14 юни
Днес осъзнах, че нещо в мен истински се е счупило. Заради Митко. Не заради това, че остарявам, не заради бръчките или умората. А заради това, че се превърнах във фон на нечия чужда сцена. За първи път, откакто сме заедно, усетих, че ми е писнало да съм невидима.
Всичко тръгна наопаки снощи, когато се прибрах от фабриката цялата в прах и с две тежки торби от Била, едва се движех. Сложих чугунения тиган на котлона, хванах се за рутината. А Митко, вместо поздрав, ме захапа:
Абе, Диди, няма ли най-после да смениш тая хавлия? Ужас! Все едно гледам лелка на Женския пазар. Я погледни Галя от седми вход! Момиче на място, дори боклука изнася обута с токчета и винаги ухае като лавандулата в Банско, а не на пържен лук и овча мандра, както ти…
Спрях да дишам. Преглътнах, оставих тигана, мазнината цвъртеше ядно. В този миг ме заля студ, като че някой беше отворил прозореца посред зима. Всяка плочка, която бях търкала цял съботен следобед, блещукаше под осветлението. А вътре в мен нещо кънтя празно, като копче, паднало безшумно на пода.
Галя е на 25 години казах спокойно, без да се обръщам. Живее сама, администраторка в козметично студио. Яде само доставки. Аз съм на 48, току-що приключих 12-часова смяна, напазарувах, мъкнах и сега още съм на крак, за да има за теб топла храна за обед утре…
Все някой е уморен, все някой е зает! махна той с ръка, зяпайки фейсбук на телефона. И мама работеше, и трима братя отгледа, и татко винаги ходеше с изгладени ризи, и пахта в къщата не липсваше. Въпрос на желание е! Ти си се пуснала. Толкова ли мислиш, че книжката в паспорта те пази? На мъжа му трябва вдъхновение! Вчера Галя ми се усмихна в асансьора и ми оправи целия ден. А тук вечно намръщена, вечно мирише на манджа. Скучно, Диди. Сиво.
Изключих котлона. Кюфтетата си останаха полупържени, но вече не ми пукаше. Изтрих ръцете си в престилката, тази дето той току-що оплю, и я свалих с досада.
Сиво, казваш? обърнах се към него и гласът ми беше по-тих и студен от лед. Вместо да се оправдавам или да викам, направо онемях. Вдъхновение ти трябвало?
Ами трябвало мънка, без да сваля очи от телефона. Имам право на красота у дома.
Имаш, Митко. Пълно право.
Закачих престилката, излязох спокойно и се заключих в банята. Стоях дълго под душа отмивах умората, миризмите, думите. Ръцете ми бяха загрубели от работа, макар че ще си кажеш: женски грижи! 26 години женени. Никога не съм го оставяла без изгладена риза, лекувах го при най-малкия настин при студ, държах всяка стотинка, за да му купя хубави зимни гуми или нова въдица.
А сега Галя с токчетата…
След душа избрах нощния си крем, сложих сатенената пижама, тази дето я пазя за гости, и легнах с гръб към празната стена. Митко дойде по-късно излапал каквото е останало в хладилника. Дори се опита да ме прегърне, а аз само се дръпнах.
Пак ли се цупиш? изръмжа той. Истината боли, а? Дадох ти стимул.
Не отговорих. Бях вече решила. Нищо нямаше да е както досега.
На следващата сутрин той се събуди от алармата, а не от аромата на кафе и прясна закуска. В кухнята нищо. Хлад, тишина, няма чинии, няма филии, дори вода на котлона.
Върнах се към огледалото в спалнята гримирах се, облякох тъмносинята рокля за театър, о, да и черни обувчици с токчета.
Ей, така те искам! подсвирна Митко, уж на шега. За закуска какво ще има? Закъснявам.
Няма да има закуска лаконично отговорих, полагайки червило. Галя сутрин пие смути или кафе навън, не готви като кухненска печка. Реших и аз да бъда естетична. Естетиката, Митко, изисква лишения.
Глупости приказваш намръщи се той. На работа ми трябва сила, дай една бърза пържена яйчица.
Вече съм с грим, няма да стоя над котлона да се потя станах, взех чантата и към вратата. Яйца има в хладилника, справяш се отлично сам. Нали си вдъхновяващ мъж.
Затворих вратата и го оставих да се ядосва. Намери тигана едва на третия път, изгоря се на олиото, яйцата му залепнаха, кафето му изкипя. Докато ръфаше препечената си бърканица, сигурно си мислеше, че с пръчка и морков жените се връщат до печката.
Но вечерта осъмна гладен. Само ароматът на ванилия, както обичам, се усещаше. Аз си хапнах салата и малко вино по женски в централното кафене с колежката Цвети. Когато се прибрах седнах с книга в хола, облечена в чисто, гримирана, с обувки дори у дома.
Здрасти измърмори Митко, клатушкайки се към коридора. Я да видим дали мирише на вечеря?
Не, вечерях навън казах спокойно, без да вдигам поглед от книгата. Просто салата и вино. Почувствах се като жена, не като вечерна кухненска фея.
А за мен? Що не пази кюфтетата?
Изхвърлих ги сутринта отговорих гладко. Бяха полусурови и не ухаеха на кокичета.
Много ти станаха игричките! скочи той. Каквото стана, стана! На, свари макарони поне!
Макарони има във фризера, вода ако искаш си налей, тенджерата също е там. Жената вдъхновява, но не слугува, Митко.
Останах хладна като лед. Вместо гняв във въздуха висеше само моето безразличие
Седмица по-късно Митко вече беше видимо безпомощен. Чорапите му свършиха. Престанах да пера неговите дрехи, само моите. Пуснах си един сериал, пих чай и си мислех колко мирише ръката ми на лавандула, но най-вече колко ми е спокойно.
Диди, къде са ми чорапите?! викна една сутрин. Гащите, ризата?
В коша отвърнах спокойно. Вече не пипам чужди дрехи. Не ми върви с новия маникюр и аромата на крем. Запази съм естетиката си!
Изпра дрехите си с двойно повече прах за пране до тавана стана пяна. Изглади ризата лошо, колежките го гледаха укорително, а младата секретарка се кискаше под мустак.
Реши да покаже кой е шефът направи си plan отмъщение. В петък вечер излезе на чашка с Мишо и компания.
Излизам! георично заяви, напарфюмиран в последната ми изгладена риза. Може да видя Галя. Дано тя да оцени истинския мъж.
Приятен изход отвърнах хладно. Ако закъснея, не хлопай, ще спя.
Очакваше разправии, ревност. Получи само приятен път.
Връщайки се, срещна Галя тя слизаше от колата, прегръщана от висок, симпатичен младеж, който й отваряше вратата. Архитектът ми, Иво, се усмихна тя. А към Митко никакво особено отношение, само възпитана усмивка и… въздух.
Почти не спах, но вече всичко ми беше ясно. На следващия ден Митко стоеше гладен, нервен, ровеше из хладилника. Аз се хранех в стаята си, с мини-хладилника от вилата с йогурти и сезонни плодове. Сутринта преведе парите ни на собствената си сметка:
Пари нямаш вече, ще се научиш на почит!
Щом така, и аз ще играя на пазарен принцип отвърнах. Квартирата е моя, от баба. Ако ще живеем по сметки, може би и ти ще плащаш наем?
Последваха крясъци, обиди, молби. Кой ще те иска на тези години?!, Без мен си нищо! последният бастион на измамното самочувствие Само че аз вече не се трогвах от манипулации.
Предпочитам да съм сама, отколкото сама помежду двама отсякох тихо. Донякъде, самотата е липса на любов, а не на човек до теб…
Последната събота беше паметна. Митко подуши ванилов аромат и изприпка в кухнята.
Диди, мир?
Извадих тавичката с тиквеник.
Това е за мен казах. Отивам на женско парти. Там има кой да оцени сладкиша и човека, който го е направил.
Искам да поговорим!
Нищо вече не искам, Митко. Подадох молба за развод. Имаш месец да се изнесеш. Остави си парите, ще ти трябват.
С ръкав под носа той вдигна ръка да ме спре: Прощавай, глупак съм! Ще се променя!
Късно е. Живей с естетиката, която пожела. Моето топло вече няма да грее тук.
Излязох. Тиквеникът беше за хора, които не ме сравняват с по-млади и по-лъчезарни.
След месец съдията се произнесе. Митко се нанесе в тясна гарсониера под наем в Дружба, жалейки се на майка си. Пълничък, небръснат, сам без цветя, без топла манджа.
Аз боядисах кухнята в слънчев цвят, поднових всичко, записах се на народни танци. Позволявам си понякога да изляза на кафе с мъж, който носи цветя без причина и открива жена в мен, а не кетчуп и носна кърпа върху печката.
Едва сега разбрах жената е като домашния уют: само добро отношение и обич могат да я поддържат да свети. Иначе един ден затвориш вратата и топлината грее някой друг.
