**28 декември**
Събудих се точно преди да звънне алармата. Останала навик от армията. Превъртях се от леглото, още със затворени очи, и направих няколко клекания. Кръвта започна да шуми приятно, изгонвайки последните остатъци от съня.
Ще събудя момчетата, Лено.
Момчетата двамата ми десетгодишни близнаци, спящи в съседната стая. Две миниатюрни копия на мен, с еднакво отворени уста, сякаш гледащи един и същи сън. Отоплението цяла нощ беше капризно, затова реших да не рискувам с сутрешния бяг и да не ги будя по-рано. Загледах се в техните вече заздравени фигури.
На тяхната възраст бях съвсем обратното слаб, непохватен, прегърбен. Страхлив, което съучениците приемаха за страхливост. Ученето ми беше лесно, но не и обидите. Не знаех как да се защитя знаех, че съм по-слаб. По физкултура се опитвах с всички сили, но подигравките на учителя убиваха всякаква мотивация. А що се отнася до спортните секции, майка ми беше категорична:
Не съм родила интелигентно еврейско момче, за да ходи да чупи носове.
Страхливостта попречи и тук, така че мечтата ми да стана силен загуби още един рунд. Всъщност майка ми рядко показваше характера си, повечето време беше грижовна, нежна, ласкова От прекалената ѝ загриженост избягах в армията веднага след училище. Оттам се завърнах след две години трениран, издръжлив, с перспектива в спорта. Нежното, страхливо момче се превърна в кандидат-майстор по бокс. Който, за нещастие на майка ми и радост на института по физическо възпитание, реши да продължи спортната си кариера.
Студентските години донесоха нов живот: чести състезания, общежитие, нови приятели. И нов проблем момичетата. Въпреки успехите ми в бокса, природната ми страхливост остана. Да ухажвам, да поканя на среща, дори просто да заговоря момиче на двайсет беше също толкова трудно, колкото на десет. Докато не се появи тя.
Елена беше възходящата звезда на института. Шампионка по скокове във вода, стройна, светлокоса красавица със зелени очи. Умна, усмихната, но мълчалива, сякаш не от този свят. Затова я наричаха Извънземната. Сближихме се бързо.
Беше ни лесно заедно. Разхождахме се с часове, без да пророним дума. Подкрепяхме се на състезания. След първата ни целувка веднага ѝ предложих брак.
Сватбата на марсианците празнувахме с цялата група. Обичаха ни заради добротата и откритостта ни.
След година Лена взе академична ваканция бременна. Започнах да работя като товарач на Централна гара вечерно време. Странно, но точно тогава за първи път усетих, че съм силен. Не заради тежките торби, а защото разбрах: ще мога да издържа семейството си, ще отгледам децата. Аз съм силен, и имам нея.
Лена беше много нервна, но докторът я успокояваше, че бременността върви добре, дори се пошегува:
Мога да ви разстроя само с едно ако не обичате деца, всичко ще е два пъти по-лошо, защото ще имате близнаци.
През нощите мечтаехме заедно: какви ще са децата ни, когата пораснат, какви ще сме ние след години, къща на морето Но нощта е за мечти.
Накануне на раждането тя ме хвана за ръка, погледна ме в очите и ме помоли:
Обещай ми, че каквото и да стане, няма да ги изоставиш!
Първо се шокирах. Исках да се обидя, но видях очите ѝ и само кимна. На следващия ден започнаха схватките. Раждането беше дълго, трудно. Почти цял ден беше без съзнание, лекарите не можеха да установят причината за кръвотечението. Когато разбраха, беше вече късно.
Какво точно стана с мен тази нощ, не помня. Всичко беше като в треска. Съвзех се на Централна гара, легнал в локва. Гадеше ме, главата ме бешеше. Алкохолът още беше в кръвта ми, но една мисъл ме отрезви мигновено: те чакат двамата.
Завърших института успешно, но вече не ходех на състезания. Спортният комитет ми даде апартамент, в който се преместих с момчетата. Първо помагаше майка ми, после децата пораснаха, и започнахме да живеем тримата. Водих няколко секции в ЦСКА, но след като момчетата тръгнаха на училище, започнах да работя там като физкултурен. Не спрях да ходя на гарата заплатата на учител не стигаше. В последните години вече не носих товари, а бях старши на смяна.
Постепенно всичко се нареди, но в душата ми все още тежеше: сякаш исках да говоря, но без Лена станах ням.
Приятелите ми се опитваха да ме запознават с момичета, но не можех да издържа и час на среща. Едната напомняше на Лена с погледа, другата си оправяше косите като нея
Започнах да говоря сам през нощите. Ядосвах се, защото ѝ говорех, а не я усещах до мен. После свикнах. Споделях, съветвах се. Като вчера момчетата се похвалиха, че са написали контролното най-добре в класа:
Аз им казвам, че за мъж е срам да се хвали. И срам е да не учи на шестици. А вътре се гордея. Момчета сме си, Лено. И умни, и силни, и не подли Знаеш ли, треньорът ми в армията казваше: Смелостта е изкуството да се страхуваш, без да показваш. Аз се страхувам да не ги разглезя, да не им покажа слабост. Дори че ги обичам не съм им казал Но те знаят, нали?
В този момент толкова ми стана жал
