В раздрънкан междуградски автобус, потънал в странната полуясна светлина на следобеда, съседство споделяха млада българка и побелял мъж с очи като стари кладенци. На коленете на момичето се въртеше неспокоен малък кученце, а мъжът притискаше към гърдите си огромен празничен букет, толкова пищен, та сякаш омагьосваше всеки, който пристъпи в автобуса към Свищов.
Пътуваха вероятно едва половин час, но Петя вече чувстваше тежестта на дребната пакостливост кученцето, подскачайки, скучаеше, мяташе се да гони светлините по седалките, гризеше лилавата прежда на жилетката ѝ, разплитайки я на странни възли.
Личеше си, че не познава нрава на животинчето. Петя ту го хокаше със стеснен, дрезгав глас, ту го молеше по детски да спре, тонът ѝ плуваше между съжаление и укор. Дори не се обърна с име към кучето сякаш и то бе нереално, сънно същество, изплувало без име.
Старецът наблюдаваше тази хаотична сцена с кротка усмивка. Щом палето заплака и първите сърдити погледи се плъзнаха по гърба на Петя, той прошепна:
Мога ли да помогна, момиче?
Тя вдигна объркани очи, а той ѝ отправи тиха, топла усмивка:
Видимо е, че тепърва се учите с такива немирници. Я, дръжте този букет за малко
С изключителна нежност подаде на Петя букет цветя, а нежните му пръсти вдигнаха кученцето. То мигом стана кротко и се вторачи любопитно в стареца.
У дома имам една ленива котка, сигурно това го озадачава каза с обяснителен тон. Да се запознаем: казвам се Христо Пенев.
Аз съм Петя Радвам се А това е просто кученце. Няма си име. Някой го остави пред входа на блока ни. Родителите не искат да го задържим. Надявах се съседите да го харесат, но всички ме хокаха, че глезя чуждо животно
Христо Пенев слушаше с топла съсредоточеност, галейки палето по ушите, дето то съвсем се отпусна в скута му.
А къде го карате сега?
При баба ми, в село край Велико Търново гласът ѝ глътна малко тъга. И без това има две кучета, но може би ще ме съжали и ще го остави. Ако ли не, ще намери за него стопани А вие, ако не е неудобно, с този букет накъде?
Петя питаше срамежливо, поглаждайки мекия допир на цветята никога не бе държала толкова голям букет. Христо Пенев се усмихна сърдечно:
Най-любимите цветя на жена ми. Днес е важен ден
Изглежда, щеше да каже още, но автобусът като в сън спря насред нищото, шофьорът обяви кратък престой.
Палето отново заподскача. Мъжът предложи:
Я, ще го изведа на въздух да се поразтича малко. Ето там има зелена морава. Ще дойдете ли с нас, или ще ни изчакате тук?
Ще остана, рече Петя.
Тя наблюдаваше през прозореца странната сцена: строгият старец се преобрази, тича по тревата с кученцето, смееше се неестествено младежки. Букетът почиваше като чужд символ върху коленете ѝ, омаян и опияняващ с мириса си.
Той е по-възрастен и от татко помисли Петя. Кога са се смели така нашите? Никога не съм виждала у дома толкова цветя. Защо ли?
Ето ни обратно, върна се Христо Пенев със зачервени бузи. Май че събрахме цяла планина енергия в това дребосъче. Намерихме и клечка да гризе през пътя. Вие докъде сте?
До последната спирка около час още. А вие?
Моята спирка е след малко
Минутите се разливаха тихо. Петя вдишваше тежкия мирис на цветята, мъжът унасяше в скута си кроткото кученце, което дъвчеше пръчицата сякаш и тя не бе реална.
Изведнъж Христо Пенев се обърна:
Петя Виждам, че обичате цветя. Ами ако разменим съдбите им? Вземете вие букета, аз ще задържа кученцето. На село никой няма много да му се зарадва, а ние двамата си допаднахме от раз.
В очите му проблесна надежда. Петя се разколеба желаеше щенцето да намери добри ръце, а тези на мъжа сякаш бяха създадени да утешават. Но букетът ѝ се стори прекалено красив, невъзможен, почти тайнствен.
А вашата съпруга? Не е ли юбилейят ѝ?
Мъжът въздъхна топло.
Петенце, не се тревожете. Тя няма да се разсърди, сигурен съм, че ще ме разбере.
А кучето няма да ѝ досади?
Напротив. Щеше да се зарадва, че имам нов другар. Даже вече знам как ще го нарека Букет. За днешния странен ден.
Само след броени минути автобусът тръгна, а Петя, прегърнала чудния букет, гледаше през прозореца как Христо Пенев, вирнал рамена и с лека походка, изчезва по кълдъръма към старите железни врати на гробищния парк. Кученцето бе сгушено под мишницата му.
И едва тогава, обгърната от аромата на нереални цветя, Петя разбра за кого всъщност бяха предназначени те.
