Яна идваше при майка си на всеки два дни. Оставяше ѝ храна и вода до леглото и си тръгваше.
Имам една съседка, казва се Яна. Майката на Яна от години живее сама. Някога беше страхотна готвачка готвеше с удоволствие и печеше кифлички за цялото семейство, винаги канеше и съседите да хапнат.
Но Яна се срамуваше от майка си, защото тя беше обикновена селска жена, цял живот работила на нивата. След смъртта на съпруга си, майка ѝ остана сама. Яна рядко я посещаваше. А майка ѝ започна все по-често да забравя различни неща, понякога казваше странни неща.
Един ден Яна отиде при майка си и в къщата се усети силна миризма на загоряло. Оказа се, че жената забравила да изключи фурната.
Какво, мамо, правиш! Не можеш дори да си стоплиш яденето! Ще подпалиш цялата къща! извика Яна.
Извинявай, скъпо мое момиче! За пръв път ми се случва! оправдаваше се майка ѝ.
С времето здравето ѝ се влоши. Ходенето вече ѝ беше трудно, дори в дома си.
Един ден тя се обади на Яна:
Яна, не се чувствам добре! Качило ми се е кръвното! Можеш ли да дойдеш?
Каква съм ти аз, доктор ли съм? Обади се на бърза помощ! отговори Яна и затвори.
После майка ѝ напълно престана да излиза навън, а Яна трябваше всяка седмица да ходи при нея. Купуваше най-евтините продукти от магазина, поизтриваше домашния прах и взимаше боклука. Но винаги се ядосваше:
Не разбирам! Живееш сама, а навсякъде е такава бъркотия! Не ти ли е срам?
Обикновено Яна тръшваше вратата и си излизаше. По-късно майка ѝ така отслабна, че вече не ставаше от леглото. Яна идваше при нея през два дни. Оставяше храна и вода до леглото и излизаше. Един ден дойде а майка ѝ беше починала. След погребението Яна започна често да ходи на гроба на майка си.
Започна постоянно да повтаря:
Как много ми липсва моята добра и любима майчица! Беше най-скъпата и най-обичаната жена за мен!
Дали Яна наистина помни само хубавото забравила ли е, че е пренебрегвала майка си, че не е искала да ѝ помага, че не е искала да се грижи за нея? Как е възможно това?
Като наблюдавах тези случки, разбрах едно понякога осъзнаваме колко ценни са близките ни чак когато ги загубим. Нека не чакаме, а да показваме обичта си навреме, защото после вече е късно.
