Е, поне с жена си извадих късмет… – Лидето, подадох молба за напускане! – звънна на жена си дядо Олег. – Ще приемеш един безработен пенсионер? – Ще видим как ще се държиш! – отвърна Лидка. Професор Олег Павлов Петров, доктор на науките, преподавател във водещия Софийски университет, получи имейл, в който му нареждаха да пише отличен на петима студенти на изпита по висша математика. Да, ей такъв ужасяващ парадокс: висшата математика изискваше отлична оценка… Професорът не беше млад и бе възпитан в най-добрия дух на социалистическа България: трябва да живееш така, че… и по-добре да умреш изправен, отколкото покорно наведен. Е, как да ви разбере човек? Тия даже за тройка не се бореха! А посещаемостта им беше, в най-добрия случай, едва 25 процента. Честната съвест на бившия пионер и комсомолец му казваше друго. Но ректорът на университета не просто намекваше за противоположното, а си беше направо заповед – да даде високите оценки. Накратко, дай им петици, че може и с плюс! И тогава ти върви късметът! Професорът не беше млад, а и не особено здрав – я диабет, я високо кръвно и наднормено тегло – и това не беше всичко. Но кой… прощавайте… се трогва от чуждото страдание? Студентите не го обичаха. Не! Даже обратното – студентите го направо ненавиждаха! Когато жена му Лидето реши да провери какво пишат онлайн за любимия си мъж, едва не получи удар, и определено не от радост, а от ужас. Само забранени думи – от А до Я! Всичко, защото той беше строг! И оценяваше по заслуги. А според повечето съвременни „господа студенти“ за това, че обучението е платено, Петров въобще не е трябвало така да прави – щом платил, значи всичко ти се полага! Платили сме – ама трябва и да знаем нещо?! Не сме се договаряли така. И изобщо – викаш, дядо, я да ти видим акъла! Колко ли са платили на ръководството, щом то спуска такива инструкции? Не мислете, че ръководството искаше да ползва дядо Олег безплатно – явно рушветът беше достатъчен, че да си го поделят. Опитаха се да го направят. Но умният и саркастичен професор, който обичаше шегите, като видя конверта в ръцете на шефа, му светна всичко. И като на шега изпя едни стихове, които му дойдоха наум: Кой ти плаща „на ръка“, може да свърши с гаф тука! И така отказа конверта, показвайки ясно своята позиция – … няма да ги получат петици! Улиците ще метат! Ректорът потъпка, разроши конверта и си тръгна посрамен. А Олег Петров остана без пари, но с огромно морално удовлетворение, толкова обичано от хората, израснали във времето на социализма. Професорът беше истински български герой – стабилен, румейн и надежден, за разлика от приказните герои, които – знаем – лисицата накрая изяжда. Накратко – не ти трябва да тичаш по гората и да пееш глупави песнички, че да предизвикваш фауната. Ето ти морален урок – стой си вкъщи, хубаво ти е с бабата и дядото! Какво ви кара да търсите приключения, като Червената шапчица? Българската душа приключенията сама си ги намира! Олег Петров беше предпазлив – приключения не търсеше, но те сами го намираха. В този университет преподаваше отдавна – сега беше на минимален норматив, но дори той вече носеше неприятности. Хубавите момичета в деканата всеки ден озвучаваха все нови и нови изисквания от ръководството – растат като лавина! Изискванията растат, а заплатата – не! Време е, учителите да получават всички добавки за вредност. Момичетата не знаеха висша математика, както между другото и повечето ръководители. За да ръководиш обаче – това не ти трябва! Ти трябва да знаеш! И да пишеш сума ти отчети! Между другото, къде ти е годишният отчет? Давай, професоре – размърдай се! Секретарката го гледаше с презрение – какво да вземе от този динозавър, той дори не знае какво значи „криндж“! А пък изобщо не говори – „уау, колко яко!“ А панталоните му – абсурд! Дали няма пари? Сега всеки втори ходи с дънки! Накратко – работата носеше пари, но не и радост. Радостта беше само семейството – любимата жена, двама сина и петима внуци. С жена си имаше отделна история. Защото първоначално стройната и къдрава Лидка не хареса студента-мехматик. А той се влюби от пръв поглед. Въпреки това Лидка се съгласи да излезе с него малко преди Нова година. Зимите бяха много студени. Първото нещо – кавалерът я попита: – Дали сложи топло бельо? Много е студено! – Какво – топло бельо?! – шашна се Лидка. – В смисъл – топли ти ли са гащите? Момичето се изчерви – яд и разочарование я заля. Не, не искаше пътеката да е постлана с розови листенца – три карамфила бяха върхът тогава! Между другото, въпреки студа, Олег донесе пет карамфила, опаковани в стар вестник – даде и ги, и пак ги прибра – тогава така беше прието. Това си беше като „плюсче“. Както във филма – „Жълти панталони – три пъти „ку“!“ Филмът го нямаше още, но тук беше аналогично – топли гащи – три пъти „фу“! Тогава се говореше за високото – градове-спътници, „Козлодуй“ на Евтушенко, спорът между технари и хуманитаристи – а тук топли гащи: Господи, каква проза! И още нещо – на младежа, по необяснима причина, беше кепе, вместо зимна шапка – а всички носеха ушанки. А тази му беше малка. После Лидето ще разбере – той просто не се вълнуваше от дрехи! Изобщо. А тогава дебеличкият Олег с това кепе – нищо друго не беше, освен като кафеник с дръжка по средата… Лидето се натъжи и засрами – излишно излезе! Скоро се измъкна с оправдание и повече не се срещаха. Кавалерът се появи след четири години – съвсем случайно на улицата. Четири години, Карл! И толкова време той обича Лидето. А Лидето? Все още неомъжена – а тогава рано се женеха. Как така – такава хубавица и без годеж? Просто не намери подходящ! Всичко беше някак несигурно, лекомислено – модерно, но не и за сериозно. И споменът за топлите гащи вече не й се струваше срамен, възприе го съвсем различно. Когато се срещнаха пак, кандидатът на математическите науки Петров беше друг – хубава ондатрова шапка, а всички ходеха с зайча кожичка. Не си мислете, че Лидка беше меркантилна – в никакъв случай! Просто видя кавалера с други очи, ядът вече не й пречеше. Започнаха да се срещат. И скоро Лидка стана госпожа Петрова – стабилният тил на професора, влюбена в остроумния Олег. И сега професорът стоеше пред аудиторията и мислеше за жена си – колко е щастлив, че я има! Трябваше да започне лекция, но нямаше кворум – от 15 души дошли само трима. Какво толкова? Вече сто пъти казано: платено – значи преподадено! Трябваше да започва – за чакане повече няма време. След половин час влезе представителят на „близкото чужбина“. – Защо закъсняхте? – резонно попита преподавателят. – Бях в тоалетната – корем ме хвана! – нагло заяви красивият студент. – Половин час?! – удиви се професорът. – Е, по слабия ред! – без да мигне, отвърна закъснелият. В аудиторията се чу шушукане… Е, какво да го правиш? Наглостта към учителите прехвърли всякаква граница! Такова досега не е имало! Какво ли става в училищата? Продължи лекцията – бисери не хвърля пред … когото не заслужават. Но решението в него вече зрееше. А професорът взимаше решения премислено, внимателно и отговорно. Както всичко останало. Впоследствие на изпита същият студент не можа да отговори на нито един въпрос – дори тройка не заслужаваше. А фамилията му беше в списъка за петица… Само седеше и нагло го гледаше: накъде ще върви професорчето, щом лично ректорът е наредил? Знаеш ли колко съм платил? Ще видя как ще си оправиш положението, като получиш „глава“! – Защо нищо не знаете? – пита професорът. – Болен бях, не можах да се подготвя! – С какво болен? – Корем ме хвана! Знаете как е! Красивият студент се люлееше върху стола… – Аха – как съм забравил, че сте ни главният гост! По външен вид и не си личи! – спокойно каза преподавателят, подаде книжката, без подпис. – Ще дойдете на поправка! И студентът, шашнат от наглостта си, си излезе мълчаливо… След това професорът прати имейл на ректора – „нашият отговор на Чембърлейн“: Искате петици – Вие си ги пишете! После написа молба за напускане – реши: няма да работи повече дори и ден! Да си пишат каквато щат трудова! С тази работа беше свършено! Да се оправят – Петров беше единственият преподавател по висша математика там… – Лидето, подадох молба за напускане! – звънна жена си дядо Олег. – Ще приемеш един безработен пенсионер? – Ще гледам как се държиш! – засмя се Лидка – На обяд да ти правя ли сармички или риба? – Аз съм „отличник“ – по-добре сармички! – „ориентира се професорът“. – И между другото, навън е студено. Ще ходиш ли до магазина – не забравяй топлите гащи! – Много те обичам! – тихо отвърна Лидето.