Намери ме, мамо!
В Дома за сираци в Пловдив, на малката Десислава често разказваха как са я намерили. Завита в бяла фланелена пелена, тя лежала пред вратата на градската болница.
Била едва няколко дни на този свят, чиста и добре гледана, макар и облечена в стари пеленки.
В пелената, с разкривени букви, имало бележка:
Прости ми, дъще!
Десислава винаги се просълзяваше, когато чуваше тази история. Един ден помоли да ѝ покажат прокъсаната бележка, пазена в нейната лична папка.
Толкова се развълнува, че я подуши, надявайки се да усети дъха на майка си.
След като я намерили, я сполетяла съдбата на повечето подхвърлени деца: от Дома за бебета, после детската градина в сиропиталище и най-накрая училището-интернат в покрайнините на града.
Всяка щастлива история, когато някой от връстниците ѝ намереше семейство, кънтеше в сърцето ѝ като болка. Най-много ревнуваше, ако ги откриваше истинската им майка.
Нощем често плачеше в тъмното, скрита в одеялото. Знаеше, че и другите момичета плачат, но никой не говореше за сълзите си това не беше прието.
Когато заспиваше, често виждаше една и съща жена, която нежно галеше косата ѝ и шепнеше:
Дъще, мое мило детенце!
Сънят бе толкова ясен, че събуждайки се, се чувстваше окрилена и вярваше, че майка ѝ я помни и непременно ще я намери.
Една възрастна възпитателка, баба Мария Георгиева, се трогна от нейната тъга. Един ден ѝ предложи:
Деси, хайде да напишем писмо до големия вестник в София. Може майка ти да го прочете и да те потърси.
Очите на Деси светнаха и тя се хвърли на шията на леля Мария. Заедно измислиха текста, а на сутринта възпитателката занесе писмото до редакцията.
Малко по-късно го публикуваха с голяма снимка на момичето и ярко заглавие:
Намери ме, мамо!
След публикацията, интернатът започна да посреща все повече гости едни носеха подаръци, други искаха да осиновят Деси.
Деси обаче категорично отказваше. Тя чакаше майка си!
Майка ѝ, която се казваше Севда Иванова, живееше в далечно село край Стара планина. Семейство си нямаше, нито близки приятелки на село не остава време за приятелства, работата чука на врата от зори до мрак.
Домът беше скромен, но чист и подреден. Никой не подозираше колко безсънни нощи е прекарала Севда, и колко сълзи е изплакала, спомняйки си деня, когато по настояване на своята болна майка остави малката си дъщеря на прага на градската болница.
Няма да се справиш, увещаваше я майка ѝ, аз съм болна, баща ти пие и няма как да ти помагам. Ако си доведеш детето у дома, изчезваме и двете. А така, може би ще попадне в добро семейство и ще има бъдеще.
Севда, тогава още девойка, съпротивляваше се, но не виждаше изход учеше в техникум, разчиташе на една скромна стипендия и едва се справяше.
Момчето, от което бе забременяла, изчезна много преди раждането, казвайки, че не е готов за такава отговорност, а към родителите му не посмя да иде майка му веднага ѝ показа враждебност още при първия им разговор.
В общежитието с дете не я приеха. От болницата я взеха две колежки, които деляха наета стая, и Севда с бебето остана при тях за няколко дни.
Но след като съседите се оплакаха заради детския плач, хазяйката влетя и заповяда на Севда да напусне незабавно. За малко да изгони и момичетата, но те я уговориха да не ги гони.
Останала без изход, младата майка написа бележката там, на пейката пред болницата, остави дъщеря си, добре завита, пред вратата, целуна я през сълзи и побягна. Остана да гледа от близкия ъгъл, докато не видя, че медицинска сестра я намери.
Севда се надяваше, че ще може един ден да вземе обратно дъщеря си. Ще завърши училище, ще си намери работа и ще я намери.
Не допускаше дори в мислите си, че някой може да осинови момиченцето ѝ. Сънуваше я често, галеше я по косата насън и шепнеше едни и същи думи:
Дъще, мое мило детенце!
Годините минаваха, но сякаш нещо постоянно я спираше да тръгне да търси Деси. Първо не ѝ провървя с работата, после я пратиха по разпределение в далечен край на страната.
Междувременно родителите ѝ си отидоха и двамата майка ѝ покоси болест, баща ѝ пожар, предизвикан от пиянство.
След време, с малкото спестени левове, купи старичка къщичка в малко селце и започна работа като пощальонка.
Една сутрин, докато преглеждаше пощата, изпусна областния вестник. Той се разтвори, и погледът ѝ попадна на заглавието:
Намери ме, мамо!
От снимката я гледаше лицето на нейната Деси би я познала сред хиляди други.
За миг всичко потъмня пред очите ѝ, и тя едва се задържа на крака. Доближи се неин колега:
Госпожо Иванова, добре ли сте?
Този ден не можа да работи. Началството прояви разбиране и веднага ѝ даде отпуск по семейни причини, за да може Севда да тръгне за Пловдив, където беше интернатът.
Автобусът беше вече заминал, но я взе един добър шофьор, който като чу кой е и къде отива, я закара чак до портата на дома.
Краката ѝ се подкосяваха, докато влизаше. От прозорците я гледаха любопитни лица. Деси я нямаше между тях. Малко след това я извикаха в кабинета на директора. Като влезе, веднага позна жената от сънищата си.
Мамо!
Дъще! хвърлиха се една към друга.
Севда хиляди пъти се извиняваше, а Деси, като чу драматичната история, отвърна:
Мила майко, не те обвинявам. Ти просто си нямала избор.
Минаха години. Десислава порасна, омъжи се, създаде семейство добър съпруг, дете. През цялото време до нея беше майка й, за която Десито беше светлината в живота.
Грижейки се за внука си, Севда сякаш наваксваше всичко пропуснато. За грешка, вина или слабост вече нямаше значение.
Тя все се чудеше на Деси, която благодареше на съдбата дори за изпитанията и казваше, че за щастието трябва да се плаща.
И двете платиха своята цена. А какво им оставаше? Да бъдат щастливи!
Десислава, вече зряла жена и майка, помни всичко до най-малкия детайл. И след всички тези години, дори когато майка й вече си отиде, не я обвинява за нищо. Защото я имаше, беше до нея, а това е най-важното.
