Госпожо, дали вече дойде вашият автобус? попита забързан човек.
Госпожо, извинете, знаете ли дали автобусът вече е минал? задъхан мъж приближи спирката. Истински мъж, не младок, над петдесет и пет, с яке и спортни долнища, през рамото стърчи износена чанта. Лице съвсем обикновено, с мустак, които Цветана Георгиева никога не харесваше, тя се обърна настрани и не отговори.
Госпожо, толкова ли е трудно да кажете? Последният автобус ли вече замина? Нали и вие го чакате? мъжът си пое въздух и тръшна тежката раница на пейката до Цветана Георгиева.
Нищо и никого не чакам, изръмжа тя, но после се сети, че вече е късно и откъде да знае кой е този човек. Затова омекотено добави: Някакъв автобус тръгна преди около пет минути, не обърнах внимание кой е.
Е, край! мъжът се пльосна на пейката така, че Цветана Георгиева се стресна да не се счупи и подскочи.
И вие ли закъсняхте? не се кротна мъжът, дори започна да досажда!
Цветана оправи палтото си и реши да поеме към вкъщи вече беше късно.
Преди час я беше обзел странен порив да излезе от апартамента. Въздухът ѝ се струваше тежък, чувстваше се самотна, такова нещо никога не ѝ се бе случвало.
Целия си живот Цветана Георгиева живееше сама и беше щастлива от това. Приятелките ѝ се омъжиха, родиха деца, но тя никога не го искаше. Спомня си майка ѝ на село раждаше едно след друго, после три предаде на интернат, а Цветанка най-голямата, избяга в София. Завърши Техникума по икономика, стана счетоводителка и цели тридесет години работи в градската сладкарница Златен век. Сладка музика, вкусна баница!
Цветана започна направо като счетоводителка, после стана и главна до пенсия. Сватби, юбилеи никога не ѝ беше скучно. Добра заплата, топла храна, купи си гарсониера, ходи по екскурзии и друг живот изобщо не ѝ трябваше.
Преди година новият собственик на заведението заяви, че тя не разбира новите методи и много неща не му харесват.
Изпратиха я в пенсия, макар тя дори не беше мислила да си тръгва.
Първите месеци търсеше друго място. После схвана, че предложенията не ѝ допадат, а за хубавите обяви търсят млади.
Вдигна рамене, както е, така е има си спестени малко пари, стигат ѝ. Тъй се удаде на най-свободното плаване в живота си.
Първо всичко беше чудесно живееше без планове, без аларма, обикаляше екскурзии, разхождаше се с жените в парка при скандинавския маратон.
Изведнъж ѝ омръзна и тази нощ просто излезе на улицата и седна на пейката до автобусната спирка.
Коли бръмчаха, фарове светеха, хора минаваха, говореха а тя стоеше, чувствайки, че сякаш изобщо я няма има само този шумен град. И той си живее живота, а нейният вече не значи нищо!
Тя е ненужна, напълно ненужна, на нито един човек в целия свят!
И тогава изведнъж този мъж!
Вие да не би също да нямате къде да нощувате, госпожо? Аз съм го карал вече една нощ на тази пейка, на сутринта хванах автобус. Живея в Долни Богров, работя на смяна закъснях, тогава беше топло, ама днес е вече хладничко! Но нищо, имам сандвичи с луканка, не се бойте. Дръжте, хлябът е пресен, луканката хубава, сега ще взема и термоса и ще изпием чай с канела и захар, да сгрее.
Мъжът, сякаш нищо не беше, ù мушна сандвич в ръката. Тя искаше да откаже, но осъзна, че е ужасно гладна. Не бе хапвала вечеря, а на обяд почти нищо. Отхапа едно парченце а колко вкусно! Луканка не си бе купувала отдавна все пази режим, а сега хлебецът ухае, луканката мъничко лютива, мм!
Мъжът се засмя с гръмък смях:
А, вкусно, нали? Дръж, и чай ще сипя, топъл е, внимателно да не се изгориш. Как се казваш?
Цветана Георгиева, отвърна тя с пълна уста, а мъжът кимна доволно,
Цветана! Аз се казвам Калин Петров, но ме знаят като бат Калин. Работих във фабрика, сега съм пазач, работа на смени. Майка ми е болна, стара, за лекарства работя, може още малко да изкара. Имаше семейство разпадна се. Синът ми израсте, жена ми замина, живея както мога! въздъхна той, усмихна се, но очите му за миг станаха тъжни.
А ти, Цветана, далече ли си от вкъщи? Искаш ли да ти дам пари за такси? Само че аз съм далече, в Долни Богров нощем таксита не се връщат, двойна тарифа скъпо. Но за теб сигурно ще стигнат, погледна я мило, а Цветана се сети за Косьо от детството в училище ѝ носеше сандвичи, а и сега този човек я гледа така дружелюбно, малко шеговито. И тя се почувства момиченце, като че ли целият живот с Златен век и пенсията още не са били.
Изяде сандвича и изпи горещия, сладък чай, после изведнъж каза, самата тя не разбра как:
Хайде при мен вкъщи, бат Калине, няма да стоим на пейката! Ето моят блок, нищо не трябва да хващаш. Вземай чантата и тръгваме, ама да знаеш възпитан човек да си, аз имам здрава ръка, мисли какво правиш!
Мъжът я изгледа смаяно, после сградата зад нея, после пак към Цветана,
А ти защо си тук, тогава? Какво чакаше?
Нищо не чаках, нищо не ми остава да чакам. Тръгваш ли? обърна се и закрачи към входа. Калин Петров се стегна, грабна торбата
Как да не тръгна? Неудобно ми е! Ама… не мисли лошо ще легна на пода, някъде в ъгъла, а сутринта си тръгвам. Благодаря, че ме спаси от студа тръгна след нея, чудейки се и поклащайки глава.
На сутринта Цветана се събуди от странно тракане. Отиде в кухнята Калин вече беше станал и човъркаше нещо в банята.
Цветано, течеше ти казанчето, вече го стегнах заслужих ли закуска? изправи се и се усмихна, а тя се изненада. Пред нея стоеше непознат мъж с износена тениска, косата му наполовина посребряла и мокра. Но сърцето ѝ се стопли и ѝ стана приятно, не знаеше защо.
Хайде, идвай да закусваме, бат Калине, наистина си заслужи! Омлет с домати искаш ли? Цветана се усмихна. А, между другото, и пералнята се развали, не цеди като хората. И още…
Така си остана Калин Петров у Цветана Георгиева до следващия си работен ден. Обади се на майка си, при нея всичко наред, и остана.
Сега двамата живеят заедно. Калин работи през ден. Цветана го чака и му готви като в ресторант. Той ѝ целува ръцете,
Цветанке, знаех си, че ме чакаше не, случайната закъснение си е съдба! Прости, че беше толкова самотна, не можех да те оставя така. Не вярвах, че на тези години може човек пак да заобича… Явно късмет!
Често ходят при майка му, Мария Петрова, вече е към осемдесет, но още жизнена и борбена. Цветана до нея се чувства като дете.
А Мария Петрова е най-щастлива. Най-сетне и нейният Калин намери щастието си, и има за кого да живее.
Дойде ли вече вашият автобус? – попита забързаният мъж: Как една самотна пенсионерка в София откри нова близост в неочакваната компания на непознат на автобусната спирка
