30 октомври 1983г.
Студеният октомврийски вятър трепери завесите в малката ни къща в село Клисура. Стоя пред съпруга си, Димитър Петров, като държа в ръце тънкия петгодишен момченце, което се притиска към мен като птица в буря. Мръсните му дрехи миришат на железопътни релси и отчаяние.
Всичко започна три часа по-рано, когато се връщах от пазара в Пловдив с влак на БДЖ. В почти празен вагон забелязах малко момче, събрано в ъгъла, с очи, изпълнени с безнадеждност, каквато виждаш само при изоставени деца или ранени животни. Пътниците не знаеха откъде е, а проводникът само пожъна рамене може би се е изгубил.
Как се казваш, малчуган? попитах, навеждайки се до него. Той мълчеше, но когато извадих ябълка от чантата и му я поднесох, се хвърли към нея с двамата си ръце и откупи като никой не е ял от дълго.
Иван прошепна той, избърсвайки устните си.
Сега стояхме пред Димитър, а Иван трепери, притиснат към рамото ми. Съпругът ми се намръщи, широките му рамене стягаха като вратата на къщата явно пред него стоеше важен избор.
Стефо, чак години чакахме прошепнах тихо.
След седмица Иван вече помагаше в кухнята. Поставих го на висока табурка до масата и му завързах огромен престилка, която почти се спъваше от малките му раменца.
Така, момченце, разточвай тестото, заповядвах. Бавно, внимателно.
Той натискаше валяка, изпъвайки езика в концентрация. Бяло брашно се стичаше по бузата му, а аз почувствах как сърцето ми се стопля.
Ще се ядоса лелът? попита внезапно, спирайки се с валяка в ръка.
Не, скъпи. Папа е строг, но справедлив. Иска да израснеш като истински мъж.
Димитър ме учи по свой начин. Когато падна първият сняг, ме повика навън да реже дърва.
Хващай брадвата здраво, каза той, стоейки зад мен, и прави широк удар.
Седнах и се опитвах, но брадвата ми се струваше тежка. Не мога, кихна след няколко опита.
Можеш, отвърна той твърдо. Ти си мъж. А мъжовете не се предават.
Когато дървото се разцепи, усмивка се разнесе по лицето ми, а Димитър се усмихна скрито под мустаците си.
През пролетта на 1984г. всички документи бяха наредени. Кметът на селото, стар приятел на семейството, уреди сложната ситуация. Мария Петрова, лекарката от местната поликлиника, също се намеси и събра необходимите акти.
Сега официално си Иван Стойчов Вълчев, обявих пред сина си по време на празнична вечеря.
Той нежно докосна новия документ и попита: Мога ли да ви наричам мамо и тате?
Натиснах устните си, задържайки сълзите. Димитър се изправи, отиде до прозореца и след дълго се обръна: Разбира се, синко.
Първият ми учебен ден започна с това, че държах майка ми за ръка, усещайки как пръстите й треперят по прашния селски път към училището. Бялата риза, изгладена сина вечер, вече се мръснеше от нерви.
Мамо, ако не се справя? прошепна, подминавайки двуетажната сграда, която за мен изглеждаше огромна.
Ще се справиш, съкровище. Ти си синът на баща си.
Тази вечер Димитър прегледа новата ми тетрадка.
Математиката ще бъде твоя главна тема. Утре започваме с таблицата за умножение.
До края на първи клас вече знаех таблицата наизуст. Димитър ме проверяваше всяка сутрин, въпреки умората и сълзите. Когато получих първия си сертификат за похвала, той за първи път постави ръка на рамо ми публично.
Браво, каза накратко,
