Щастливото детство на Кольо приключи, когато беше на пет. Тогава веднъж родителите му не дойдоха да го вземат от детската градина. Всички деца вече си бяха тръгнали, а момчето седеше на масата и рисуваше себе си, майка си и баща си. Възпитателката го поглеждаше, като от време на време изтриваше сълзите си по бузите. После дойде, взе го на ръце, притисна го силно и каза:
Каквото и да се случи, не трябва да се страхуваш, Кольо. Сега трябва да си силен. Разбираш ли ме? Обещай ми, миличък?
Искам при мама промълви той.
Сега ще дойдат леля и чичо. Ще отидеш с тях, Кольо. Там ще има още много дечица, само не плачи.
Тя го пригърна и с мокрото си лице се притисна в неговото.
После го хванаха за ръчичка и го заведоха до една кола. На въпроса му Кога ще ме върнете при мама? му казаха, че мама и тате са надалеч и днес няма да могат да дойдат. Настаниха Кольо в голяма стая с други момченца като него. Но родителите не дойдоха нито на другия, нито на по-другия ден. Момчето много се притесни и проплака нощите, дори вдигна температура.
След като оздравя, една леля с бяла престилка му каза сериозно, че родителите му вече са много далеч на небето. Не могат да слязат оттам, но винаги са близо, гледат го, всичко знаят за него и трябва да бъде добър и да не боледува, за да не се натъжават.
Но Кольо не й повярва. Гледаше към небето, но виждаше само птици и облаци. Реши твърдо, че трябва да ги намери.
Първо добре огледа двора. Намери малка дупка зад един храст прътите на оградата там бяха извити. Можеше да се провре само наполовина, затова започна да копае подкоп. Пръстта беше мека и с пясък, и скоро където прътите бяха далече една от друга се отвори тунел.
Кольо мина през дупката и се озова навън. Затича се с всичка сила от онова място, което децата наричаха приюта. Не познаваше града и бързо се загуби. Кольо искаше да намери дома си, но всички къщи му се струваха същите.
И изведнъж видя на пешеходната пътека жена, досущ като майка му с рокля на точки, стегната със светли коси на кок.
Мамо! извика Кольо и тръгна след нея.
Тя не го чу и не се обърна.
Мамо… настигна я Кольо и се хвана за дрехата й.
Жената се обърна, приседна и го погледна внимателно. Не беше майка му.
Милена се влюби, когато беше на двайсет. Тя и Виктор бяха страхотна двойка. Запознаха се случайно на лятната танцова площадка в Пловдив. Той леко притеснен я покани на бавен танц. Заговориха се лесно и оттогава почти не я изпускаше от поглед. Започна да я изпраща до тях.
Срещаха се кратко три месеца след това се ожениха. Живяха щастливо. Но след три години Милена разбра, че не може да има деца. Виктор не можа да го приеме. Тя започна безкрайни прегледи, процедури, санаториуми. Накрая приеха, че няма да имат свое дете. Виктор предложи да осиновят от Дом за деца.
Но Милена обичаше мъжа си толкова, че пожела развод, за да може той да намери жена, която ще го направи баща, а тя щяла някак си да се справи сама.
Виктор отказа. Каза, че няма да я остави. Тогава Милена намисли хитрост. Призна си, че уж има друг мъж и вече не го обича. Виктор не повярва.
На следващата нощ не се прибра. Върна се на сутринта и ухаеше на вино и мъжки парфюм. На въпросите му твърдеше, че има любовник. Виктор склони на развод.
***
Когато Кольо извика името мамо”, Милена вече беше разведена. Чувстваше се зле, липсваше й Виктор, постоянно мислеше за него. Така когато това непознато момче я нарече мамо”, сърцето й сякаш спря.
Какво се случи, сладурче, изгуби ли се? попита тя нежно.
Търся си мама и тати. Казаха, че са на небето, но не вярвам проплака Кольо.
Хайде, живея наблизо. Ще те почерпя с вкусни баници, искаш ли? Тя го хвана за ръка и тръгнаха.
Вкъщи Кольо гълташе баничките, които Милена купи по пътя, и ги поливаше с ароматен чай от листа на касис. Разказваше ей така, както можеше, през сълзи, своята история. Видя се, че отдавна не беше ял сладко разбойнически по-големите му го вземали, биели го и го ругаели.
Милена толкова се смили, че попита:
Искаш ли, Кольо, аз да те взема при мен? Ще живеем заедно. Като пораснеш, ще разбереш всичко и един ден ще срещнеш пак мама и тати, обещавам ти.
Той веднага се съгласи.
Милена звънна на Дома и съобщи, че е намерила Кольо. Самата тя го закара, говори с възпитателките да внимават повече. Почна да го навестява всеки ден. Не можа да го осинови. И макар да имаше работа и квартира, нямаше съпруг на самотна жена не даваха дете тогава. За пръв път Милена съжаляваше, че беше настояла за развода.
Тогава реши да говори с колега, Иван, за фиктивен брак. Наскоро и той се беше развел, женкар беше, но добър специалист и лесно щеше да получи добра служебна характеристика.
Иван първо се поклати, но после се съгласи, ако му плати. На него му харесваше Милена още отдавна; искаше вечеря на свещи с възможно продължение. Милена се обиди, тя все още обичаше Виктор и не можеше да си представи друг.
Но като посети Кольо вечерта, видя, че под окото му има синина за наказание, понеже не искал да клюкари. Възпитателките вместо да помогнат, разказали на децата за Милена. Сега животът на Кольо щеше да стане още по-труден.
На следващия ден Милена прие предложението на Иван. Събота сготви, облече червената рокля, както поиска той, запали свещи и зачака, с тежка душа, с мисъл само за Кольо.
Звънецът иззвъня, Милена стана да отвори. И що да види на прага стоеше бившият й съпруг.
Трябва да говорим, Миленче. Следях те и нито един мъж откакто се разделихме не е идвал при теб…
В този момент асансьорът се отвори и Иван излезе с букет и шампанско.
Миленка, ето ме!
Виктор почервеня целият, сви юмруци, обърна се и се затича надолу по стълбите.
Викторе, чакай, не е това, което мислиш! Позволи ми да ти обясня! викаше тя след него.
Виктор се хвърли в трамвая и изчезна.
Милена се разплака, изгони Иван, а сърцето й се сви какво ще стане с Кольо…
***
Минаха две години. Кольо стоеше гордо на първия учебен ден, облечен с нов костюм, с бяла риза и голям букет за госпожата.
В училище го доведоха родителите му и малката му сестричка, Маринка, която все се въртеше в ръцете на татко Виктор, а майка й носеше любимата рокля на точки на Кольо.
Това бяха Милена, Виктор и още едно осиновено дете.
Иван не беше чак толкова лош: поговори с Виктор и му разказа всичко.
На следващия ден Виктор хукна при Милена на работа и я отведе право в гражданското, за да подпишат и по-бързо да вземат Кольо.
Сега често двамата посещават Дома, носят подаръци и лакомства. А Маринка осиновиха веднага щом се появи там.
***
Мамо, татко, обещавам, ще бъда отличен ученик тихо каза Кольо, поглеждайки към небето. Не ми се сърдете, че имам други родители. Аз ги обичам, но вие сте винаги в сърцето ми, докато не се срещнем пак.
Той вече знаеше загинали са в катастрофа; беше на гроба им. В неделя ходеше на неделно училище към храма, затова вече разбираше какво е небето.
А Милена първоначално не искаше да слуша Виктор, искаше всичко да стане, както си представя тя. Но съдбата реши друго ожениха се пак. Всички в тази история останаха щастливи!
Сватба заради Кольо
Щастливото детство на Кольо свърши на пет години. В един ден родителите му не дойдоха да го вземат от детската градина. Всички деца вече си бяха тръгнали, а момченцето седеше на масата и рисуваше себе си, мама и тате. Госпожата го наблюдаваше и тихо бършеше сълзите си. После се приближи, вдигна го на ръце, прегърна го силно и прошепна:
– Каквото и да стане, не бива да се страхуваш, Кольо. Сега трябва да си силен, разбираш ли ме, мило дете?
– Искам при мама – промълви той.
– Скоро ще дойдат една леля и един чичо. Те ще те заведат при други деца. Недей да плачеш.
Тя пак го притисна с мокрото си лице.
После го взеха за ръка и го насочиха към колата. На въпроса „Кога ще ме върнете при мама?“ му обясниха, че мама и тате са далече и днес няма да могат да го вземат. Настаниха Кольо в обща стая с други момчета като него. Родителите му не дойдоха нито на следващия ден, нито на по-следващия. Той си поплакваше тихо нощем, а накрая се разболя.
Сериозно говори с него една леля в бяла престилка, когато му мина. Обясни му, че родителите му вече са много далече – на небето. Не могат да слязат при него, но винаги са до него, гледат го, грижат се, и затова трябва да е добър и здрав, за да не ги натъжава.
Но Кольо не повярва. Гледаше небето и виждаше само облаци и птици. Реши да ги намери на всяка цена.
Изследва внимателно двора по време на разходки. Откри малка дупка зад храста, където железните решетки на оградата бяха леко огънати. С прозорливост започна да копае и бавно прокара път. Скоро на най-широкото място между решетките си проби пролука и излезе навън. Хукна далече от мразения дом, но не познаваше града и скоро се загуби. Трябваше да открие дома си, но всички блокове изглеждаха еднакво.
Тогава видя на пешеходната пътека жена, приличаща на мама му – същата рокля на точки, стегната руса коса.
– Мамо! – извика Кольо и я последва.
Тя не го чу. Коля я догони и се хвана за ръката й.
Жената се обърна, приклекна и го погледна – не беше неговата майка.
Нина се влюби, когато беше на двайсет. С Виталий си пасваха чудесно и бързо се ожениха. Но след три години тя разбра, че не може да има деца. Виталий не прие лесно това, обсъждаха лечение и санаториуми, а после приеха мисълта да осиновят дете от дома.
Но Нина обичаше толкова много съпруга си, че му предложи развод – двамата бяха още млади, той ще си намери друга жена и ще има истинско семейство. Виталий не се съгласи. Тогава тя измисли хитър план – излъга, че вече не го обича и има друг. Виталий не й повярва и чак когато Нина не се прибра една нощ и се появи подранила с мирис на алкохол и мъжки парфюм, той поиска развод.
___________________________
Точно тогава, на раздяла, Кольо срещна Нина и нарече „мамо“ – сърцето й се разтуптя от вълнение.
– Изгубил ли си се, дете? – попита го нежно тя.
– Търся мама и тате. Казаха ми, че са в небето, ама не вярвам… – проплака Кольо.
– Хайде с мен, живея наблизо. Ще хапнем баница и сладки, искаш ли? – хвана го за ръка и го заведе у дома.
Кольо изяде печени курабийки и усърдно разказа какво му се е случило. Явно отдавна не беше вкусвал нещо сладко – по-големите деца му вземали лакомствата. Нина съжали момчето и попита:
– Искаш ли да живееш с мен, Кольо? Когато пораснеш, ще разбереш… А с мама и тате ще се срещнеш някой ден, но още не е време.
Кольо се съгласи.
Нина веднага звънна в дома за изоставени деца, за да каже къде е момчето. Всяка вечер започна да го навестява и да носи лакомства. Но да го вземе на осиновяване не можеше– имаше жилище и работа, но като сама жена без съпруг, не й даваха дете. За първи път съжали, че настоя за развод. Реши да сключи фиктивен брак с колега Станислав, бивш плейбой, който прие…[условно, срещу заплащане и вечеря със свещи].
Когато пак видя Кольо със синина под окото, Нина реши – ще жертва себе си, за да го отърве от тормоза в дома.
На вечерята в събота скоро звънна Виталий на вратата. Видя букета на Станислав и веднага си тръгна, не повярва на обясненията.
______________________________
Две години по-късно Кольо гордо стоеше на първия учебен ден – облечен в костюм и с огромен букет. До него бяха мама – облечена в любимата рокля на точки, тате и малката му сестричка Маринка – и двамата осиновени от Нина и Виталий, които отново били заедно…
– Мамо, тате, обещавам да уча добре, да не се сърдите, че имам нови родители. Много ги обичам, но ви помня, зная, че сте горе на небето…
Всяка неделя ходеше на занятия в енорийското училище към църквата и вече разбираше какво значи да вярваш!
А Нина, водена от любов и майчино сърце, трябваше за втори път да се омъжи за Виталий – заради Кольо! Така заживели всички щастливо.
(Заглавието е адаптирано като “Сватба заради Кольо”, запазвайки всички български културни препратки, традиции и имена, а сюжетът с детската съдба и приемното семейство остава централна тема.)
