Излишният стол
Кутията с коледните играчки бе стояла на масата вече трети ден, сякаш забравена, но не напълно като сънуваш къща в която няма врати, а всичко е наопаки. Деница пак мина покрай нея, поглади капака сякаш очакваше да стане прозрачен, и се насочи към чайника. Пусна газта, облегна се с бедро на мивката и си мислеше, че пак няма да украси нищо, а само ще прибере кутията горе на шкафа, където събират снежинките спомени.
Преди с Виктор двамата я сваляха в началото на декември. Той мрънкаше, че е рано Кой украсява още в ноември? но пак се качваше на стария дървен стол и ровеше за ключа сред прашните върви. Там вътре стъклена топка, увита в парче Работническо дело, фигурка на Дядо Мраз с отчупен нос, мишура, която лепнеше по пуловера. Сега столът бе прибран до стената празен. Пролетта синът им, Мартин, свали кутията, когато идва за четиридесетте дни, и оттогава не помръдва.
Чайникът зашумя като дъжд в сън, Деница изключи газа. Насипа пакетче чай, щракна лампата над печката жълт лъч я заслепи, кухнята стана мъничка, с четири стола както винаги. На най-близкия до прозореца все още висеше топлата риза на Виктор, от април. Деница не знаеше какво да прави с нея да я скрие в гардероба бе предателство, да я махне още по-зле.
Телефонът пробибипа на перваза, като глас зад стена. Съобщение от Мартин, снимка на внучката Бояна, в детската градина, където децата правят снежен човек от памук. Мамо, как си? У нас има репетиция за тържеството, ще ти звънна по-късно. Деница се загледа в екрана, докато буквите се разляха като мед. Отговори кратко, научила се за тези месеци: Добре съм. Имам си работа, не се тревожи за мен.
Работите бяха дребни и по-важни от новините. Вчера дойде момиче от домоуправителството, донесе квитанции и някаква молба за преизчисление. Трябваше да отиде до общината, да подпише заявление. Хапчетата за кръвно свършиха докторката го беше заръчала: Да не прекъсвате! Деница знаеше всичко това, но да излезе навън беше труден скок, като да изтръгне завесите за пране.
Озвъня входната врата като будилник в нечий чужд сън. Деница остави кружката, отвори. На изтъркания килим стоеше съседката Пенка, с плетена шапка и найлонова торбичка.
Деница Георгиева, здравей! Имаше мандарини на промоция, взех повече, да ти занеса.
Подаде торбичката, миризмата бе сладко-кисела, зимна.
Ох, Пени, защо се занимаваш изпъшка Деница. Имам още.
Все ще останат. Вземай! Как си държиш ли се?
Пенка извърна поглед, като че се уплаши от въпроса си.
Живея, каза Деница. Благодаря ти. Ще поседнеш ли секунда?
Не, бързам, децата ме чакат, домашни. Ако нещо трябва, звънни ми, да знаеш! Лампата на площадката я смених да не е тъмно, че да не се спънеш, като слизаш вечер.
Деница кимна, макар че навечер не ходеше никъде. Затвори, облегна гръб на вратата. В ръката мандарините тежаха като неизказана дума.
Върна се при кухнята. Мандарините сложи до кутията, въздъхна и придърпа към себе си стола на Виктор. Седна. Столът скръцна, дървената облегалка я убоде по нов начин. Преди седеше срещу прозореца. Сега гледаше към празната стена, където миналата година висеше хартиена гирлянда.
Мисълта да я закачи пак я изчерви като да празнуваш без смисъл, без човека на този смисъл. Лекари и познати в съня ѝ казваха: Времето лекува. Но време то само броеше колко предмети е по-добре да не докосва.
До Коледа оставаха още три седмици. Снегът във вътрешния двор бе потъмнял от бомбички, децата го разровиха като захар в буркан. Деница сутрин надничаше от прозореца, гледаше как портиерът ръмжи с лопатата. После си правеше овесена каша, включваше телевизора уж да има глас, но не издържаше, глашатаите викаха за намаления, вълшебства, и я обземаше тъга като твърда черга.
Озвъня подругата ѝ Светла. От тези хора, които ти казват правото в очите, но не те оставят.
Дени, взех билети за концерт в читалището, на тридесети. Ела с мен, няма да седиш сама, я!
Не знам, Светли документи, лекарства
Все ще ги оправиш, поне час да излезеш, хора да видиш.
Отвърна неуверено, Светла каза ще се обади пак да ми вземе съгласието. След това Деница отиде в стаята. Гледа сакото на Виктор, кротко закачено за облегалката. Пъхна пръсти в джоба, макар да знаеше, че е празен. Намери само хастар и сгънат билет от градския транспорт, останал от пролетта.
Вечерта реши да отвори кутията с играчки, пренесе я в стаята, сложи я на пода. Свали капака, вдиша миризмата на стара вата и стъкло. Извади няколко топки, мина с пръст по светналите им ръбове. Представи си как Виктор се караше да ги реди към прозореца, да блестят за съседите. Всичко се разтвори като акварел пред очите, че затвори кутията, избута я до стената. Да стои там.
Хапчетата за кръвно бяха на свършване. Деница отлагаше докато не намери последната опаковка празна сутринта. Прерови още два шкафа нищо. Стисна палто, шапка, ръкавици. На закачалката, до нейното яке, висеше зимното палто на Виктор. Пак го избегна с поглед, докато закопчаваше своето.
На улицата вятърът прониза лицето студено, малко нереално като че зимата е нова. Деница вървеше бавно край блока, заобиколи преспите, стигна спирката. До аптеката имаше три пресечки. Реши да мине пеша. Автобусът изтрака и я задмина на светофара в прозорците познати уморени лица.
Вътре, в аптеката, тълпа хора. Пред празниците всеки се сети за болежките. Миришеше на йод и евтини парфюми. Деница се нареди в края на опашката, притискайки чантата. Отдясно кашляше мъж с шапка, отляво жена зяпаше телефона.
И Вие ли за високо кръвно? обърна се някой отпред.
Тя вдигна очи. Пред нея бе нисичък, прошарен мъж със зелено яке, държеше листче с името на лекарството.
Да, отвърна Деница. Пия постоянно.
Аз сега започнах въздъхна той. Докторът вика, годините се трупат. Пък аз си мисля вчера още в двора ритах футбол
Деница се усмихна странно, със сериозни очи.
Абе, и аз уж вчера водех сина на градина, а сега стоя по аптеките всяка седмица.
Значи, живеем, щом сме тук тъжно се засмя мъжът.
Опашката потрепери, разговорът спря. Като плащаше, чу гласа му зад себе си:
Вие от нашия блок ли сте? Познато лице.
Да, втори вход.
Аз съм от първи. Ще се видим пак, сигурно.
Тя кимна и излезе. Не попита име, той също не бе нужно продължение. Навън от прозореца бе по-леко, като че някой изтри леко праха по стъклото между нея и света.
Дните се топяха като кристали захар на перваза. В общината не отиде, документът лежеше на шкафа. Светла пак звъня, настояваше за концерта. В последния момент Деница се оправда, че не се чувства добре почти истина. Гръдта я стягаше, главата тътнеше като леко болна, но термометърът бе нормален.
На трийсет и първи декември се събуди рано. Без специални планове. Мартин звънна предния ден, предложи билет и компания, но имаше грижи, а Деница отговори честно пътят зиме е опасен, по-добре напролет да отиде тя. И не искаше да е куфар, който премятат с грижа.
Свари макарони, наряза половин кренвирш, отвори консерва грах. Салата стана мъничка, в купичка за зърнени; преди правеха в леген, за три дни. Сложи купата в хладилника, покрита с чинийка. С мандарините не отиде до мивката. Седяха ярки в купата, като малки фенери.
Дневем се обади медицинската сестра напомни за прегледа при терапевта. Деница си записа в тефтерчето някаква дата през януари. После отвори пакет с нова покривка, купена миналата пролет, и го метна на масата. Пръстите ѝ трепереха, стигайки мястото, където винаги бе чинията на Виктор. Сега бе празно.
Смс-ите започнаха по тъмно леля от друг град, съседка от вилата, братовчедка. Картинки с елхи, пожелания. Деница отвръщаше кратко благодаря, и на теб. После някой изпрати това ще е най-хубавата ти година и тя изключи звука, остави телефона на шкафа.
От съседния апартамент се носеше смях, тропота на съдове, миризма на печено в коридора. Телевизори в половината блок, един и същи тътен зад стена. Деница се разхождаше между стаята и кухнята, обикаляйки в малък кръг. Провери дали всичко е изключено, знаеше го наизуст. В чайника изстиваше вода, на стола дето държеше кутията, стоеше навит удължител.
Без десет дванайсет тя седна на дивана. Пусна телевизора без звук. На екрана водещи се клатеха, артисти махаха флагчета. Новата година се измъкваше зад гърба ѝ, без да пита.
Погледна към стола с ризата на Виктор. Към празната чаша пред себе си. Затвори очи. В главата куха мисъл: сега камбаните, после фойерверки, после всички ще звъннат, ще поздравят и ще трябва да отговаря бодро, сякаш нищо не е се случило.
В коридора светлината под вратата се запали, някой излезе към стълбите. Гласове, хлопване на асансьор. Деница стана внезапно. Намери кошчето, провери дали има вързан плик. Обу пантофи, нави си жилетка сънят нямаше логика. Просто искаше да излезе от кръга между телевизора и стола.
Отвори вратата тъкмо когато над града гръмна първият фойерверк. Звукът разтресе блока, стъклата иззвънтяха. На стълбището стоеше Пенка, мъжът ѝ Младен по анцуг, и за чудо седият мъж от аптеката. Всички бяха се навели над перваза, гледаха как огньовете избухват над двора.
О, Деница Георгиева, обърна се Пенка. Честита! Към сметовоза ли?
Имах… да хвърля…
После ще хвърлиш рече мъжът със зеленото яке. Такъв празник, не се изпуска.
Той се дръпна и ѝ отвори място до прозореца. Деница се приближи, сложи плика на пода. Фойерверки пукаха навън, на детската площадка някой крещеше уура, някой свистеше. В тъмното светеха екрани на телефони.
Това е брат ми, Сашо рече Пенка, кимна към мъжа. Дойде за празниците.
Здравейте отговори той. Видях ви в аптеката.
Помня каза Деница.
Стояха петима, притиснати рамо до рамо, като зрители в кино, където никой не знае филма. Миришеше на печено от апартамента на Пенка, на студ от отворения прозорец, на корите от мандарини. Някой пусна по телефона камбанките от БНТ. Пенка наля шампанско в пластмасови чаши.
По глътка поне обади се тя. За майтап!
Деница щеше да откаже, но пръстите взеха чашата сами. Глътна малко виното бе сладко и ледено, но топлина се разля в гърлото.
Да… рече Сашо. Да живеем. Както можем.
Думите се размиха в въздуха. Никой не уточни нищо. Чукнаха чашите несмело, някой каза с празника. Деница чакаше пак някой, сигурно, ще спомене Виктор, ще ѝ съчувства. Но Пенка само я докосна по лакътя.
Ако пак ти стане тясно прошепна, заповядай, ще пием чай. Вечер гледаме стари филми.
Благодаря кимна едва Деница.
Петнайсет минути по-късно вече връщаше към себе си. Хвърли плика по пътя. В коридора събу пантофи, метна жилетката. Телевизорът не искаше да пусне. Вън фойерверките заглъхнаха, сякаш някой намали целия свят.
В кухнята извади малката купа със салата. Сложи лъжица, опита. Грахът хрусна, вкусът бе както винаги малко тъжен. Яде бавно, гледайки към стола с ризата. В един миг стана, отиде при него и я свали. Сгъна я внимателно, притисна към сърцето си. Текстилът ухаеше на прах отдавна изпран.
Донесе ризата в стаята и я закачи в гардероба не при далечните дрехи, а там, където бяха нейните жилетки. После взе стола с две ръце, внимателно го отмести от масата. Дървото изхрущи по линолеума. Столът постави до прозореца, плътно при перваза.
Поседя на него секунди, пробва как стои. През прозореца се откриваше нов кът от двора дори детската градина зад блока, светлите прозорци на чужди апартаменти. Представи си да пие тук сутрешния чай, гледайки първите коли.
Мисълта, че тя ще минава през мястото на Виктор, едновременно бодеше и утешаваше. Столът престана да бъде забранен, застинал в миналото. Просто стана стол до прозореца.
След празниците градът утихна. Магазините свалиха коледните реклами, потоците хора намаляха. Деница най-накрая отиде в общината, изчака опашката, подписа за пенсията. След това мина през аптеката за витамини.
Чакалнята бе празна. Фармацевтката скучаеше с кросворд. До щанда за чай стоеше жена с пуховик, разглежда кутии.
Извинете рече тя, пробвали ли сте този с лайка? Как е на вкус?
Съвсем обикновен отвърна Деница и се приближи. Пия го нощем. Не е чудо, но става.
Жената се засмя тъжно.
Сега всичко е без чудо каза тя. Мъжът ми почина миналата зима. Търсех нещо, което да облекчава. Няма такова. Освен да станеш сутрин и да си купиш чай.
Говореше съвсем просто, като за дъжд.
И аз прошепна Деница. През пролетта.
Гледаха се миг, но без раздели.
Да вземем и двете лайка предложи жената. Та да знаем, че и друг някой пие от същия чай.
Давай.
Разговорът трая минута. Без имена, без телефони, без обещания. Но навън въздухът бе по-мек. Деница си мислеше не за дивана, а че трябва да купи хляб, още магданоз за супата.
Вкъщи, когато разтовари покупките, погледна машинално към стола край прозореца. На облегалката бе оставила вълнен шал, на перваза пресен брой 24 часа. Седна, подреди покупките. Мандарините смени в купата, старите изхвърли.
Телефонът цъкна в стаята съобщение от Светла: Още ли си жива? На другата седмица ще дойда, уговорка! Деница се усмихна и написа: Ще съм си вкъщи. Ела. Ще приготвя ябълкова пита.
После отвори тефтерчето. В Януари записа дата за лекаря. Малко по-долу добави: Чай у Пенка. Пенка вчера пак я покани в асансьора имала излишни зелници, заедно щели да гледат стар военен филм. Деница не отказа.
Квартирката бе пак тиха, но тази тишина не беше като в април, когато за първи път се пробуди без хъркането на Виктор. Сега намираше място за шумоленето на страници, почукването на нож по дъската, приглушения глас на телевизора отвън.
Стана, взе 24 часа от перваза и сложи на стола. Запари новия чай, лайковия, донесе го там. Седна, подвила крака в меките пантофи, надникна навън.
Дворът бе сив, сняг лежеше ниско. На детската площадка двама хлапета в шарени шапки лепеха странен снежен човек. Единият се опитваше да сложи морков, смееше се всеки път, когато падне. До дъното жена бе излязла с куче. В срещуположните прозорци някой тупаше килим.
Деница отпи от чая. На вкус бе горчив, обикновен. Усещаше умора, но такава, с която можеш да живееш: да ставаш, да ходиш до аптека, да приемаш гости, да отговаряш на съобщения. Споменът за Виктор не се беше скрил, мястото му на масата бе празно. Но до него стоеше столът край прозореца, на който бе тя.
Протегна ръка, прелисти 24 часа, спря на програмата за телевизия. Вечер имаше стар филм, който навремето гледаха заедно. Деница си помисли, че може да го пусне и да покани Пенка. Ако не стане да гледа сама, завита с шала.
Пред нея бе цяла година. Без особени обещания, без щастие на картичка. Просто поредица от дни в които можеш да отидеш при лекаря, до магазина, до гости, да приемеш гости. И понякога, като се върнеш, да не се страхуваш да включиш лампата.
Остави чашата на перваза и придвижи стола по-близо до радиатора. Топлината отлезе към краката. Усещаше как някъде вътре възела, който се бе свил през тези месеци, сега се отпуска малко, не се разпада, само става по-мек.
Навън някой хвърли снежна топка към входа и избяга. Часовникът цъкна тихо. Деница потърка гладката облегалка на стола и си каза, че утре ще слезе в двора, ще обходи алеята между преспите и ще мине през аптеката за още един пакет лайков чай. За всеки случай. За да не стои без работа.
А после пак ще се върне тук, на този стол до прозореца, и ще живее по своя начин, както може сега.
