Тя беше сигурна, че е намерила килим… но някой вътре стенеше и се мърдаше. Времето се оказа топло и слънчево, затова Сима реши да използва случая — да проветри „възглавниците“ и „одеяло“-то си. За възглавници тя използваше хартиени торби, напълнени с дървени стърготини, а за одеяло — стар стенен килим с еленски мотив. Внимателно го опъна на въже между дърветата, а наблизо постави дървена пейка, покрита с червен кожух, върху която нареди домашните си „възглавници“. Серафима беше бездомна вече повече от година. Мечтаеше да събере малко пари, да възстанови изгубените си документи и да се върне у дома — някъде в южните краища на България, където я чакаха спомени за семейство и нормален живот. А междувременно ѝ се налагаше да зарежда в изоставена горска хижа, някога сгушена в гъста гора. Сега, на мястото на гората, се ширеше огромно сметище. В началото миризмата беше слаба, но с времето купчините отпадъци растяха час по час. Хвърляха всичко — строителни отпадъци, счупени мебели, стари дрехи, съдове. Така Сима се сдоби с малък шкаф, износен пуф и дори стар сандък с дрехи, захвърлен от някого като ненужен. Скоро започнаха да пристигат бусове от супермаркетите — изсипваха изтекли храни. След внимателно пресяване, понякога се намираха ядливи зеленчуци, плодове, дори замразени полуфабрикати. Но водата беше кът. Налагаше ѝ се да я носи от мръсната река, след като я прецедеше през парцали и въглен, събран от самото сметище. Дърва имаше в изобилие — счупени дървета стърчаха навсякъде, така че с отоплението нямаше грижи. Дните се сливаха в монотонност, а да спести дори малко пари, беше рядкост. Рядко откриваше монети в джобовете на захвърлените дрехи, а портфейлът беше истинска находка. Една нощ я събуди шумът на приближаващ автомобил. Обичайно — хората изхвърляха боклука си нощем, за да не ги разпознаят. Но този път имаше нещо странно. Колата беше луксозна, голяма, почти джип. На лунната светлина приличаше на звяр на колела. Мъж слезе бавно, измъкна от багажника масивен свитък и го замъкна навътре между купчините. „Дали не е покривна мушама? Ще закърпя покрива… Скоро идват дъждовете,“ мислеше си Сима, насърчавайки мъжът в мислите си: „Хайде, тръгвай си по-бързо!“ Мъжът остави свитъка в дупка между боклуците, огледа се като да се двоуми, после махна с ръка и се върна в колата. След минута двигателят зарева и колата изчезна. „Най-сетне,“ въздъхна Сима и се преоблече в работни дрехи. Облече огромни гумени ботуши и пристъпи навън. Небето се просветляваше, въздухът ухаеше на гора. Спомни си, че зад хълма има поляна с гъби — ще провери сутринта. Подхождайки към мястото, където мъжът остави свитъка, очакваше да види мушама или дебел полиетилен. Вместо това на земята лежеше внимателно навит килим. Не какъв да е — а като онези, с които някога се кичеха богатите домове. „Уау… Бухарски стил, мисля. Красив, тежък. Жалко, че не става за покрив,“ каза си разочаровано Сима, но добави: „Ще го взема поне за дюшек, по-добре е от тези с торбите.“ Дори се зарадва на идеята и бързо се втурна към свитъка. Опита да го повдигне — твърде тежък. После предпазливо дръпна края да го разгъне. Тогава чу — някой стенеше вътре! Сима, която беше видяла какво ли не по улиците, този път се уплаши — краката ѝ се подкосиха. Приближи и повика: — Кой е там? Тишина. После пак стонове и едва доловим женски глас: — Аз съм… Мария Филиповна… С усилие Сима отвори килима и освободи жената. Тя се свлече, опитвайки да се обърне, и тихо изстена. — Дръж се, ще ти помогна! — извика Сима и се затича към нея. Когато килимът беше разгънат, на земята лежеше дребна, слаба жена с прилични дрехи. Тя имаше синина на слепоочието. Оглеждайки се объркано, каза: — Къде съм? На сметището? Та така… Без дума Сима я изправи и я заведе бавно до къщурката си. Насади я на стол, преоблече се, а жената, едва сега осмисляйки, че е спасена, тихо пророни сълзи: — Значи съм жива… Искаше да ме погребе жива, а и любимия си килим похаби… Сима сложи чайник, взе билки от рафта, запари силен чай и подаде чаша на гостенката. — Аз съм Серафима Юриевна, бивша учителка по български език и литература. — Момиче ли си? — изненада се жената, като огледа късата ѝ коса и мъжките дрехи. — Е, така се случи… — въздъхна Сима. — Дойдох в София, търсих работа като гувернантка. На гарата ме обраха. Всичко: чанта, пари, документи… — А полицията? — попита строго Мария Филиповна. — Ходих. Казаха ми да възстановя всичко през посолството. А това струва пари. Такси, документи… А аз нямам нищо. Мария внимателно я изгледа. През болката и сълзите проблесна съчувствие. — А няма ли кой да помогне? — попита тя. — Не познавам такива служби — въздъхна Сима. — Кажете сега, вие как попаднахте в този килим? При въпроса Мария се разтресе и избухна в плач: — До какво се докарах… Господи… — Защо ли я питах… — промърмори Сима. Мария избърса сълзите си, изправи се и погледна Сима с хладна намръщеност: — Защо да ти помагам? Знаеш ли изобщо коя съм? Като се измъкна оттук — ще стане такъв скандал, че няма да го забрави! А ти се замисли — може ли така да живее човек? Сима наведе очи, почувствала вина за живота си, за дрипите си, за колибата, която сега ѝ се стори почти палат в сравнение с онова, което бе в килима. Гостенката изпи чая, пое дълбоко въздух и сякаш към невидим противник рече: — Не се притеснявай… Ще се справя… — изсумтя във въздуха и стисна юмрук така, сякаш вече я чакаше обидчикът ѝ. Навън осъмваше. Първите слънчеви лъчи огряха къщичката и праха във въздуха. — Серафима, отдавна ли живееш тук? Знаеш ли пътя до шосето? — попита Мария, ставайки бавно. — Разбира се, че го знам — кимна Сима. — Ще ме изпратиш ли? — командваше повече, отколкото питаше жената. Излезе, потрепервайки в тънкия си костюм от студа. — Вземи жилетка или яке — предложи Сима, но Мария нацупи нос: — Няма да замръзна. Само ме заведи до пътя — това е. — Шосето е близо — рече Сима, вървейки до нея. — Но с тази травма как ще вървите? — Като искаш да живееш, се научаваш, моме. Води, не ме бави — рече възрастната жена, опрянa в рамото ѝ. По пътя Мария мърмореше: — Какво са направили тук? Изсекли гората — и зарязали. Без детелини, без нови насаждения. Опоскали — и айде! Позор! Бързо стигнаха до пътя. Мария спря, благодари с кимване и пусна Сима: — Е, Симо, дотук сама. А ти… ще гледам да ти помогна. Сима се прибра и запали печката, замеси тесто за питки и ги изпече на старото тавичка, докато ухаеха на топлина и уют в малката къщурка. Тъкмо свършваше, когато вратата се отвори с трясък — на прага стоеше Мария, пребледняла и трепереща: — Сима, помогни… Серафима я хвана и внимателно настани на пейката. — Ох, боли ме… Не мога да гладувам, не мога из студа! Никой шофьор не спря! Провикнах се: “Заведете ме до Сливнишкия път!”, а той: “С какво ще платиш?” Бабо, разбираш ли?! Как така — “Коя съм аз — никоя?!” Мария хлипаше, а Сима ѝ подаде топлата питка. — Това от изтекли стоки ли е? — намръщи се Мария. — Не, просто изхвърлено. Ако има червеи, пресявам и попарвам брашното. И става почти домашно. — Е, учудваш ме! — мълвеше Мария. — Това не съм виждала от сто години… и не искам пак да видя. — На почти 90 сте, нали? — попита Сима. — Ами, почти. — въздъхна жената. — А до града не мога… А у нас вече няма дом. Само този негодник, който ме изхвърли като чувал с пясък… — Няма да вървите пеш — това е твърде тежко за вас — рече Сима. В този миг тя видя през прозореца познатия джип. Той спря до сметището — явно нещо търсеше. Сима веднага разбра — това бе същият мъж. — Лелче Маша, тихо! — прошепна тя. — Върна се! Мария повдигна вежди, но Сима я натисна към пода: — Тихо сега! Може да чуе. Мария се смълча в уплах. Навън мъжът обиколи купищата боклук, после тръгна към къщурката. Сима сложи пръст на устата, помогна на Мария да слезе в изба, после затвори капака и зачака. На вратата се почука. Тя отвори. Висок, добре облечен мъж стоеше на прага с израз, че всичко наоколо е под достойнството му. — Добър ден — започна той презрително. — Вие ли живеете тук? — Нещо такова. — А нощувахте ли тук? — Да. — Видяхте ли нещо необичайно? Намерихте ли нещо странно? — Какво сте загубили? — направи се на нищо неподозираща Сима. Мъжът се почеша по главата. — Да… така да се каже, загубих. — И не чухте нищо от снощи? — Не — отвърна Сима спокойно. — Само кучетата не лаеха. И нищо повече. Той я гледа втренчено, после се обърна и замина. Сима отвори избата и помогна на Мария да се изправи. — Невероятно! — възмути се жената. — Върнал се е да ме вземе… Проклетник! Но ти, Симо, си добро момиче — два пъти ми спаси живота! — Кой е той? — не се сдържа Сима. — Зет ми, и никак не е случаен — зъл човек! Дъщеря ми умря, той сега ме гони — иска моя дял. Но съм завещала всичко на внука. Този похитител — нищо няма да получи! Мария говореше с такава страст, сякаш скандалджията беше срещу нея. Сима се заслуша в нейната история, смаяна от богатството и коварството — неща, които познаваше само от книги. Мария добави: — Със съпруга ми направихме голяма строителна фирма, имаме имоти, бизнес, внукът ни е наследник. Тоя иска да вземе всичко с хитрост. — Той ли ви докара до тук? — попита Сима. — Разбира се. Като умря съпругът ми, почна да ме тиктака към Франция или Австрия, да не преча. Дъщеря ми живее отдавна в Германия, но не понасям немци, а внукът е в София. Идваше ми да се махна при него, ако не беше този негодник. — Не се тревожете, Мария Филиповна. Дайте адреса на внука си, ще ида при него. — Ще те разпознаят на вратата, полиция ще викнат веднага… — Тогава ще разменим ролите. Вие в моите дрехи, аз ще отида там вместо вас. Мария прие. Преоблякоха се, написа бележка до Олег. Преди да тръгне, Сима я прегърна: — Пази се! Ако чуеш нещо — веднага се скрий. — Слушам, командире! — засмя се Мария. Сима тръгна към града, докато я настигна млад шофьор с лек български акцент. — Ще помогнете ли да отнеса това писмо на един адрес? — попита тя. — Разбира се! — отвърна той. Скоро стигнаха луксозната къща. Сима даде бележката, отвори се портата. Млад мъж с очила излезе разтревожен: — Къде е баба? Защо не се обажда? — Там е. Но е в опасност. Вземете я веднага! Той кимна, качи се в колата и се устреми натам. Отдалече видяха как къщурката тлее. — По-бързо! — извика Сима. Сградата гореше. Изведнъж зад оградата, сред храсталаците, се чу познатият глас: — Сима! Серафима! Бързо, отвори! Те я намериха в тайния изход от мазето, цяла, ако и прашна. — Олежко! Не плачи! — рече тя. — Този гаден човек нищо не получи! Оказа се, че Глеб запалил колибата, но Мария се спуснала навреме по подземния проход. Това ѝ спасило живота. Сима не сдържа сълзи; Мария я хвана за ръцете: — Не плачи, момиче! Сега си наша! Ще те измъкнем от мизерията. В къщата на внука й, Олег урежда всичко за документи и нов живот. Скоро Глеб е осъден, благодарение и на Сима. Честват победата. Олег кани Сима на танц, предлага ѝ да пътува с тях във Франция, а тя му разкрива мечтата да се върне при родителите си на юг. — Тогава всички ще отидем! — казва Олег уверено. Скоро в шумен южен български град празнуват сватба с акордеон и тъпани. Всички съседи се събират да пожелават любов и късмет. А преди да заминат, младоженците се отбиват при Мария Филиповна с подарък — онзи бухарски килим, откъдето тръгна всичко.

Беше убедена, че е намерила килим но някой вътре стенеше и се движеше.
Денят се оказва топъл и слънчев, а Симона решава да се възползва време е да проветри възглавниците и одеялото си. За възглавници тя използва хартиени торби, пълни с дървени стърготини, а одеялото ѝ е стар стенен гоблен с рози и елен. Симона внимателно го опъва на въже между две орехови дървета, а до него оставя семейната пейка с раздрана червена кожена дамаска, върху която разполага домашните си възглавници.
Симона Янкова е бездомна от повече от година. Мечтата ѝ е да събере малко пари, да възстанови изгубените си документи и да се върне в дома си в едно малко село до Хасково, където я чакат спомените за семейството и друг живот. Засега обаче живее в изоставена горска къщурка, някога собственост на лесничей. Сега на мястото на гората се е разпрострял огромен сметище.
Първоначално миризмата почти не се усеща, но с времето купищата отпадъци растат всеки ден. Там хвърлят строителни отпадъци, старо обзавеждане, захабени дрехи и съдове. Така Симона намира малко шкафче, износен табурет и дори дървен сандък с дрехи, изхвърлени от някоя друга жена.
После започват да идват бусове от супермаркети изсипват изтекли продукти. След щателно сортиране, от време на време се намират читави зеленчуци, плодове или дори замразени полуфабрикати. А вода се намира трудно носи я от замърсената река, прецеждайки я през парцали и въглен събран от сметището.
Дървата са в изобилие счупени клони и стволове, така че печката лесно гори. Дните се сливат, еднообразието е ежедневие, а да спестиш нещо е почти невъзможно. Монети в джобовете на чужди дрехи са рядкост, а портфейлите съкровище, което се случва веднъж на сто години.
Една нощ я събужда шум от приближаваща кола. Това е обичайно хората хвърлят боклука си нощем, за да не ги види никой. Но тази вечер е различно. Колата е луксозен джип, който на лунна светлина изглежда като звяр върху гуми.
Мъж излиза от автомобила, бавно вади огромен руло от багажника и го завлачва в дълбочината на сметището.
Дали не е мушама? Може да ремонтирам покрива дъждовете идват, мисли си Симона и безмълвно подканя непознатия: Айде, върви си, по-бързо
Мъжът оставя рулото в яма между купищата боклук, оглежда се сякаш се разколебава, размахва ръка и се връща в колата. Две минути по-късно двигателят изревава и машината изчезва в тъмнината.
Е-хе, най-сетне! въздъхва Симона и започва да си облича работния анцуг.
Обува огромни гумени ботуши и прекрачва прага. Небето се прояснява, въздухът ухае на миналата гора. Припомня си, че отвъд баира има поляна с гъби непременно ще провери утре.
Когато стига до мястото, тя очаква да види лента мушама или дебел полиетилен. На земята обаче лежи фино рулиран килим не какъв да е, а такъв, който еки пода на богатите стари софийски домове.
Леле Казанлъшки или персийски, толкова красив, тежък. Жалко, нищо за покрива, въздъхва Симона, но после си казва: Може да ми служи като матрак по-добре от тези дървени стърготини
Въодушевена, тя тича към рулото, дърпа го. Прекалено тежко. Хваща края, опитва внимателно да го развие. Тогава чува някой стене вътре!
Симона, видяла какво ли не по улиците, за първи път се плаши истински. Приближава се и извиква:
Кой е там?
Мълчание. После пак стонове и едва доловим женски глас:
Аз съм Мара Филипова
С усилие Симона разгръща килима и жената се свлича на земята, опитвайки да се обърне, тихо хлипайки.
Изчакай, ще ти помогна! вика Симона и тича до нея.
Щом килимът се разгъва напълно, на земята лежи дребна и слаба жена в чисти, но протрити дрехи. Синина на слепоочието ѝ. Тя объркано оглежда:
Къдекъде ме докара? На бунището така
Без много приказки Симона я подпира и води внимателно към бараката си. Садя я на стол, преоблича се в чисти дрехи, а жената, осъзнаваща спасението си, тихо изхлипва:
На живо съм Жив ще ме зарови, а килима му любимия съсипа
Симона слага чайник, вади билки, запарва силен топъл чай и подава чаша на гостенката.
Аз съм Симона Янкова, преди бях учителка по български казва тя.
Момиче ли си? пита жената изненадано, оглеждайки късата подстрижка и мъжки дрехи.
Просто така се стече Дойдох в София за работа като гувернантка, но на автогарата ме обраха всичко: чанта, пари, документи
Не отиде ли в полицията? строго пита Мара.
Отидох. Но ме пратиха в консулството да възстановявам документи консулски такси, формалности Пари нямам. Излишно беше.
Мара поглежда внимателно младата жена, а в очите ѝ минава съчувствие.
Няма ли кой да помага? пита тя.
Не съм чувала за такива услуги въздиша Симона. А ти как попадна там в килима?
Мара потреперва и се разплаква:
Ех, как стигнах дотук
Симона си мърмори:
Защо и трябваше да питам
Мара избърсва сълзи, изпъва се и хвърля на Симона остър, раздразнен поглед:
Защо трябва да ти помагам? Знаеш ли коя съм аз? Щом изляза оттук, такъв скандал ще направя, че ще помнят! А ти по-добре мисли за себе си. Как може човек да живее така!
Симона навежда поглед и се чувства виновна за живота си, за дрипите, за бараката, която сега ѝ се струва като палат в сравнение с това, което намери в килима.
Гостенката изпива чая, поема си дъх и сякаш обръщайки се към някого невидим, казва:
Добре Ще стигна до теб и размахва юмрук към въздуха.
Навън се разсъмва. В първите лъчи прашинките в колибата заблестяват.
Симонче, отдавна ли живееш тук? Познаваш ли пътя до шосето? пита Мара и става с усилие.
Разбира се кимва Симона. Да те изпратя ли?
Излиза от бараката, потръпвайки от студ само с тънък вълнен костюм.
Вземете палто или жилетка предлага Симона, но Мара отказва с лека гримаса: Няма да измръзна, само ме изпрати до пътя.
Автомагистралата е близо отговаря Симона. Но как ще вървиш с тази травма?
Ако човек иска да живее ще намери начин, момиче! Води, не ме бави отвръща жената и се подпира на ръката на Симона.
По пътя Мара недоволства:
Каква беда са направили тук Изсекли гората и изоставили. Нито разсадници, нито залесяване! П*й, да не видя такива!*
Бързо стигат до шосето. Мара спира, благодари с кимване и пуска ръката на Симона:
Е, Сими, оттук нататък сама. А ти ще се опитам да ти помогна.
Симона се връща бавно, мислейки си:
*Странна жена върви като кралица, строг глас, сигурна походка. Сигурно е бивша директорка или бизнесдама Не че има значение. Ако помогне ще съм благодарна цял живот.*
У дома, Симона слага печката, завира чай, вади брашно да замеси погачки. Залива го с вряла вода, посолява, разточва с бутилка и пече на стария тиган.
*Добра ще стане*, мисли си тя, гледайки как коричката порозовява.
Тъкмо погачките са готови, вратата се отваря рязко. На прага стои Мара Филипова, трепереща от студ, пребледняла, с ръце, стиснати встрани.
Симо, помогни
Симона я поема и сяда на пейката. Мара се свива на кълбо и простенва:
Лошо ми е, не мога на гладно, не мога в този студ! И тези шофьори никой не спря, с изключение на един. Казвам: До Стара Загора ще ме закарате ли? А той: С какво ще платите? Бабо, разбираш ли кой съм аз? Нищо!
Мара плаче, а Симона ѝ подава още топла погача.
От стока с изтекъл срок ли е? намръщва се Мара.
Не, просто изхвърлена. Понякога в брашното има бръмбари пресявам го и заливам с вряла вода. Става почти като домашно и е вкусно.
Изненадваш ме! вика Мара. От сто години не съм виждала такова чудо и не искам да виждам!
Вие дали не сте на близо деветдесет? допуска Симона.
Почти, да. Но какво от това? И тук, и в града няма дом за мен. Само онзи мръсник, който ме захвърли като чувал
Не може да ходите пеша отбелязва Симона. Твърде трудно е.
В този момент до прозореца спира познатият джип. Спира до сметището, сякаш търси нещо. Симона веднага разбира: това е същия мъж.
Бабо Мари, тихо! прошепва. Върна се!
Жената повдига вежда въпросително, но Симона вече ѝ хваща ръката, сяда я на пода и я застопорява с коляното си:
Мълчи! Може да чуе.
Мара потреперва от уплах, но не помръдва. Навън мъжът обикаля, оглежда, тръгва към колибата. Симона слага пръст на устата си, пъха Мара в избата, затваря с шперплат и чака.
Почукване на вратата. Дълбоко поема дъх, отваря пред нея стои снажен мъж, добре облечен, но лицето му е враждебно.
Добър ден изрича с презрение, тук ли живееш?
Да, нещо такова, отговаря спокойно Симона.
А нощем? продължава той. Не си видяла нещо особено? Странно?
Прави се на невинна:
Какво сте загубили?
Загубил съм да
Пренощувах тук.
Нищо странно не видяхте ли?
Не, само кучетата не лаеха. Иначе беше тихо.
Той я гледа втренчено, после мълчаливо си тръгва и тръгва към джипа. Симона го наблюдава през прозореца, докато колата не изчезва. Тогава тя отваря люка към избата.
Мара Филипова се измъква, държейки се за страната си, но вече не плаче, а кипи от възмущение:
Безобразник! Дошъл да ме потърси Но ти, Симо, си злато два пъти вече ми спаси живота!
Кой е той за вас? не се сдържа Симона.
Зет ми! И не какъв да е алчен безподобно. Дъщеря ми почина, а той сега иска дял. Но казах му: нищо няма да вземеш! Нито ти, нито новата ти любима!
Гневът ѝ е страшен, сякаш той седи срещу нея.
Оставих цялото си наследство на внука. На този нищо! Само каквото е изработил: фирми, коли, къщи Мара се засмива горчиво. Но не му стига иска и мен да погуби.
Симона слуша, потресена от мащаба на алчността, за които само е чела. Според нея човек с такова богатство би трябвало да е спокоен и уверен. А ето предателство, опасности, дори опит за убийство.
Мара, като че ли чете мислите ѝ, добавя:
Мъжът ми и аз имахме минно предприятие. Държахме договори, недвижими имоти, кораб, дори малък самолет. Зетят щеше всичко да профука, ако не беше внукът. Той е истински ръководител. Вярвам, че фирмата ще остане в добро ръце.
Той е искал и на него нещо, нали? подсказва Симона.
Така е! След смъртта на дъщеря ми си намери млада. Пращаше ме ту във Франция, ту в Австрия да не му преча. Канеше ме и по-малката ми дъщеря, но на немци не мога да издържам. А внукът ми живее в Пловдив. До него бих се преместила, ако не беше този Но вместо това в килим на бунище!
Симона гледа жената със съчувствие:
Не се тревожете, госпожо Мара. Дайте ми адреса на внука си. Ще стигна до него. Трябва да знае къде сте.
В очите на Мара проблясва надежда:
Наистина ли? Мило дете, безкрайно ще съм благодарна! Но едва ли ще пуснат като мен пред Олег. Охраната веднага ще повика полиция.
Да опитаме друг номер засмива се Симона. Вие ще облечете моите дрехи, аз вашите. После ще занеса писмото.
Мара не възразява. Сваля хубавия костюм и нахлузва шарена пола и безформен пуловер. Когато Симона облича нейните, възрастната жена кимва:
Чудесно ти стои! С още малко обувки и можеш да отидеш на прием!
Имам и такива усмихва се Симона и изважда обувки от сандъка. Големи са, но стават.
Докато се готвят, Мара написва бележка с твърда, уверена ръка:
Олег ще ме познае. Нека ме прибере. После ще се разправим с него, както трябва!
Преди да тръгне, Симона я прегръща:
Пазете се. Ако чуете нещо, веднага се скрийте в избата и не излизайте.
Да, началничке! засмива се жената.
Симона се отправя пеш към града. Колите профучават без да ѝ обръщат внимание, докато внезапно някой спира:
На автостоп ли сте? Искате ли до града?
Шофьорът е млад с мил български акцент. Щом вижда лицето му, Симона пита шепнешком:
Нашенец ли си?
Разбира се, моме! Как попадна тук?
Дълга история въздиша тя и му подава бележката. Можеш ли да ме закараш дотам?
Поглежда адреса и подсвирква:
Далеч, но душа българска ще помогна.
В колата Симона разказва всичко: как намерила Мара, как я укрили, и че зетят може да се върне. Младежът слуша внимателно, пълен с разбиране.
Щом стигат до къщата, шофьорът Виктор пак подсвирква:
Брей, познати ти богати хора!
Те не са познати. Спасение са казва Симона.
Натиска домофона.
Кой е?
Симона, донесох писмо от Мара Филипова!
Вратата се отваря, висок млад мъж с очила изскача:
Какво става с баба ми? Защо не звъни?
Жива е, но е в опасност. Трябва да тръгнем веднага.
Олег кимва, грабва колата и отпрашва.
Във Варна ли е?
Не, в сметището, в бараката. Зет ѝ я изхвърли в килим. Скрихме се, но може да се върне.
Олег замислено натиска газта.
Казаха ми, че баба ми е във Франция, дори ми показаха билет. Не повярвах телефонът ѝ изключен. Знаех, че има нещо гнило.
Скоро наближават сметището. Отдалече бараката вече дими зловещо. Симона ахва:
По-бързо! Това е Мара!
Покривът вече се срутва. Олег хуква натам, вика баба си, но отвътре кънти пукота на огъня и срутване на печката.
Симона пада на колене, покрива лицето си с ръце. Не усеща дъжда, който вече се стича в здрача. Олег стои безмълвен, прощавайки се със своята Мара. Симона рони сълзи за жената, с която свърза съдбата си, и за бараката, която изчезна завинаги.
Изведнъж, сред дима и шума на водата, се чува тънък глас:
Симона! Симее! Отвори бързо!
Те хукват към звука, зад оградата, в заплетените храсти, намират таен отвор, прикрит с желязна плоча. С общи усилия я местят и виждат Мара мръсна, мокра, но жива. Седи по дървена стълба.
Олеле! Внучето ми Недей да плачеш. Този гад остана без нищо!
Оказва се, че Глеб се е върнал, залял бараката с бензин и я подпалил. Мара вижда всичко през цепката, скрива се в избата, а когато подът пропада попада в таен проход, който нейният съпруг бил изкопал.
Симона плаче такива емоции не е изпитвала от загубата на всичко.
Мара я хваща за ръцете:
Недей, дете! Вече си от нашите. Ще те измъкна и ще те пазя!
У дома при Олег, Мара се освежава, изкъпва се и набира телефона. След час съобщава щастливо:
Утре в 10 ч. всичко ще бъде готово в паспортната служба. Ще помогнеш на Симона за документите. Но първо ще я облечем прилично. Не върви с чужд костюм.
Бабо, все едно нищо не е станало усмихва се Олег.
Вечерта минава с покупки, по фризьорски и козметични салони. Като се връщат, сред тях стои друга жена чиста, красива, спокойна. Дори Олег се изчервява.
Тръгваме в 9, да не закъснеем напомня той. Почини си.
Симона ляга и се чувства като между сън и реалност. Една мисъл не ѝ дава мира:
*Трябва да благодаря, когато се върна у дома.*
Две седмици минават взима временен паспорт, виза, но преди да си тръгне, я молят да остане като свидетел срещу Глеб. Тя се съгласява.
В съда, когато Глеб вижда Мара жива и здрава, а Симона онази от бараката лицето му се сгърчва. Показанията ѝ са решаващи и той получава най-тежката присъда.
След делото у Мара има празненство. Някои се смеят, някои пият, други просто се радват, че историята свърши добре. Накрая Олег подава ръка на Симона:
Ще танцуваш ли с мен?
Тя кимва. Танцува леко, води я уверено, тя сякаш лети в сън.
Предложих на баба да си починем във Франция, в любимата ѝ къща. Ще дойдеш ли?
Мара ли ти каза? усмихва се тя.
Не. Аз искам. Просто се чувствам добре с теб. И бих искал да съм с теб много повече.
Симона се замисля.
Исках да се върна при родителите си. Чакат ме от години.
Тогава ще отидем заедно. Ще се запозная с вашите. Може да има сватба, след това Франция баба има имот там.
Тя го поглежда и за първи път от години усеща топлина и щастие, които едва се поместват в сърцето ѝ.
Месец по-късно, в далечния юг, сред марули и шарени знамена, се състои истинска българска сватба с много песни и хорà. Всички съседи се събират, благославят младите. Преди да тръгнат на път, минават през дома на Мара Филипова и ѝ поднасят подарък същия онзи стар килим, с който започна всичко.