Изминалите дни не се връщат
Седя на старата ни кухня, Дечка не можеше да се стопли, макар че отпиваше горещ чай от порцеланова чаша със шарени рози. По душата ѝ беше мрачно и студено, усещането не беше от зимата навън, а от тежкия разговор с баща ѝ. През ума ѝ непрестанно се въртеше онзи разговор отпреди три часа, а пред очите ѝ стоеше сгърчената му, трепереща гърба.
Как можа, тате прошепна с обидена сълза на глас, скочи рязко и избяга.
Слави, нейният съпруг, пристъпи тихо в кухнята:
Митко заспа, легна спокойно.
Дечка кимна и заплака, думите ѝ се давеха в сълзи:
Слави, как успя той да го направи?
Мъжът я погали по гърба, меко:
Твоят баща сигурно ви обича и двете. Майка ти я загуби, той се страхуваше да не я загуби и теб… Защото без теб му нямаше никой опитваше се да я утеши, не обичаше да вижда жена си тъжна и разстроена.
Да, цял живот за баща ѝ, Стойчо, на първо място беше Дечка. Живееше за нея, отлагаше важни срещи, за да отиде на родителски среща, докато тя беше в училище. А за да я заведе до морето работеше допълнително у дома, стоеше до късно. Дечка кацваше от морето доволна и загоряла. Момичетата в училище й завиждаха.
Когато учеше във ВУЗ, състудентките се учудваха:
Дечка, как баща ти намира такава хубава червило и парфюм, всички ги искат, а той е мъж!
Дечка и тати печаха дори торти по празниците, тя смяташе, че той всичко знае и може. Но баща е баща, а майка винаги ѝ липсваше
Дечка си спомня себе си на шест години, когато майка й я държеше в ръце и плачеше:
Прости ми, дъщеричке, прости ми, милата ми
Тя не разбираше защо плаче мама, защо куфарът с дрехите ѝ стои в коридора. После мама я пусна на земята, избърса сълзите си, хвана куфара и излезе, вратата тежко се затръшна.
Мамо, мамо, къде отиваш? стоеше пред врата и плачеше мамо, искам с теб!
Но повече майка си не видя. Стойчо я утешаваше, отвличаше вниманието ѝ. Оттогава, когато чуеше шум на врата, хукваше към коридора, но майка не я чакаше. Стойчо запълваше липсата както може разходки в градския парк, въртене на въртележки, сладолед, уикендът беше за забава.
Измина време. Дечка стана ученичка. Един ден Стойчо се прибра с жена. Дечка я видя не я хареса, никак не беше като майка ѝ.
Дъще, това е леля Ирина, работим заедно. Ще живее с нас. Виж каква кукла ти е донесла подаде ѝ кутия.
Дечка я взе, погледна куклата и помисли: Как тати не разбира, че ми трябва майка ми, а не тази кукла, нито леля Ирина… Видя, че татко гледа виновно.
Дните минаваха. Леля Ирина и Дечка не се разбират. Една вечер, Дечка чу как баща ѝ ругае с Ирина. После още скандали.
С теб и с момичето ти се живее с търпение! ядосано казваше Ирина, Дечка чуваше всичко.
Накрая Стойчо не издържа, предложи ѝ да си тръгне. Дечка го подкрепи:
Правилно, тати, по-добре сме двамата.
Ирина го напсува и кресна:
Как съм те изтърпяла толкова? затръшна врата, отиде си.
Стойчо бе спокоен, разсъдлив, винаги за дъщеря си. На Ирина не ѝ харесваше, че той дава внимание и пари за Дечка шоколади, дрехи.
Дечка пак си спомняше за майка и молеше татко да я намери. Но някой ден той ѝ каза:
Дечка, стига вече… Майка ти ни изостави, намери друг човек, имат дете за тях ни няма вече.
Тя плачеше тайно от татко. Мислеше друго:
Ако бях нужна на мама, щеше да ме намери. След като не го е направила, значи не съм ѝ скъпа.
Стойчо вече не се ожени, не вкара друга жена у дома. Майка ѝ, Дарина, бе влюбена в друг мъж каза му честно:
Стойчо, обичам Иван, сега разбирам що е любов. Отивам при него.
А какво бе между нас? смая се той.
Явно не бе истинско, поне за мен бе отговорът.
Дечка остана с баща си след развода. Стойчо беше влюбен в Дарина от ученическата скамейка, приятели бяха, после се ожениха. За него думите ѝ бяха шок. След развода направи всичко, дъщеря му да остане с него.
С възрастта си Дечка помни разходките в зоологическата градина, как купиха кучето Дружко, и веселите кина с анимации. Как татко трепереше, когато тя се влюби. Казваше му всичко:
Тати, май се влюбих. Слави е много добър, учим заедно.
Добре, ти си голяма само не се лъжи. Браво, че ми каза.
Към края на института му призна:
Тати, Слави ми предложи брак, казах да. Обичаме се и ще се оженим.
Добре, нямам нищо против… Слави е читав, внимателен. Ще ти бъде добър съпруг.
Стойчо много се радва на внука Митко. Беше неделен ден, както всеки празник. Дечка, Слави и Митко бяха у Стойчо. Обядваха, после Митко поиска разходка с татко си. Дечка помагаше на баща си с чиниите.
Тогава бащата заговори понякога прекъсваше, събираше мислите си. Разказа, че не е успял да спре майката. Отишла при вдовец с дете, заживели някъде на север. По едно време почнали да идват писма молела Дечка да не я забравя, че я обича, макар че не са заедно.
След четири години дошло последно писмо: Много съм болна, в болницата съм. Моля те, Стойчо, доведи ми Дечка да я видя.
Стойчо отвърнал с едничко писмо: Ти избра, не искам Дечка пак да страда. Няма да я видиш.
Скоро след това майка ѝ починала. Всичко това сега разказа баща ѝ.
Знам, че беше жестоко, дъще. Но се страхувах за теб. Мислех, че така е по-добре.
Тате, цял живот съм мислела, че мама ме е изоставила… Защо решава ти вместо мен? Тате, не искам да те виждам повече…
Дечка скочи, взе си палтото и излетя от апартамента, вратата се затръшна както навремето, когато майка ѝ си тръгна.
Стойчо седна на масата, захлупи глава в ръце. Разбираше я, не можеше повече да носи тази тежест. Знаеше, че Дечка ще се обиди, но в него вече не остана сили да крие. От една страна му олекна, от друга тежеше, знаеше какъв смут е в нейното сърце.
Без майка, той сам вършеше всичко, беше и баща, и майка, но съвестта му не даваше покой. Знаеше, че сбърка, че трябваше да я заведе при майка ѝ, да се простят. Но всичко вече беше късно.
Каквото и да е, от майка ѝ остана само бляна, не помни лицето ѝ. Баща ѝ бе наблизо на 30 минути с кола. Възрастен човек, вижда смисъл само в Дечка.
Седейки на масата, Дечка си мислеше:
Тати можеше да мълчи и сега, както винаги. Но тайното го е мъчило… Не е могъл повече да носи тази истина. Значи цял живот му е тежко. Значи иска да е откровен с мен, защото само мен има. А сега сигурно е взел капки и седи, измъчва се, а аз го нараних. Господи, сбърках… Много го обидих.
Слави извика тя, не издържам, ще отида при тати, извикай такси.
Добре, Дечка. Правилно реши, за Митко не се тревожи рече Слави разбиращо.
Дечка и Стойчо говориха цяла нощ и двамата се почувстваха по-леко, вече нямаха тайни. После Дечка заспа в креслото, а татко я покри с топъл шал както едно време…
