С разтуптяно сърце тя почука на вратата. Отговори ѝ тишина.
С трепет в душата си Веселина почука леко по вратата. Не чу никакъв звук, тихо извади ключа от чантата и отключи Господи, колко отдавна не беше стъпвала тук! Всичко изглеждаше така, сякаш времето е спряло нищо не бе променено в някогашния им топъл и любим дом, а сега всичко ѝ се струваше непознато и чуждо.
Почти година измина от последния ѝ голям спор със Станислав. Преди и те се караха понякога тогава Веселина взимаше малката Ивелина, избърсваше сълзите си и отиваше при майка си. Най-често на другия ден Станислав идваше, с копнеж в очите, и молеше за прошка. Животът се нормализираше, а мирът носеше разнообразие в отношенията им. Но последния път бе различно
Отхвърлила спомените, Веселина решително пристъпи към шкафа, където държеше необходимите документи. Хартията лежеше там – непокътната, подредена старателно от самата нея. Вече два месеца младеж, който отдавна бе влюбен във Веселина, я ухажваше настойчиво. Още не се бе случило нищо между тях, но само преди седмица той я поиска за жена официално.
Цяла тази седмица тя не успяваше да заспи нещо тежеше в сърцето ѝ, не можеше да вземе решение. Отначало вярваше, че кавгата със Станислав ще се разреши. Ще почука на вратата, както винаги, ще я погледне право в очите и ще каже: Колко много ми липсваш!
Но дните се нижеха, месеците минаваха, а нищо не се променяше. Станислав се появяваше рядко, стана все по-студен и далечен, между тях се отвори пропаст. Той идваше само за Ивелина, мълчаливо я взимаше за ръка и я отвеждаше при себе си. После я водеше обратно, все така тихо. Малката, щастлива, разказваше за подаръците на тати въртеше се пред огледалото с новата рокля или обувки. А Веселина си спомняше как очите на Станислав светеха, когато ѝ подаряваше нещо. Сега дори не я поглеждаше. Двамата се чувстваха неудобно заедно, затова тя бързаше да се затвори сама в стаята си. Майка ѝ, която никога особено не се тревожеше за Станислав, често казваше: Каквото Господ даде, все е за добро. Постепенно това стана и убеждение за самата Веселина.
Дълбоко пое дъх и с прощален поглед обходи стаята и се изненада от вида на дивана спеше Станислав. Явно след поредната смяна на работа. Първата ѝ мисъл бе да избяга, ала нещо я накара да остане. Всеки черта на лицето му ѝ беше болезнено позната поуморен, небръснат, с тъмни сенки под очите Веселина се настани тихо до него. Знаеше ли всъщност нещо за този мъж, с когото бе делила години наред живота си? Какво минава през ума му, зад тази намръщена физиономия? В ума ѝ изплува забравеното вече лице на младия Станислав: чистите момчешки очи, топлата усмивка Именно тази усмивка много преди години бе преобърнала целия ѝ свят. Нима онова широко усмихнато момче и този уморен човек са един и същи? А всъщност не беше минало толкова време Разпалената му някога усмивка оживя в съзнанието ѝ така ярко и истинско, като упрек към самата нея, Веселина
Господи, къде изчезна всичко това? Безнадеждно огледа наоколо, сякаш търсеше виновник за разбития си живот. Сърцето ѝ се сви, изпълни се с тежки спомени. Някога уютният им свят се удави в море от дребни упреци и обиди, сълзи и безнадеждна неразбраност. Вечно измореният Станислав, работил на три места, за да осигури Веселина и Ивелина и да не зависят от никого Тя имаше време да размисли и да осъзнае, че всъщност ѝ е липсвала търпимост, женска мекота и мъдрост
А преди бяха безумно щастливи. Това не бе измислица на болното ѝ въображение. Веселина рязко се изправи отчаяно искаше да си го докаже. Погледът ѝ попадна върху ръката на Станислав, която почиваше върху сватбения им албум. На снимката двамата сияеха от щастие
Ръката ѝ трепна, снимките се разпиляха с мек шум на пода. Веселина вкамениена спря поглед към нея гледаше Станислав.
Веселина, върна се? очите му блеснаха от радост, а в този момент мисълта, че само преди половин час може би щеше да си тръгне завинаги, я накара да не издържи Върнах се, прошепна тя. Гласът ѝ беше тих, но изненадващо уверен. Станислав седна, опитвайки се да скрие вълнението си. Очите му срещнаха нейните уморени и тъжни, но с онзи забравен блясък от някога.
Мълчанието се проточи, докато Ивелина не влетя в стаята със смях и вдигнати ръце. Веселина я прегърна, а Станислав сложи ръка на рамото ѝ съвсем леко, сякаш и той се страхуваше да не счупи нещо крехко. Те тримата за миг останаха така, сгушени сред разпилените снимки на пода. Без думи Веселина разбра щастието беше тук, в този разпокъсан миг между миналото и бъдещето.
Сълзите вече не пареха по бузите ѝ бяха топли, изпълнени с надежда. Може би нищо не беше загубено; може би, когато болката най-после бъде приета, доброто намира своя път обратно. Веселина хвана ръката на Станислав.
Хайде да започнем отначало, прошепна тя.
А отвън, сякаш в потвърждение, слънцето проби през облаците и изпълни стаята с меката си, опрощаваща светлина.
