Може ли поне да си смениш халата? Не мога да гледам този овехтял, сякаш си лелка от Женския пазар. Я виж Десислава от петия етаж. Момичето лети винаги поддържана, дори боклука хвърля на токчета. А мирише на пролетни цветя, не на пържен лук, като теб.
Мария сложи тежкия чугунен тиган на котлона с бавен жест. Маслото зашушна, но звукът се загуби в тишината, която се спусна в кухнята. Тя стоеше с гръб към мъжа си, вперила поглед в лъскаво почистения фаянс на стената всеки фаянс е минат с гъба до блясък миналата неделя. Вътре й нещо се прекърши. Без шум, без трясък, само едно тихо цък сякаш стотинка падна на дъното на кладенец.
Десислава е на двадесет и пет каза Мария спокойно, без да се обръща. Живее сама, работи в салон за красота и поръчва храна. Аз, Станислав, се връщам от фабриката след смяна, минавам през магазина, домъквам две торби стоки, и втори час готвя, за да имаш за обяд утре.
Пак старата песен! махна с ръка Станислав, седнал на масата, вперил нос в телефона. Уморих се, работя много. Всички работим. Майка ми гледа трима и пак беше винаги спретната, баща ми винаги с риза като за сватба, у дома винаги миришеше на баклава. Въпрос на желание е, Мария, ти се отпусна. Мислиш, че бракът е като договор за спокойствие? На мъжа му трябва вдъхновение! Десислава ми се усмихна във асансьора, цял ден ми беше хубаво. А вкъщи ти, с кисела физиономия и кюфтета. Скука, Мария. Постно.
Мария изгаси котлона. Кюфтетата не бяха готови, но й стана напълно все едно. Изтри ръце в престилката същата, която Станислав току-що подигра и бавно я развърза.
Постно, казваш… Липсва ти вдъхновение? обърна се тя, лицето й спокойно. При обида винаги викаше или се оправдаваше. Сега тишина. Наистина ли?
Ами липсва не вдигна очи Станислав. Имам право на красота и уют у дома си, нали?
Имаш, Станислав. Пълно право.
Мария остави престилката на закачалката и излезе. В банята стоя дълго под душа. Изми не само миризмата на кухнята, а и горчива умора и думите. Погледна ръцете си поддържани, доколкото може с нейната работа, но вече не млади. Двадесет и седем години брак. Двадесет и седем години тя беше твърдият гръб на дома. Гладила му е ризите, оптимизирала бюджета за зимни гуми, гледала го при грип.
А сега Десислава. Господарка на токчета.
След душ сложи най-добрия нощен крем, облече копринена пижама за специални поводи и легна с гръб към него. Станислав дойде по-късно, заситен (явно изял каквото имаше), доволен от себе си. Протегна се да я прегърне, но тя се дръпна рязко.
Защо се цупиш сега? мърмореше той. Нали за твое добро го казах, ей стимул даваш на мъжа си.
Мария не отговори. Решението вече беше в нея.
Сутринта денят не започна като обикновено. Станислав го събуди алармата, не ароматът на кафе и пържени яйца. В жилището беше тихо. Излезе на кухнята, очаквайки сложена закуска, но кухнята беше празна нито чаша, нито сандвич. Плотът студен.
Върна се в спалнята. Мария седеше пред огледалото, гримираше се. Облечена в красивата рокля, която слагаше само за театър, и… токчета.
Ей, това разбирам подсвирна Станислав. Чу мъжа си! Красавица си. А закуската?
Няма да има закуска внимателно нанесе червило Мария и целуна въздуха. Десислава, доколкото знам, пие кафе в кафене сутрин, не се върти в кухнята от шест. Реших да взема пример от нея. Естетиката, Станислав, изисква жертви.
Подиграваш се!? подхвана той кисело. На работа отивам, имам нужда от енергия. Яйца направи!
Вече съм гримирана, няма да се потя над тигана, ще ми се развали гримът стана тя, хвана чантата и излезе. В хладилника има яйца, ще се справиш. Сам си мъж, нали си вдъхновен.
Вратата се хлопна, оставяйки Станислав объркан. Той се помота в коридора, почеса се по корема, и отиде пак в кухнята. Тиганът го намери трудно, олиото изпръска ръката му, яйцето залепна, кафето заля котлона. Яде препържено яйце и псува. Скоро ще й мине, довечера ще се оправи. Жените просто искат да знаят кой командва показваш тояга, после примамваш с мед.
Но вечерта меда не дойде. Станислав се върна изморен и гладен, копнеейки за супа и кюфтетата от вчера. Апартаментът пак тих, никаква миризма на ядене. Само лекия аромат на Мариянски парфюм.
Жена му седеше с книга, елегантна, в официалната си рокля(!) и пак обута.
Привет измрънка той, събувайки обувките. Уж върнах се не мирише на вечеря?
Здравей обърна страница Мария. Аз вечерях в заведение. Салата и чаша вино много вдъхновяващо. Почувствах се жена, не готвачка.
А аз? вече кипеше той. Кюфтета от вчера?
Изхвърлих ги сутринта каза спокойно Мария. Нали са недопържени и не миришат на цветя. Нови няма.
Много прекаляваш! тресна ръката по масата той. Един път си изтървах, айде, стига цирк, свари поне макарони!
Макароните са във фризера, вода тиквата, тенджерата долу. Действай, Станислав. Уверена съм, че Десислава не меси макарони, а вдъхновява. Е, вдъхновявай себе си.
Станислав почервеня. Щеше да вдигне скандал, да стресне, както понякога е правил, но нещо в погледа й го спря. Тя го гледаше с равнодушие все едно гледа мухата на тавана. Това безразличие го изплаши повече от викове.
Сам си сготви макароните бяха разварени, яде ги директно от тенджера. Ще видим до кога ще изкара! злобно си помисли той.
Седмица по-късно апартаментът се промени. Не беше мръсен Мария чистеше, но само видимото. Подреждаше си, но не пипаше неговите дрехи.
Кошницата с пране преливаше. На Станислав свършиха чистите чорапи.
Мария, къде са чорапите?! вика от спалнята.
Там, където винаги са в коша отзова се тя, отпивайки чай, гледайки сериал на таблета.
Те са мръсни! Машината защо не работи?
Своите изпрах вчера. Твоите не пипнах. Ти каза, че ръцете ми миришат на лук. Вече миришат на лавандулов крем.
Майтапиш ми се! изкача в коридора, по слипове и един чорап. Утре съм на работа, няма нито риза изгладена!
Ютията е на перваза, дъската зад вратата. Упражнявай се. Не съм перачка! Аз съм муза. Музите не перат мъжките чорапи.
Станислав пусна пералнята, сложи двойно прах пяна потече навсякъде. Изтриваше я с гняв. Ризата си мина, остави прегъвка на гърба и почти подпали яката. В работата всички го гледаха като изпаднал, а малката секретарка Илария, по която си мислеше от време на време, му се присмя.
Ядоса се на себе си. Ще й покажа какъв съм и аз! Щом тя реши да е независима… и аз ще съм. В петък вечер удари с размах пръсна се с одеколон, облече единствената добре изгладена риза (от Мария преди седмица).
Излизам обяви тържествено. В бара с приятели. У дома само студ и скука, ще намеря топлина другаде. Може с Десислава се разходим, тя вечер обича да излиза.
Иди каза Мария спокойно. Забавлявай се. Вземи си ключовете, може да си легна рано.
Той хлопна вратата, излизайки, очаквайки да го спре, да ревнува, да пита… но не й пукаше.
В бара приказката не тръгна. Мъжете се оплакваха от шефовете, цените, политиката. Станислав ги надприказва Жена ми не готви, не пере, цупи се, заради нея се скарах с Десислава. Всъщност, аз я стимулирах.
Ти си луд, бе, Станислав клати глава приятелят му Иван. Жените не можеш да сравняваш това е като червен плащ за бик. Моята щеше да ме замери с тигана.
Абе, няма да й се дам! Като няма храна, ще й спра картата! заяви гордо Станислав.
Тази идея му се стори гениална Мария взима по-малко, основно той плаща сметките и храните. Ще си спази парите, ще й дойде акъла. Като се връща, засича Десислава излиза от такси, ръка за ръка с висок, строен мъж носи й чантата, отваря й вратата.
Добър вечер, господин Станислав! Как сте? весело поздрави Десислава. Запознайте се, Георги, годеникът ми.
Георги стисна хладно ръката на Станислав и се усмихна бяло. Станислав се почувства стар, отпуснат и ненужен. Десислава вече гледаше през него, като през стол. Никакво вдъхновение.
Вкъщи беше тъмно. Мария спеше. Станислав се смести на дивана в хола.
На сутринта приложи гениалния си план изтегли всички пари от общата карта. Чака.
Ден, два… В хладилника остана само парче стар кашкавал и буркан горчица. Станислав се храни на работа, а вечер с печени банички от будката. Мария сякаш въобще не ядеше. Или ядеше на друго място.
В сряда вечер не издържа.
Мария, умира ми се от глад! В хладилника няма нищо. Ще идеш ли в магазина?
Не гледа тя телевизия. Имам всичко. Купих си кисело мляко и плодове, в стаята си ги държа, в мини-хладилника от вилата. Помниш ли го?
Как така в стаята? А аз?
Ти ми спря парите, получих съобщение, когато платих хляб. Щом налагаш санкции, всеки си купува каквото прецени със своите доходи. Аз със своята заплата за себе си.
Тези пари са общи! Аз печеля повече, имам право да контролирам!
Контролирай си ги ти вече го правиш. Не ги използваш за съпругата си. Икономисваш. Само че, Станислав, апартаментът е мой, от баба ми, преди да се оженим. Ти си само по адресна регистрация. Ако преминаваме в пазарни отношения, време е да говорим за наем.
Станислав преглътна ядно.
Ще ме изгониш? Заради нещо такова? Заради това, че казах, че съседката изглежда по-добре?
Не, а защото спря да ме виждаш. Виждаш само какво върша. Дай, донеси, изпереш, сготви. И същевременно ме обвиняваш, че не се държа като двадесет и петгодишна без грижи. Хем удобство и домашен уют, хем мечтаеш за друг образ. Не може да се има всичко, Станислав. За подкрепата се отплаща с уважение. А ти плащаш с претенции.
Кой ще те иска на петдесет? извика най-подлото, което можа.
Може никой. Но ще ям каквото искам, ще ходя облечена, както ми е удобно и няма да чувам, че мириша на лук. Знаеш ли, Станислав, самотата не е когато си сам, а когато има двама в къщата и на единия вече не му пука.
Мария стана и се прибра в спалнята, заключи вратата.
Станислав остана сам. Стомахът му стягаше от глад, но още повече от страх. За първи път разбра: тя не се майтапи. Това не е възпитателна игра. Това е краят. Може наистина да поиска развод.
Представи си живота: празен апартамент (ще трябва да се мести или да живее при майка си в панелката), купища мръсни дрехи, бързи супи и макарони, за закуска, обяд и вечеря. Никой няма да пита как е минал денят, никой няма да му нагласи яката, никой няма да намери изгубените очила. А Десислава… даже няма да го погледне.
Следващите три дни минаха като в кошмар. Опита се да мълчи демонстративно не го забеляза. Опита да готви кухнята беше бойно поле, храната ужасна. Видя, че Мария ходи на работа свежа, изправена, самоуверена. Наистина беше станала друг човек като онази Мария, в която се влюби преди трийсет години, само че по-силна.
Събота сутрин Станислав се събуди от аромат не пържен лук, а ванилия и прясна погача. Скокна с надежда. Да не би? Наистина ли е простила?
Нахлу в кухнята Мария в красив домашен тоалет, вади тава с козунак от фурната.
Марийче! с широка усмивка. Супер! Знаех си, че няма да можеш да се сърдиш дълго. Мир?
Мария сложи козунака на подложка, отряза голямо парче, сложи си го в чиния.
Това е за мен каза. Останалото ще взема с мен.
С теб? Къде?
При приятелки на кафе.
А аз? усмивката му увисна.
Ти можеш да подишаш. Искаше естетика, получаваш аромат на ванилия. А ще яде този козунак този, който ме цени, не ме сравнява.
Направи фолиото, опакова козунака. Погледна го право и дълго.
Между другото, подадох молба за развод. Вече е приета. Имаме месец за размисъл но аз не искам примирие. Потърси си жилище. Парите, които скри, запази ще ти трябват за новия живот, може би за някоя съседка, ако изобщо ти обърне внимание.
Мария, почакай! хвана я за ръката. Прости ми! Глупост казах! Обичам те, разбрах всичко, ще ти купя цветя, ще готвя, ще се оправя!
Късно е, Станиславе. Влакът замина. И не беше локален, а бърз. Не искам твоите цветя. Искам живот за себе си. Двадесет и седем години живях за теб и се оказа не струва.
Измъкна се, взе пакета, излезе.
Станислав остана забит в кухнята. На масата трохи от козунака, който той няма да вкуси. Отвън слънце, отдолу се смее Десислава, качва се в колата на своя годеник. В апартамента тишина и празнота.
Погледна се за първи път честно в огледалото: торбички под очите, поредял косъм, шкембе над колана. Разбра, че Мария беше права: царят е гол. И никому не е нужен освен на жена си. А сега дори не и на нея.
След месец се разведоха. Станислав нае малка стая в Люлин, защото за нещо по-добро не му стигнаха левовете, а за децата от първия си брак (които Мария му припомняше) трябваше да плаща издръжка. Опитваше се да се справя, но бързо затъна: напълня още, разтов към немитост. Жените го подминаваха.
А Мария разцъфна. Направи ремонт, изхвърли смачкания диван, записа се на народни танци. И, казват, си намери спокоен ухажор човек, който не я сравнява, а й подарява цветя без повод и обожава домашния й сладкиш. Защото разбира: жената не е функция, нито картина, а топлина, която или пазиш или тя ще стопли някой друг.
