Първа любов в гимназията: странен сън от десети клас
Всичко започна една не-истински есенна сутрин, когато Десислава усети, че стои в малката класна стая на Първа софийска гимназия. До нея на чина седеше Борис, който след лятната ваканция сякаш бе излезнал от някоя приказка висок, с пронизващи очи и усмивка, която бледнееше пред златния септемврийски слънчев лъч. Сядайки, тя се понесе над улиците на столицата, усещайки сякаш левитира над бул. Витоша.
Не само Борис беше променен и самата Десислава, както в омагьосано огледало, беше вече не момиченце, а момиче със строен кръст и котешка грациозност. Сплитането на косата й откриваше лебедова шия, а тъмносините й очи гледаха към новия свят в училищния двор.
Борис премерено поглеждаше към Десислава. В сънищния въздух му се струваше, че би било добре да седи до нея и заради добрите оценки, и защото беше различна. Можеше да препише, ако се наложи. Но между тях скоро се разгори невидима, бавна, огнена любов първата, всепоглъщаща, връхлитаща като пресни велинградски мъгли през пролетта.
Трябваше да учат за матурите цялата група беше заринала в учебници и билетчета. Но Десислава и Борис, във фантастичен мъглив сумрак, се разхождаха по пейките край Борисовата градина, целуваха се, лазеха по пързалката в ледените сънища нощем.
Бащата на Борис, в сянката между кухнята и хола, изрази недоволство. Трябва да влезеш във Военното училище, Борисе! гласът му отекваше в завоите на коридора. Майката му, с тъга в очите, кимна под разбърканата покривка на масата. За тях тази внезапна любов нямаше бъдеще Десислава е от бедно семейство, мисли за бъдещето.
Десислава живееше само с баба си Стоянка в малкия двустаен апартамент. Майка й бе изчезнала преди години; само тъмна черта стоеше в акта за раждане, там, където пише баща. Вечер, когато се споменаваше името на майка й, баба й стоеше с присвити устни, втренчена в празния ъгъл, изпускайки тежка въздишка.
Но странният сън не спираше. След училище Деси изтичваше под старите липи пред училище за среща. Учебният материал започна да й се изплъзва между пръстите учителите шепнеха из коридорите, а семейството на Борис му постави ултиматум: никакви срещи до пълнолетие!
Борис вдигаше рамене. Не искаше да се откъсне от нея все едно някой да го извади от топлия басейн на лятото, в който се потапяш и времето изчезва. За сериозна връзка дори не помисляше. Какво биха казали всички?
След три луни, една безсъница и четири разцъфнали кестена, Десислава разбра, че е бременна. Светът бе станал водовъртеж матури идваха, авлиги пееха, а реката из двора шепнеше със странни гласове. Нощно време дълго плачеше в тъмното, стараейки се да не събуди баба Стоянка, която рано или късно, с бабешко предчувствие, усети всичко.
Борис беше като призрак виждаше го само в училищните коридори. Бащата на Борис строго го бе откъснал от света на Деси. Никой не знаеше
Една вечер баба Стоянка, със звученето на Клисурски звънци, седна на леглото:
Ще го задържиш ли, чедо? Недей ме лъга, знам вече Твоят ред, като с майка ти притисна я до кльощавото си рамо и в тих шепот обеща, че ще минат и през това, както са минали през всичко друго. Ако трябва, ще мете фоайетата на блока и стълбищата, докато дишам, още мога.
Десислава приглушено попита какво да прави Борис нищо не знае, а семейството му ще полудее; а тя вече носи любовта под сърцето си. Баба й каза твърдо: Първо му кажи на Борис. Ако избяга, не си струва. А в училище ще завършиш, обещай ми това!
И в странния сън на следващия ден, насред алеята зад училище, Десислава прошепна истината на Борис. Едната страна на небето потъмня, другата светна той пребледня, без дума се обърна и изчезна в унеса на съня, сякаш тича да се скрие в черупката си. Десислава остана там, очакваща, че той ще се върне, ще я прегърне
Но Борис се отдалечаваше, не се обърна, ставаше все по-малък, докато изчезна.
Десислава завърши училище; веднага започна работа в софийската столова, където преди това бе работила баба й. Там отиде в майчинство, роди здраво момче го нарече Добромир.
Баба Стоянка започна да чисти в блока взимаше малка пенсия. Като Добромир подрасна, Деси го даде на детска градина, за да се върне в столовата. Беше самотна майка така шепнеха клошарите и съседките, но в работата и я обичаха заради тихото усърдие, добрината и скромността.
Скоро мина готварски курс и стана главен готвач. Готвеше като за царе, всяка година учеше нови неща. Клиентите хвалеха миш-машите й и баниците, искаха рецепти за тиквеник.
Един ден в столовата дойде нов мъж Виктор, наскоро завършил кулинарно училище. След три месеца работа до нея, той й предложи брак. Десислава не скри, че е майка а Виктор, сякаш се радваше още повече и често носеше на Добромир играчки. Вечер след работа виктор идваше с букет гербери, чакаше ги пред входа, излизаха, прегръщаха малкия, и тримата ходеха в Южния парк. Баба Стоянка, гледайки ги от прозореца, се кръстеше, после палеше свещ пред иконата на Света Богородица.
Деси, сега поне не бързай, чедо смее се вечер баба й.
Бабо, научих си урока отвръща Деси с усмивка не съжалявам за нищо, имам теб, имам Добромир а сега и Виктор. Подадохме вече документи. Обичам го. Истински е.
Двете пак седяха, хванати за ръце, този път плачеха от щастие.
Сватбата направиха в столовата с домашни торти и салати, греяна ракия и хора. Дойдоха всички от екипа и бабините комшийки, роднините на Виктор и стана като в сън, където всички се усмихват, а времето спира.
Виктор осинови малкия Добромир. Десислава вече не бе сама. Нов живот, изпълнен с любов, топлина и смисъл. Беше най-щастливата на света, напук на всички ветрове и времето, напук на всички сънища.
Първа любов в училище: историята на 10-ти клас в едно българско градче
