Николай беше дошъл на гости при родителите си в малкото градче край Стара Загора. От майка си взе голям платнен чувал и се стегна да ходи на пазара да купи нещичко за вкъщи.
Да вземеш и домашна наденица! повика го след него майка му. Сутринта докараха прясна на сергията!
Разбрах, мамо! отвърна той и излезе от старата им къща на улицата
Почти беше напълнил чувала с всичко нужно и вече поемаше път към дома, когато погледът му се спря на някаква жена. Застина, хванал платнения чувал и промълви сам на себе си:
Това не може да бъде
Мария беше красива, но от онзи особен вид жени, които омагьосват и не ти позволяват да мислиш само за външността им. При тях просто искаш да си близо.
Същата беше Мария руса, косата ѝ вързана на нисък кок, движеше се плавно, с тих и нежен глас. Големите ѝ сини очи те гледаха спокойно и мило.
Мария умееше да изслушва и подкрепя. Дори когато не дава съвет, един въздишка от нея правеше света по-лек.
Николай беше с две години по-млад от Мария все заедно растяха из двора на съседския блок. Навремето тази разлика му се струваше огромна.
Мария беше душата на компанията в целия квартал. Времето отлетя неусетно. Николай дори не разбра кога Мария… вече беше омъжена. Как? Кога успя?
Какво очакваше? една ден му се засмя баба Гинка на пейката. Всички момчета около нея се въртяха. Добра и разумна беше. А ти… търси си хубава булка. И гледай по-внимателно.
Няма като нея въздъхна Николай.
Тогава започна да ходи на седянки, запознаваше се с момичета, но все не му достигаше нещо. На сватбата на свой приятел срещна Зорница.
Висока, уверена, с буен характер, веднага изпъкна между другарките на булката. Зорница сама си избра Николай за двойка на танците. Като мина няколко чаши, настроението се дигна…
Николай осъмна у Зорница, сгушен до нея, едва си спомняше какво е било вечерта. Приятели се изсипаха на гости, подмятаха намеци за сватба…
Остана още една нощ при нея, после още седмица. Така започна всичко. Зорница настоя да подадат молба за брак в общината.
Искам да се омъжа за теб, Николай! Вярвай или не, но при мен е любов от пръв поглед! изстреля тя.
Честността ѝ хем му беше приятна, хем го плашеше.
Той си бе представял друго в любовта и женитбата. Но Зорница забременя и се събраха.
Голяма и шумна сватба нямаше. Зорница още учеше, а родителите ѝ не одобряваха обвързването им, както и тези на Николай.
Скоро и самите младоженци осъзнаха колко чужди са един на друг.
Не мина й половин година. Характерът на Зорница непреклонен, властен, не даваше възможност на Николай да се прояви като глава на семейство. Тя командваше навсякъде и все го критикуваше.
Николай избяга в София веднага щом намери работа с квартира. Разведоха се по-късно, когато и на Зорница ѝ писна да го уговаря да се върне.
Дъщеря си Николай призна още в родилното. Плащаше редовно издръжка и я виждаше по празници, когато се връщаше при родителите си.
Изминаха четири години и Николай пак се ожени. Този път избра тиха и скромна жена на име Яна.
Яна имаше син от първия си брак. По нещо напомняше Мария, но все пак беше различна. Николай винаги усещаше тази разлика. Никоя не можеше да се сравнява с Мария тя беше идеалът.
Нормално е… отговаряше той на майка си, когато го питаше за новия живот и семейството.
Само нормално? въздъхваше тя. Все още мислиш за Мария, нали?
Какво да мисля… отбиваше се Николай. Дори нищо не е имало. Само…
Само какво? Детското приятелство е едно, любовта друго. Сами си правим филми и страдаме. Живей си живота и цени каквото имаш, сине казваше тя.
Недей да се тревожиш, мамо, всичко е добре, отговаряше пак той, и потегляше обратно към София.
Но и вторият брак не му донесе щастие. Всичко уж вървеше, но бе някак блудкаво, без искра, без чувство.
Може би затова Яна тръгна с друг, десета година след сватбата, неочаквано за Николай.
Гледай ти, колко тихичка беше каза тихо на жена си, когато подписваха за развода. Измамница, Яно. Помогнах на сина ти Мартин да порасне. А ти…
Разделиха се мирно, без излишни думи. Николай продължи да се вижда с Мартин, както и с дъщеря си от Зорница Елица.
Един ден, както и преди, Николай пак дойде на гости при майка си и взе пак чувала да иде на пазара.
Да купиш домашна наденица! пак го приканиха от вратата. Прясна е, не забравяй!
Добре, мамо! каза и излезе.
Тъкмо си беше напазарувал и тръгваше да се прибира, когато го спря позната фигура.
Това беше Мария!
Николай се развълнува, сърцето му трепна. Мария си беше все така привлекателна и спокойна.
Здрасти, Марийке, прошепна, приближавайки. Защо си само в черно?
Мария го погледна уморено.
Здрасти, Никола. Радвам се да те видя. Погребах съпруга си Осем месеца го няма Не свалям черното, тежко е.
Да вървим заедно? Все пак по един път ще се прибираме взе дамската ѝ чанта.
Не съвсем, отдавна живея в другия край, в новия квартал отвърна Мария.
Ще те изпратя, ако искаш. Да си поговорим помоли нежно Николай.
Погледът му беше тъжен; тя се съгласи.
Николай научи, че Мария живее с дъщеря си студентка.
След тази среща животът му се обърна. Николай пак се почувства влюбен, този път само с едно опасение да не я изгуби.
Две седмици се луташе, мислеше само за нея, после пристигна в родния си дом и на кухнята се изповяда пред майка си:
Мамче, искам да се оженя за Мария. Дали ще се съгласи?
Майка му го погледна и разбра, че думите са сериозни. Беше пребледнял, притеснен, отслабнал.
Сядай да ядеш от супата. После ще говорим, така не можеш да размишляваш. Какво ти е? строго каза тя.
С наслада изяде супата и пак я изгледа въпросително.
Толкова си грешил досега, може би този път ще намериш щастието. От малък си такъв. Иди при Мария, само не я пришпорвай. Много скърби още обича го. Бъди ѝ опора, ако тя намери място за теб в сърцето си, всичко ще се уреди от само себе си.
Николай прегърна майка си и вече нямаше съмнение.
Обади се на Мария и я покани на разговор в централния парк. Тя веднага разбра намеренията му по погледа.
Когато ѝ подаде цветя и заговори треперливо за самотата си през последните две години, Мария го прекъсна:
Николай, виждам и разбирам всичко. Чудно ми е само, че точно сега
Той я спря с искрен, изпълнен с вяра поглед:
Моля те, изслушай ме. Ако сега не кажа всичко ще съжалявам.
Мария седна до него на пейката.
Млад и глупав изпуснах те. Не можех да говоря с теб. Но винаги съм те обичал. Единствено теб. Не вярваш? Първата ми жена беше бягство и заблуда. Нищо не стана…
Втората ми също не намери щастие при мен Не беше любов, само спокоен живот. Всички сравнявах с теб. Не че те са виновни, просто ти си най-добрата. Най-добрата и само ти. Не искам да те губя пак, Марийче Ела при мен.
Застояха мълчаливо. Николай приседна до нея.
Мария го гледаше и разпознаваше неговата доброта.
Да не те познавах от дете, щях да ти се усъмня. Но си добър и сърдечен и винаги беше скромен.
Това какво значи? попита прегракнало той и заби очи.
Значи, че ми трябва време. Само това.
Ще чакам. Колкото трябва?
Не знам Рано ми е още. Но благодаря ти. Вече знам, че има кой да ме обича. Това е важно.
Можем ли поне да останем приятели сега? Не ми се мисли, че друг ще те спечели
И аз не искам да мисля така, каза тихо тя. Само не бързай
Разотидоха се. Николай трябваше да се връща към делника, но вече не можеше да стои далеч. Всяка събота и неделя беше до нея носеше подаръци, идваше с гостинци. Мария се смущаваше от бързото развитие, дори ѝ беше неудобно от погледите на съседките.
Николай, хайде да не се събираме до входа. Ще говорят хората. Нека мине година
Както кажеш. Само да те виждам. Ела у нас ще ти покажа котката Лариса. Много е игрива. Имам две седмици отпуск. Моите родители са в Хисаря на санаториум. Та трябва да гледам животното и да наглеждам ремонта.
Тази вечер Мария остана при Николай.
Щом родителите на Николай се върнаха, веднага забелязаха промяната. Ремонтът докарал коридора до блясък, чистичко навсякъде, по масите разцъфнали цветя.
На майчин въпрос Николай тържествено ответе:
Да, мамо, живеем с Мария. Всичко е прекрасно.
Само да ни няма и ти пак омъжен, засмя се баща му.
Не, татко, против е на бързата регистрация. Но ще стоя на своето.
Добре постъпва рече майка му. Бедите стигат, нека живеете и после ще се види.
Дано Най-важното е, че след два дни идва с мен. Премества се у нас.
Браво, Николай зарадва се баща му. Тих беше, но си знаеш своето. Харесал си жена не я изпускай!
Той отдавна си изгаря по нея, махна с ръка майката.
Мария и Николай седнаха на обяд с родителите си, както от стари времена. Беше като благословия.
Минали са вече, Божее, повече от тридесет години. Николай и Мария още са заедно. Обичат се, уважават се като млади, сякаш не е имало тези дълги години на раздяла.
Децата и внуците си не делят на всички им е хубаво у тях, и на Марийните, и на Николайовите.
Николай винаги нарича жена си Марийчето.
Задружни и бодри изглеждат, радват се на живота, а Мария често ходи на църква.
Палича свещи, моля се и благодаря на Господа за съдбата, каза тя веднъж на майка му. Господ ми взе единия, прати ми другия по-достоен и любящ, когото познавах от дете Я какъв е животът!
