво.
Синът дойде до вратата, облегна се на касата.
Татко, айде така ако видиш, че няма да си вкъщи до дванайсет, пиши ни предварително. Не ни върти пак с “до малко”.
Кимнах. Синът удари юмрук в моя. Отвърнах.
Ще успея повторих с инат.
В двора вече трещяха единични пиратки, хората влачеха торби, по прозорците грееха лампички. Качих се в старата “Шкода”, запалих двигателя. Всички лампички светнаха, телефонът на стойката подкара приложението. В ъгъла изскочи нотификация: “31 декември. Повишено търсене. Множител до 2.8”.
Въздъхнах. Натиснах “Старт на смяната”. Първата поръчка пристигна веднага.
Айде, да върви промърморих.
Първата поръчка беше с множител 2,5, подаване три минути. Измъкнах се от двора, хванах зелено, прорязах трафика. Клиентката беше писала в чата: “Моля, по-бързо. Много е спешно.” Без нито един емотикон.
Пред панелка в “Люлин” вече ме чакаха. Мъж по блуза препускаше в снега и се оглеждаше, сякаш изпуска нещо. До парапета на входа жена, видимо бременна, стискаше корема си. Дори дебелото й яке не скриваше състоянието й.
Рязко спрях. Слязох.
Вие ли сте викали?
Да, да мъжът отвори задната врата. В “Шейново”, както сме писали. Може ли по-бързичко? Почнаха контракциите…
Жената с усилие се качи.
Не се шашкай отсече тя на мъжа си. Не е още… ай…
Седнах зад волана, хвърлих поглед на маршрута. Болницата беше от другата страна на квартала нормално двайсет минути, но сега? Навигаторът даваше трийсет и пет.
Стегнете коланите, ще се опитам.
Мъжът седна отпред, впил поглед във всяко движение на жена си в огледалото.
Третото ни е… Мислехме, че ще е по-лесно…. А то…
Всичко ще е наред успокоих, но и аз усещах как се стяга в стомаха ми тревога. Сега ще изскочим на булеварда, ще прескочим трафика.
Де да… Булевардът беше задръстен като за учебник. Автомобилите пълзяха като охлюви. Отпред гърмяха фойерверки, които се отразяваха по стъклата.
Напънах се между маршрутка и SUV, влязох в бус-лента. Камерата в огледалото светна.
Е, глоба ще падне процедих.
Аз ще платя! Само ни закарайте!
Жената стисна дръжката на вратата.
Кога ще стигнем?
Петнайсет-двайсет минути, ще карам максимално.
Дадох газ. Използвах всяка пролука, любимите зелени светлини. В главата ми се въртеше: “Ако стане нещо в колата, кой ще е виновен аз, клиентът, приложението?”
Светофарът изписука: съобщение от жена ми “Всичко е готово. Кога ще се връщаш?”
Не отговорих. Сега ми бяха достатъчни само пътят и писъците на задната седалка.
Дишайте, както са ви учили. Вдиш… издиш…
И вие ли сте раждали? процеди жената.
Три пъти съм карал жена си до “Майчин дом”. Почти като акушер.
Мъжът избъбри нещо като смях.
И успявахте ли?
Два от три. Веднъж изпуснах, но всичко беше наред в крайна сметка.
Спомних си онази нощ. Жена ми раждаше отзад, паника, крясъци. Тогава бях още на поточната линия в хлебозавода, карах служебната кола. Изпуснахме, синът се роди на регистратурата. После тя дълго ми напомняше как съм ругал задръстването, като че можех да го разкарам с крясъци.
Изстреляхме се пред входа на болницата за седемнайсет минути. Вкарах колата чак под бариерата, пазачът потропа по капака, но щом видя жената, махна.
Стигнахте обявих.
Мъжът отлетя да отвори вратата. Жената едва стана, прегъната.
Леко раждане! пожелах.
Благодаря ви изпъшка тя. Честита Нова година!
Мъжът мушна банкноти върху приложението. Не исках да вземам, но ръката ми ги хвана инстинктивно.
За глобата! И… благодарим, че не отказахте.
Погледнах ги как се влачат едва-едва към портала. Приложението светна: “Страхотно пътуване! Клиентът остави бакшиш”. После: “Високо търсене във вашия район. Не изключвайте приложението, за да не изпуснете печалбата”.
Погледнах часа. Без двайсет и девет. Три часа до полунощ. Засега всичко вървеше по план.
Писах на жена ми: “Обръщам още някое, най-късно до десет. Първи курс родилката, не можех да откажа”. Пратих усмивка, после я махнах и пратих без.
Отговорът дойде бързо: “Разбирам. Просто помни нас.”
Въздъхнах. Натиснах “Свободен”.
Втората поръчка дойде почти веднага. Тийнейджър от мола на “Стадиона”. Множител 2,8, разстояние пет минути.
Поне не е родилка измърморих.
Пред търговския център гъмжеше от хора, някои вече отваряха шампанско на улицата. На пейка фронтално към вратата седеше кльощаво момче със спортен сак, без шапка, стискаше телефона, въртеше глава.
Ти ли си викал? попитах през прозореца.
Да… Може ли да почакаме минутка? На мама звъня, не вдига.
Погледнах таймера, тълпата, момчето.
Качвай се, ще се оправиш по пътя.
Момчето седна, пристегна колан, стискаше телефона.
Маршрутът съседен квартал, обикновено дворче. В поръчката пишеше: “Дете само. Обадете се на майката при подаване.”
Винаги ме притесняват такива ако стане нещо, кой е виновен?
На колко си? попитах.
На четиринайсет, почти петнайсет.
Сам ли си?
Мама е на смяна, не я пуснаха. Аз трябваше сам, тя ми извика такси. Днес… засече се. Днес ни е празник уж.
Звънна телефонът му.
Тя е! рече той. Алло! Да, качих се. Да, тръгнах… Да… Шофьорът иска ли да говори?
Подаде ми телефона.
Шофьорът съм казах.
Добър вечер! Вие ли ще го закарате? Всичко наред ли е?
Всичко е наред. До двайсетина минути ще сме там, ако няма задръстване.
Моля ви, до входа го закарайте, не го оставяйте пред блока. Ключът е при съседката, той знае. Просто…
Гласът й трепна.
Аз съм баща, разбирам казах.
Благодарим ви! И… честита Нова година!
Върнах телефона.
Мама е на работа?
В “Била”. До десет са. Каза, ако хване рейса, ще дойде.
Ами празникът?
Завърших годината без двойки… Обеща, че тази година ще сме си вкъщи, само двамата. Тоест, с котката ставаме трима. Но шефката й каза, че ако не дойде, ще я махне от смяната…
Позната ситуация. Само че при мен шефката беше “приложението” и “коефициентът”.
В колата стана тихо. Отвън елхи, светещи прозорци, фойерверки тук-там. Светофарът, ново съобщение от жена ми: “Нарязваме салатата със Сашко. Ако не се върнеш, ще те блокира в приложението, казва”.
Подсмихнах се и написах: “Моят рейтинг е по-висок от неговия в бележника.” После го промених: “Старая се. Засега по план.”
Имаш ли си семейство вкъщи? попита момчето.
Жена и син, горе-долу на твоите години.
И въпреки това си на работа?
Ами… празник е, хората се возят, парите вървят.
И мама така казва, ама после спи цял ден, а аз съм сам с котката.
Нямах думи. За миг ми мина през главата да го върна, направо при майка му в “Била”. Но това беше прекалено.
Кварталът се отвори безпроблемно. Обикновен вход, много апартаменти. Момчето ясно показа къде.
Може ли да изчакаш, докато вляза? попита. Не се знае…
Разбира се.
Той излезе, нагласи сака. Вратата беше със звънче. След малко се появи жена по халат, говореше по телефона явно съседката. Обясниха й нещо, тя кимна и ми помаха одобрително.
Кимнах, натиснах “Завърши курс”. Приложението пак: “Отличен курс! Останете на линия за повече печалби!”
Часът без десет десет. Два часа и нещо до полунощ.
Телефонът завибрира. Звънеше жена ми.
Как си? попита като вдигнах.
Добре съм. Тръгвам към вас, един малък курс наблизо и съм там.
Вярваш ли си?
Мълчах.
Не се карам, спокойно. Просто искам яснота. Подготвили сме всичко, Сашо се кара с лампичките. Претендира, че не му пука, ама знам какво е.
Ще се прибера повторих.
Ако не успееш, кажи предварително. Недей изчезва просто.
Кимнах макар тя да не ме виждаше, и затворих.
Вътре всичко се сви. Знаех как става: още един дребен курс, после още “само бързо”, а накрая едно единайсет и четиридесет и пет и си с пияна компания, която ти пее “Тиха нощ”.
Отворих списъка. Червеният бутон “Без право на отказ” святкаше. Приоритетни поръчки болници, деца, социални услуги. Не винаги плащат повече, но като си в този режим, не може да откажеш. Включих го миналата година уж да помагам. Оттогава попадам на истории, че после седмица не мога да дишам.
Появи се нова поръчка: “Без право на отказ”. Подаване седем минути, адрес аптека до поликлиника. Коментар: “Възрастен мъж, приберете го от аптеката, закарайте го у дома. Спешно.”
Егати издишах.
Знаех, че ако сега натисна “Излез от смяна”, ще иде при друг. А като се случи “друг”, може да е далече. Или хич да не приеме. А един дядо с лекарства на студено, Нова година и затворени аптеки знам ги тия.
Сетих се за татко. Една такава нощ, той беше с температура, аз се прибрах късно, носех му лекарства. И тогава закъснях. После се майтапеше, че оцелявал напук.
Айде, стига казах си. Един дядо не е МКАД.
Приех поръчката.
Аптеката беше до познатата ми поликлиника, където като дете седях по опашки. Пред вратата слаб дядо в старо палто с чанта през рамо и найлонова торбичка от аптеката, гледаше часовника.
Вие ли? попитах.
Аз съм кимна, уж бавно. Мога ли отпред, боли ми кракът.
Разбира се, сложете си колана.
Адресът в съседния район. Навигаторът изписваше двадесет и пет минути. Часът беше десет и двайсет.
Ще стигнем измърморих.
Моля? обърна се дядото.
Казах, че трафикът днес е добре. Ще стигнем бързо.
То бързото не е важно въздъхна той. Само да стигна.
Усмихнах се леко.
Ще Ви закарам.
Потеглих. Замълча, после рече:
Мислех, че новата година ще мине без номера. А то скочи ми кръвното, сърцето почна да препуска. Дъщеря ми веднага “Бърза помощ”, а аз: каква линейка, те сега са заети. До аптеката стигнах криво-ляво, ама на връщане не можех. Тя ви извика.
Дъщеря Ви с Вас ли живее?
Да. Мъжът й почина, децата разпръснати, ние сме само двама. Тя е тревожна… все чака да стане нещо с мен.
Познавах този тип грижа. И моята жена все очаква нещо да стане катастрофа, пиян клиент, нещо…
А вие защо работите в такава вечер? Семейството не се кара ли?
Кара се, честно казано. Ама кредита сам не се изплаща.
То на всички са им кредити. И аз мислех, че на пенсия ще копая картофи на село. А накрая…
Не довърши. Махна с ръка.
Пак телефон. Синът.
Татко, къде си?
Вкарвам един дядо с лекарства. После направо при вас.
“После” колко е?
Погледнах навигатора. Отпред задръстването грее като елха.
Ъъ… Ще се опитам да стигна.
А просто няма ли да кажеш честно? Пак ли в колата ще чуеш победния бой?
Не искам така, но…
Разбрах те. Ще кажа на мама, че си зает. Отворихме безалкохолното шампанско. И за теб ще сипя.
Сашо…
Гудки.
Усетих как нещо се скъсва в мен. Почти исках да обърна и да гоня вкъщи. После погледнах към дядото. Той стискаше лекарствата като спасителен пояс.
Всичко ли е наред? попита.
Да, просто вкъщи ме чакат.
Вкъщи! Това е най-важното. Аз жена ми я изпратих точно на Нова година. Пак чакахме салати, шампанско. Отиде до кухнята и…
Спря.
Не искам да ви развалям празника. Просто… ако ви чакат, това е хубаво. Дори и да закъснеете.
Нямаше какво да кажа.
Пълзяхме, салютите спираха колите. В един момент някой изстреля фойерверк в средата на улицата и всички спряха. Преброих вариантите през дворовете е най-бързо, но е тясно и неразчистено.
Айде през блоковете, ако карате наляво, аз знам прекия каза дядото.
Там е киша и тясно.
Ще минем, аз съм стар шофьор. Запомнил съм всички улички.
Приех. През дворовете наистина пробихме, само веднъж за малко да се заклещя, но минахме, а даже навигаторът скъси времето с десет минути.
Виждаш ли усмихна се дядото. Старите маршрути не са за изхвърляне.
Благодаря!
Стигнахме пред неговия вход без пет единайсет. Дълго бърка в джобовете за пари.
Недейте, Вие лекарства си купувате…
Не за това ви плащам, а че не ме оставихте сам. Вземете!
Взех. Излязох, придружих го по стъпалата. На първия етаж отвори жена към 45-те, по домашни дрехи.
Татко! Мислех, че си паднал някъде!
Не съм, шофьорът излезе човек.
Погледна ме:
Благодаря Ви, честита нова година!
Кимнах. Побързах към колата.
На часовника: единайсет и три. До вкъщи по права линия двайсет минути. С малко шанс със светлините и без задръствания, ще стигна. Ако не…
Седнах и запалих. Приложението сочеше: “В зона с повишено търсене сте. Не излизайте от смяна!”
Бутонът “Край на смяна” сивее. “Свободен” зелен. И пак червеното: “Без право на отказ. Активно”.
Ръката ми пося към изхода. В този момент нова поръчка. “Без право на отказ”. Подаване: три минути. Адрес: блок две пресечки надолу. Коментар: “Дете изгубено. Откарайте до полицейското.”
Замръзнах.
Чух гласа на Сашо: “Просто кажи честно”. Гласа на жена ми: “Всичко сме приготвили”. Гласа на дядото: “Ако те чакат, важно е. Дори и да закъснееш.”
Знаех: ако приема, тази вечер пак няма да съм навреме. Самото оформяне ще ми вземе поне четиридесет минути. Може и повече.
Ако откажа поръчката ще иде на някой друг. А детето може пак да чака. Може и да е наред, а може и не.
Потни длани. На 45 години мислех, че вземам решения без мъка. А ето ме не мога да натисна нито “приеми”, нито “отмени”.
Три, две, една секунда.
Приложението самò прие поръчката. Автоматичен режим за без право на отказ.
Айде бе изръмжах.
Може още да отменя, но ще ме понижат и няма да ми дадат приоритет. Но най-вече нещо вътре в мен не даваше. Вече видях родилка, момче със сак, дядо с лекарства.
Добре. Още един за спасяване.
Детето се оказа момиченце, на около осем години. Седеше на пейка до входа, прегърнало плюшено заекче. До нея жена с шапка, говореше по телефона.
За нея ли сте? обърна се жената.
Да. Какво е станало?
Гости им идваха, тя излязла с кучето, после объркала, изгубила се. Намерих я тук, близо. Родителите й са тръгнали към полицията, аз трябва да я закарам. Ще сте против ли?
Толкова исках да откажа жена, дете, часът тече. Но Вики ме погледна с големи, разплакани очи.
Ще дойдеш ли с мен? обърнах се към нея.
Кимна, стиснала плъшока.
Аз идвам с нея рече жената. Открих я, нека съм с нея до полицията.
Така беше по-добре.
Настаних ги, изгрях време: единайсет и десет.
Десет минути до районното, ако няма изненади… Но празничният трафик е непредсказуем.
Как се казваш? питам я.
Виктория.
Не се бой. Скоро ще си при мама и татко. Те чакат.
Не се страхувах. Само не знаех къде съм…
Жената тежко въздъхна.
Правят ремонт, пресича улици, изгубила се. Добре, че майка й написала адреса на листче.
Кимнах. И на мен така майка ми пишеше “Ако се изгубиш, да покажеш!”
Чу се телефон. Жена ми.
Прибираш ли се вече? не каза здрасти.
Водя дете до районното. Изгубено.
Пауза.
Разбира се. Кой друг, ако не ти…
Не мога да я оставя. Там са родителите…
Знам. Разбирам. Просто…
Чу се пукане и смях на Сашо.
Вече пускат салюти. Ще почнем без теб. Още някой спаси, айде…
Ще опитам да стигна навреме…
Недей обещава тихо рече. Моля те.
И връзката прекъсна.
Усетих как малко по малко вътрешната пружина се къса. Само нова задръжка отпада, без звук.
Не ви ли е неудобно заради мен? попита жената.
Вече да, но не е заради вас.
Повече не говорихме. Виктория си мълча, шмъркаше. Родителите чакаха на входа на районното, майката веднага долетя.
Вики! целуна я.
Момичето изтича при майка си, бащата хванал торби.
Благодарим ви каза той. Ако не бяхте…
Не аз, тя го уреди посочи жената, която я беше намерила.
Погледите се насочиха към мен.
Благодаря! Честита Нова година!
Благодаря и на вас!
Погледнах часовника. Единайсет и двайсет и осем.
По права линия до вкъщи петнайсет минути. Ако са всички зелени светлини, ако не препречи някой с фойерверки, може и да…
Навигаторът каза: двайсет и две минути.
Разбира се казах с ирония.
Приложението пишеше “Максимално търсене! Останете на линия за тройна печалба!”
Натиснах “Край на смяната”.
Излезе предупреждението: “Сигурни ли сте? В зона с най-високо търсене сте!”
Да казах.
Късно. Поне това.
Прибирането беше като сън. Клаксоните, преминаващи пияни, фойерверки от дворовете. На всеки кръстопът компании с бутилки. Един вика, друг маха, трети псува.
Гледах часовника. Единайсет и трийсет и пет… и четиридесет… и четирийсет и пет… Зад автобус, който реши да направи човек пусна пешеходци. Още един светофар, още пробка. Радиото сипеше пожелания да сме с най-близките си.
Кажете, кажете ми…
Единайсет и петдесет най-после на моята улица. В двора всички гърмяха, деца пищяха. Паркирах криво-ляво, изскочих.
Стълбата беше безкрайна. На всяка площадка някой с вино, лаптоп, торба. Изкачих се, сърцето ми туптеше, трети етаж.
Вратата открехната. По телевизията вече говореше президентът.
Влязох.
Светеха гирлянди, масата отрупана с руска салата, баница, мандарини. Жена ми седеше на стола, Сашо гледаше през прозореца с чаша лимонада.
Обърнаха се към мен.
Е? опитах се да се усмихна. Казах ви, че ще успея.
Синът към часовника. Без три на дванайсет.
Почти…
Жена ми стана, взе празна чаша, напълни с шампанско.
Давай, две минути да се престорим на нормално семейство!
Грабнах чашата ръцете ми се тресяха.
Президентът по телевизията казваше за изпитания, за семейството, за помощта един към друг.
Символично прошепна жена ми.
Ядосана ли си?
Не, просто съм уморена.
Синът дойде вдигна чашата към мен.
Айде, тате курантите идат.
Застанахме тримата край масата. Миришеше на мандарини и пържено. По балкона се чуваха викове “Ура!”.
Курантите започнаха. Гледах жена си и сина си, гърлото ми се сви. Исках хиляди неща да кажа да обещая, да обясня, да уверя, че ще е различно… Но си спомних, че не трябва да обещавам това, което не зависи от мен.
Честита Нова година тихо.
Честита отговори тя.
Синът чукна чашата си с моята.
Е, тате, поне не остана в колата тоя път.
Засмях се.
Прогрес.
Пихме. Шампанското беше топло, но вече нямаше значение.
После телевизорът говореше нещо, жената питаше кратко за плановете на сина за ваканция. Тежеше мълчанието помежду ни.
Изведнъж той стана.
Хайде, тате, ще ми покажеш днешното си геройство.
Какво геройство?
Нали имаш камера искам да видя каква ти е смяната.
Жена ми се подсмихна.
Влязохме в малкия ми кабинет до килера. Включих камерата на лаптопа. Синът се намести на стол.
Само няма нищо интересно предупредих. Обикновени курсове.
Да бе, родилка, дядо, изгубено дете…
Изпитах вина.
Навъртяхме записите. Жената с корема, мъжът й. Синът сви устни.
Много ругаеше.
Не ругаех по тях, а по трафика.
На трафика му е все тая.
После момчето с раницата, гледащо през прозореца. Синът се замисли.
Той ли беше същият, който сам си беше вкъщи?
Да.
Прилича ми на мен в пети клас. Само че аз имах раница със Спайдърмен.
И ти така сам се прибра веднъж, помниш ли? Аз закъснях, а майка ти звъня трийсет пъти.
Да, и още помня.
Още един запис. Дядото с лекарствата. Синът гледаше внимателно.
Прилича на дядо…
И аз си помислих.
Когато го изпращаше, беше като… като да се страхуваш за него като за себе си.
Замълчах. По запис наистина имах такова напрежение.
Е, и какво? попита синът. Желаеше ли да не беше приемал тия курсове?
Застинах. Въпросът не беше лесен.
Съжалявах, че не можех да бъда на две места едновременно. Че вие чакахте. Но ако бях отказал тогава… нямаше да си простя.
А ако с мен нещо се беше случило?
Вцепених се.
Не се е случило.
Но можеше.
Не казах нищо.
Не мога да избера така, че всички да са щастливи. Ако откажа на чужд човек тежи ми. Ако откажа на вас пак тежи.
Значи се чувстваш лош?
Може би.
Синът въздъхна.
Тате, не си някакъв супергерой. Почини малко.
Изненадах се.
Това комплимент ли е или…
Просто факт. Не можеш всички да спасиш. Но… радва ме, че не остави онова дете. Или онзи дядо. Просто ни кажи навреме, ако видиш, че няма да стигнеш. Поне да не чакаме като глупаци.
Кимнах. Беше болезнено, но честно.
Страх ме е да ви кажа, че няма да успея. Все едно си признавам, че съм лош баща. По-лесно е да вярвам, че ще стигна и ще ви убеждавам…
А накрая да не стигнеш.
Да.
Той се смръщи.
Дай така друг път просто ми пиши. Кажи: Няма да се върна до дванайсет. Аз ще се ядосам, мама също, но поне ще знаем.
Гледах го, говореше спокойно, всекидневно.
Ще опитам.
Добре, това е нещо.
Жена ми викна:
Какво гледате там, телевизия ли? Пирогът изстива.
Тръгнахме към кухнята. Жена ми сипваше чай. Пирогът още топъл.
Гледах черния екран на лаптопа и си мислех за всички днешни лица: родилката, момчето с раницата, дядото, Вики със зайчето. И още две: Сашо и жената, при масата на курантите.
Понякога няма перфектен баланс винаги някой чака, винаги някой е недоволен, винаги усещам, че не съм стигнал.
Но може би, поне, трябва да спра да се лъжа, че ще успея навсякъде.
Влезнах в кухнята. Жена ми се усмихна уморено.
Е, таксиджия, тази година си в кадър, докато бият курантите.
Догодина ще съм по-рано казах.
Не обещавай.
Ще старая се.
Синът се засмя.
Пък то си е прогрес.
Навън гръмна пореден салют, стъклото затрепери. Приближихме се тримата към прозореца, гледахме как светлините се разпръскват над блоковете.
Чувствах техните рамене до себе си. Телефонът ми мига нов курс. Но не помръдвам.
Тази нощ смяната е затворена.
Поне веднъж.
