Завръщане от рождения ден: балкански хроники на едно леко отровено щастие
Анжела се прибра у дома с мъжа си Стефан след пищно празненство в пловдивски ресторант. Честването на рождения му ден бе истинска “балканска трапеза”, типично българска гмеж от роднини и колеги, с които Анжела, честно казано, се сблъска за първи път. Ако Стефан реши някой да дойде значи трябва да е така. Който се опита да му противоречи, да е жив и здрав, ама не и Анжела.
Тя винаги вярваше, че да спориш за такива неща води само до излишни скандали и драма в отношенията. По-лесно й беше да се съгласи със Стефан, отколкото да си къса нервите.
Анжи, къде ти са ключовете? Можеш ли да ги намериш в тази дамска чанта?
Анжела порови сред класическия хаос в чантата си, сбърчи нос, и опита с пръсти да открие ключовете. И изведнъж направо като в сапунка рязка болка! Дръпна ръката с такава сила, че чантата се стовари на пода.
Какво викаш така?
Бучнах се на нещо остро.
Е, твоят ред пак! Там вътре е все едно след летен панаир в Пловдив.
Анжела не спори, насочва се към ключовете внимателно, сякаш разминира мина. С влизането у дома забрави за бодването краката й тежаха, къпане и легло й се струваха единствените занимания със смисъл. На сутринта, вместо да се събуди освежена, я връхлетя силна болка в ръката. Пръстът й червен, подут, сякаш минал през битпазар. Спомни си вчерашния гаф, побърза с чантата към масата, за да види какво я дебне там. Извади нещата с лице на криминален инспектор. И та-дам! на дъното лежи една ръждясала игла по-голяма даже от надеждите на българския футбол.
Това пък откъде се пръкна?
Не разбра. Изхвърли находката директно в кофата, издезинфекцира се с каквото е останало във фамилната аптечка и примлясквайки наум всички, замина на работа. Но още по обед я хвана треската.
Звънна на Стефан:
Стефане, не знам какво направих направо ме тресе, главата ми се сцепва, тялото ми е на гьореме. В чантата намерих някаква огромна ръждясала игла, точно с нея се бучнах вчера.
Може би по-добре да идеш на лекар. Да не стане някой плеврит или недай си Боже сепсис!
Недей с паниката, Стефане. Дезинфекцирах се, ще оцелея!
С всяка изминала минута обаче, ситуацията се влошаваше. Когато пловдивското слънце залезе, Анжела вече едва креташе. Грабна такси за вкъщи, защото с рейс беше невъзможна мисия. Върна се, тръшна се на канапето и бам! заспа като къпана.
И сънува баба си Неделя. Баба Неделя, която беше починала, когато Анжела още знаеше таблицата за умножение до пет. Как разбра, че е точно тя? Ами, знае се, сън българинът може да разчете и от черупка на орех. Бабата клатеше глава със суеверно изражение и я поведе през гола мера. Показа й билки едни с бодлички, други с листа като уши на магаре. Нареди й да си свари отварче и да го пие, за да изгони чернилката дето я разлага отвътре. Но, ей, да внимава: някой й е мислил зло, и трябва да се държи жива. Време няма.
Анжела се събуди вир-вода от студен пот. Помисли, че е приспала век, а то минали само десет минути. Както си оправяше косата, чу тупването на входната врата. Стефан си беше вкъщи. Видя я и му стана едно такова ей Богу, притеснено:
Какво ти стана? Виж се огледай се!
Пристъпва Анжела до огледалото. Вчера беше румената кралица, днес с опадала коса, сенки под очите, лицето сиво, поглед безжизнен.
Това пък какво е?
Сети се за съня на мига, ръцете й трепереха:
Стефане, сънувах баба Неделя. Каза какво да правя
Анжела, стягай се, тръгваме към Пълмед, докато си пеша още!
Аз няма да ходя никъде баба каза, че докторите за това лек нямат.
Първият истински скандал в житейската им одисея. Стефан я нарече луда, а тя му върна с поглед “виж си мустачките и пак говори”! Даже се опита да я премести към вратата с мускули, като същински мутра от сериал.
Не щеш доброволно ще те завлека!
Така се случи, че Анжела се дръпна, хлътна към пода и се тресна в ъгъла. Стефан вбесен повече от всякога метна чантата по коридора, трясна вратата и излезе с гръм и трясък. Жената събра силите си колкото да драсне мейл на шефа, че някакъв жесток вирус й пречи да работи, заслужава си домашния уют за няколко дни.
Стефан се завърна почти в полунощ, със свити устни, готов да се извинява до зори. Но всичко, което чу, беше:
Утре ме води в село, дето живя баба ми.
На сутринта Анжела беше като ходещо зомби от квартална фотосесия. Стефан си опита отново късмета:
Анжи, стига с тия магии! Да идем на лекар, не искам да губя жена си от някой си бацил!
Но отидоха в село така реши Анжела, така стана. За нея оставаше само името на мястото, където някога татко беше помагал на баба Неделя да боядисва великденски яйца. По целия път до Родопите спеше като бебе. Като приближиха, рязко се събуди, показа с пръст:
Натам!
Едвам се дотътри от колата, повали се върху тревата като чувал картофи, но знаеше, че тук е поляната от съня. Намери билките също като в съня! Върнаха се в Пловдив, Стефан й свари отвара по ужилен женски съвет, и Анжела я зареди тържествено, все едно гради имунитет за следващите десетилетия. С всяка глътка усещаше как се съживява.
С труд тръгна до тоалетната, погледна във водата черно! Но, да не повярваш, не се уплаши, тихо си повтаряше думите на баба Неделя:
Черното излиза
През нощта пак я посети бабата, този път вече с усмивка а ла рекламна снимка за кисело мляко. Заговори:
На ръждивата игла в чантата ти е хвърлен клетва. Отварата ти дава сили, но все още не напълно спасение! Трябва да върнеш злото на този, който ти го стори. Аз не виждам точно кой е. Но е свързан със Стефан. Ако не беше изхвърлила иглата, щях може би да разбера повече. Но
Ще го направиш така: отиваш в магазина, купуваш кутия игли, взимаш най-голямата, нашепваш над нея:
“Духове на нощта, зверове от сенките! Чуйте ме, сенки на нощта, разгалете ми истината. Открийте ми врага”
И слагаш иглата в сакото на Стефан. Който те е заклел, ще се убоде на твоята игла. Тогава ще видим името му и ще му върнем злината.
Бабата изчезна в сумрака.
Анжела се събуди и вече беше сигурна ще оздравее. Бабата няма да я изостави.
Стефан реши да остане у дома да я глези, а тя що не! тръгна към магазина:
Анжи, ти си едва крепиш. Позволи ми да дойда!
Стефчо, направи ми една чорба, че след тоя вирус направо вълчи апетит ме е налегнал!
Анжела направи всичко, както в съня. Вечерта, надупчената игла “по рецептата на баба” си намери място в джоба на Стефан. Преди лягане:
Анжи, сигурна ли си, че си окей? Да остана още с теб?
Ще се оправя.
Всяка глътка отварата й носеше облекчение, но и усещане, че злото още обикаля вътре. Беше като гост на мандрите й не кани го, но си прави каквото си иска. Тя чакаше Стефан да се върне от работа и първото, което пита:
Как мина денят ти?
Ми, нищо особено. Защо?
Анжела си помисли, че проклетията още се крие, но Стефан добави:
Представяш ли си? Днес Ивана от съседния отдел реши да ми помогне, понеже ми бяха заети ръцете. Бърка в сакото и се боцка на иглата! Гледа ме сякаш съм изял последната й баничка.
А тази Ивана, тя беше ли на рождения ден?
Беше, колежка, ама нищо повече!
Мозайката се нареди. Сега вече ясно как ръждивата игла е пристигнала в чантата на Анжела.
Докато Стефан вечеряше в кухнята, Анжела заспа и пак видя баба Неделя. Сънят й подсказа какво да направи, за да върне злото на Ивана. Баба й каза, че ясно е вече Ивана искала да “саморазчисти” съперничката с магия, а после да се шмугне на мястото й до Стефан. Ако не станело по лесния начин, все ще опита друг.
Анжела направи всичко по рецептата. Малко след това Стефан съобщи, че Ивана е в болница тежко й, лекарите вдигнали ръце.
Анжела помоли Стефан да я закара през уикенда в селските гробища, където не беше стъпвала от погребението. Купи цяла китка цветя, взе ръкавици да изчисти тревата от гроба на баба Неделя. Откри го трудно, но на снимката на надгробния камък точно този усмихнат лик, който я спасяваше в съня. Почисти мястото, остави цветята във вода, седна на пейката до гроба и прошепна:
Бабо, прости ми, че толкова време не съм идвала. Мислех, че ако родителите ми се отбият веднъж годишно е достатъчно. Грешала съм. Вече ще идвам и аз. Ако не беше ти, сега и мен може би нямаше да ме има.
В този миг усети как нечии ръце я прегръщат по раменете. Обърна се никой. Само мекият юнски ветрецВдигна глава към небето, където слънцето вече залязваше зад тъмните върхове на Родопите. Вятърът се заигра с косите ѝ така, както баба Неделя галеше някога. Анжела затвори очи и усети у себе си необичайна лекота сякаш цялата чернилка беше излязла, отплувала далеч, и болката в ръката изчезваше миг по миг.
Извади от джоба си малък снимков албум, който беше донесла от къщи, преди да тръгнат. Разгърна страниците му върху коленете си снимки от дните, когато баща ѝ помагаше на баба Неделя, когато самата Анжела бе още момиче на село, босонога и безгрижна, преди животът да я научи да се пази от чужди магии, от чужди думи, от чужди желания.
Усмихна се през сълзи. Сега вече знаеше: баба Неделя никога няма да я остави сама, а най-голямото заклинание върви по кръв и по спомени. Докато се връщаше към колата, потънала в вкуса на свежия родопски въздух, Анжела сякаш порасна с още един живот. Грабна с ръка малко диви билки: За вкъщи за здраве, за обич, за ново начало.
После се обърна още веднъж към гроба и прошепна:
Благодаря ти, бабо. Ще пазя себе си и него докато мога.
В този миг вятърът отново зашепна, сякаш цялата планина ѝ отвръщаше с тиха, майчина благословия. Анжела се усмихна, вдиша дълбоко и тръгна надолу към живота си готова да посрещне всяко щастие. Дори и леко отровено.
Завръщане от рождената вечеря: спомени от една незабравима нощ в български стил
