Няма да тръгна никъде… невнятно шепти жената. Това е моят дом и няма да го изоставя. в гласа ѝ трептят неизплакани сълзи.
Мамо, изрича мъжът. Знаеш, че няма как да се грижа за теб… Трябва да ме разбереш.
Васил беше тъжен. Виждаше колко майка му страда и се притеснява. Тя седи на стария вдлъбнат диван в къщата си в родното село.
Всичко е наред, ще се оправя сама, не е нужно да се грижите за мен упорства жената. Оставете ме.
Но Васил знаеше, че тя не може. Това беше инсулт. Пенка Христова и преди често боледуваше. Добре си спомняше как взимаше няколко месеца отпуск, за да се грижи за нея след счупването ѝ на крака. Тогава тя се държеше смело, но първите дни без него не можеше и крачка да направи сама.
Отскоро Васил започна да изкарва добре и за лятото планираше да направи ремонт на къщата, за да й създаде удобства. Но тогава дойде инсултът. И вече ремонтът изгуби смисъл трябваше да вземат майка му в града.
Деси ще ти събере багажа, кимна Васил към жена си. Кажи ѝ, ако ти трябва нещо.
Пенка Христова не каза нищо. Продължава да гледа през прозореца, където есенният вятър къса жълти листа от стари орехи, които гледа цял живот. Дясната ѝ, работеща ръка стиска здраво другата, безсилна.
Деси се ровеше из гардероба, като от време на време пита свекърва си какво да вземе и какво да остави. Но Пенка само мълчеше и гледаше навън. Мислите ѝ бяха далеч от дрехите и счупените ѝ очила.
Пенка Христова е родена и изживяла всички свои шейсет и осем години в малко селце, което вече опустява. Цял живот е работила като шивачка първо в селското ателие, което затвори, щом хората намаляха.
После започна да работи по домовете. Работата ставаше все по-малко и жената насочи всичката си енергия към градината и къщата. Сега дори не може да си представи да изостави своето стопанство и да иде в града в големия чужд апартамент…
…
Василе, тя пак не е яла нищо, въздъхна Деси, влизайки в кухнята и поставяйки чинията с храна. Вече не издържам. Нямам повече сили…
Васил я погледна мълчаливо, после чинията, и поклати глава. Тежко въздъхна и влезе при майка си.
Пенка Христова седи на дивана и гледа в една точка през прозореца като че ли не мигва. Побелели, изморени очи са вперени нанякъде далече. Работещата ръка стиска другата.
Стаята е пълна с уреди за упражнения, навсякъде ластици, на шкафчето куп лекарства. Без настояването на Васил, тя дори нямаше да ги докосне.
Мамо?
Пенка не реагира.
Мамо?
Синко? тихо и затруднено продумва жената.
След инсулта трудно говори, думите ѝ са мътни и неясни. Вече е по-добре, но пак е трудно да се разбере.
Защо пак не си яла? Деси се постара приготви всичко. Дни наред почти не си хапнала.
Не искам, синко, тихо отвръща Пенка Христова. Бавно се обръща към сина си. Истина е. Не искам. Не ме карай насила.
Мамо… Кажи какво искаш. Само кажи…
Васил сяда до нея, тя взема ръката му.
Знаеш какво искам, Василко. Вкъщи искам. Боя се, че повече няма да го видя.
Той въздъхва и клати глава.
Самата знаеш колко съм зает, Деси ходи по доктори редовно. Навън е зима, а и да тръгнем… Поне да изчакаме до пролетта. Пенка кимва, Васил се усмихва и излиза.
Дано не е късно, синко… Дано не е късно.
…
Съжалявам, инвитрото пак не успя, тъжно казва лекарката, сваляйки очилата и гледайки младата жена.
Деси ахва, хваща лицето си с ръце:
Ама как така? Защо на всички им се получава? Казахте, че след първия опит не е проблем, 40% забременяват от раз, но сега е трети опит, а нищо! Как е възможно!
Васил мълчеше, държейки ръката на жена си. Беше нервен. В съседния коридор Пенка Христова беше на масаж, времето ѝ да бъде взета наближаваше.
Вижте, започна тихо лекарката. Разбирам ви. За вас детето е мечта, но сте се вкопчили толкова. Постоянно сте под напрежение. На тялото ви му е твърде много…
Естествено, че съм под напрежение! Работя си у дома, за да плащам страшно скъпото инвитро! Ходя по процедури, пия лекарства, които ме съсипват, грижа се за свекърва ми с всичките ѝ капризи. Някой път не яде, друг път не взема лекарства! И аз искам дете поне тогава мъжът ми ще не обръща внимание само на нея, а и на мен!
Деси млъква, осъзнавайки, че прекалява. Грабва чантата и излиза от кабинета, затваряйки вратата.
Извинете, прошепва Васил.
Няма нищо, усмихва се лекарката. Преживявала съм и по-големи изблици, спокойно.
Васил излиза тихо. Деси седи в чакалнята, с лице в ръце и плаче, тялото ѝ трепери. Вдига разплакани очи към съпруга си.
Прости ми… Моля те… Не исках да говоря така за майка ти. Просто вече не мога. Болка е да гледам как един човек си отива пред очите ми. Омръзна ми да виждам само една чертичка на теста и да плащаме куп левове за поредната процедура. Повече не издържам…
Ако можех, щях и на двете да помогна с всичко, но не е по силите ми…
Знам, усмихна се през сълзи Деси. Разбирам.
Още малко седят мълчаливо, хванати за ръце. После Деси става, приглажда яката си и се усмихва.
Хайде. Пенка сигурно е готова. Все не може да търпи болници. Дълго след това тъжи…
…
Почти няма подобрение при майка ви, тихо казва нисък беловлас лекар с кръгли очила, когато Васил поиска да знае повече за състоянието ѝ.
Те се отдръпват настрана, за да не чува Пенка. Деси остава при свекърва си.
Вижте… Като дойдохте първия път, бях сигурен, че шансове има. Разбира се, само малък процент след инсулт се възстановяват, но майка ви няма нито лоши навици, нито хронични болести. Имаше шанс.
Но… Нищо не се случва. И сам го виждам.
Струва ми се, че не желае. Предала се е. Няма искра, нито желание… Не иска да живее…
Васил мълчаливо се съгласяваше. Пенка отслабна с петнадесет килограма, вече не беше същата. Стоеше едно и също място и гледаше навън. Не четеше, не гледаше телевизия, не говореше с никого. Само гледане през прозореца.
След инсулт поведeнието често се променя, когато мозъкът е засегнат добавя тихо лекарят. Но при майка ви не очаквах толкова да се прояви. Когато беше първия прием, не видях нищо такова.
Според мен причината е друга, тихо отвръща Васил.
…
Василе, казва Деси по телефона, можеш ли да отмениш командировката? Пенка е съвсем зле. Страх ме е, че няма да стигнеш навреме…
Трудно ѝ беше да го каже. Знаеше колко значи майка му за него. И на нея тежеше да гледа как свекърва ѝ лежи на дивана без никакво желание.
Преди още гледаше през прозореца или слушаше плочи, донесени от село и останали от баща ѝ, учител по музика. Но сега само стоеше и мълчеше. Дни наред почти не ядеше. Само мляко пиеше макар преди често да казваше, че не било като домашното по селата. Сега го пиеше…
Васил пристигна същата вечер и остана до майка си цяла нощ.
Знаеш какво искам. Обеща ми.
Васил кимна. Да, беше обещал. На следващия ден тръгнаха към селото. Пенка отказа да иде при лекар.
Не искам в болница. Искам си у дома.
Беше март, но чудно пътищата още не се бяха разкаляни и стигнаха направо до портата. Васил отвори вратата на колата и помогна на майка си да седне в инвалидната количка.
Навън капеше, снегът кротко се отдръпваше от земята, освобождавайки я от бялата си пухкава завивка. Орехите се поклащаха леко от вятъра, а слънцето грееше.
Пенка Христова остана няколко часа в двора, с усмивка на лицето. Дишаше дълбоко, гледаше небето и плачеше. Но сега тези сълзи бяха на щастие…
Тя най-сетне си беше у дома. Гледаше своята полегнала къщичка, слънцето, чуваше звуците на двора, усещаше хладината от топящия се сняг…
Вечерта Пенка яде и пак седя навън до късно. Усмивката не слизаше от лицето ѝ. През нощта си отиде. Тихо, с усмивка. Щастлива…
Васил и Деси взеха отпуск, погребаха Пенка Христова и уредиха всичко около къщата. А и на Васил просто му се искаше да остане сред селската природа, да диша пияния въздух. Години наред не беше стоял тук повече от два дни.
Преди да тръгнат към града, на Деси ѝ прилоша. Отиде до банята и я завари повръщане. Когато се върна, очите ѝ бяха засмени от изненада, в ръцете държеше тест за бременност. Почти винаги ги носеше със себе си, но досега напразно. Сега имаше две чертички. Две!
Това е тя, твоята майка… Пенка ни помогна… почти недоумявайки, през сълзи изрече Деси.
Васил погледна нагоре към синьото небе, кимна бавно и прегърна жена си силно. Знаеше беше подаръкът на майка му. Последен и най-ценен…
