Той не писа Вчера сутринта Катя усили звука на телефона до край. За всеки случай. Въпреки че дълбоко в себе си знаеше – той няма да пише. Това усещане беше като предчувствие за дъжд – лепкаво, неизбежно, сякаш въздухът се сгъстяваше пред бурята. Но все пак включи звука. Надеждата е като стар белег – боли, но не пуска. Катя събра косата си на небрежен кок, но с онази лека прецизност, да изглежда естествено, но красиво. Облече тъмнозеленото палто – онова, за което той някога беше казал, че прилича на есенна гора. Оттогава рядко го слагаше, но тази сутрин го извади от гардероба. Сложи червило. Алено. Прекалено ярко за сутрешна разходка до аптеката и пекарната. В аптеката беше шумно. Някой кашляше дрезгаво в ъгъла, друг спореше за цената на лекарства, трети мълчаливо прехвърляше тежест от крак на крак. Миришеше на билки и нещо остро, аптечно. Катя взе витамини – същите, които той някога беше препоръчал, преди три години, когато все още пиеха кафе сутрин. Разглеждаше опаковката, втренчена в ситния шрифт. Годни до следващата есен. Сякаш и времето в тази кутийка броеше последните си месеци. В пекарната всичко беше както винаги: момчето с татуировката на китката зад щанда, ухание на пресен хляб и канела, тиха музика от стария говорител. Катя купи кроасан с малини – същия, който той наричаше „вкусът на сутринта“, усмихнат, докато бършеше трохи от брадичката си. Взе два. Един – за чай у дома, както някога, когато всичко беше по-просто. Вторият… просто така. Да бъде. Като малък къс от миналото, скрит в джоба. Когато се прибра, Катя застина. Апартаментът беше потънал в тишина – тежка като прахта по старите книги. Въздухът беше неподвижен, сякаш се страхува да помръдне. Телефонът лежеше на прозореца, с екрана надолу, сякаш го беше срам от погледа ѝ. Без съобщения. Без обаждания. Сякаш светът беше решил да мине покрай нея, без да я забележи. Сякаш самата тя беше станала сянка, разтваряща се в сивото утро. Катя сложи чайника, свали палтото – бавно, като да не уплаши тишината. Подреди обувките до вратата, изправи яката на закачалката. Включи старото радио – гласът на водещия говореше за задръствания, после за снеговалеж, после за изложба в градския музей. Всичко звучеше приглушено, като изпод вода. Отпи от чая – твърде горещ, парещ. Но преглътна, без да се намръщи. Приближи се до прозореца, допря чело до хладното стъкло. Навън валеше сняг – ситен, бодлив, лепнеше по чадъри, шалове и асфалта, и изчезваше веднага. Един млад татко в тъмно яке наместваше шапката на сина си – грижливо, с онази нежност, която идва с годините. Възрастни двойки вървяха, опрени един в друг, сякаш ръцете им са се сраснали за десетилетия. Някой бързаше по заледения тротоар, друг се смееше, втренчен в телефона си, трети замираше пред витрина с коледни гирлянди. Животът течеше – шумен, жив, безразличен. До нея. Като влак, изпуснат, докато стои на перона, неспособна да скочи. Той не писа. Но тя взе метлата и замете пода, макар почти да нямаше прах. Обади се на леля си, изслуша разкази за вилата, съседа, нова рецепта за тутманик. Поля стария кактус, внимателно оглеждайки дали не е пожълтял. Записа си час при лекаря – дреболия, отлагана с месеци. Провери квитанциите – всичко платено, но сложи отметка в тефтера. Изпра одеялото, добавяйки повече ароматизатор, за да мирише у дома на нещо топло, живо. А вечерта запали лампите във всички стаи. Не защото се страхуваше от тъмното. Просто така домът изглеждаше жив – прозорците светят, отразяват се в мокрия паваж, като че шепнат: тук има някой. Тук има живот. Катя погледна отражението си в стъклото и помисли: „Той не писа. Но аз – съм.“ Не оправдание, не предизвикателство, а тиха истина. Като свещ, която палиш не за някой друг, а за себе си. За да помниш: още си тук.

Вчера сутринта Яна усили звука на телефона си докрай. Просто за всеки случай. Макар че вътре в себе си знаеше: той няма да пише. Това усещане беше като предстоящ дъжд гъсто, непреодолимо, все едно въздухът затреперва пред бурята. И все пак усили звука. Надеждата е като стар белег боли, но не те напуска. Яна вдигна косата си в небрежен кок, съвсем премерено така, че да изглежда естествено, но хубаво. Облече тъмнозелено палто същото, в което той веднъж ѝ каза, че прилича на есенна гора. След онази вечер почти не го беше носила, но днес го извади от гардероба. Постави червено червило. Прекалено смело за разходка сутрин до аптеката и хлебарницата.

В аптеката беше оживено. Някой кашляше дрезгаво в ъгъла, други спореха за цените на лекарствата, трети чакаха мълчаливо на опашката. Миришеше на билки и нещо остро, лечебно. Яна взе витамини от онези, които той ѝ беше препоръчал преди три години, когато все още пиеха кафе сутрин заедно. Държеше кутията в ръце, вглеждайки се в ситния надпис. Годността беше до следващата есен. Сякаш времето и вътре в тая кутия пресмяташе последните си месеци.

В пекарната всичко си беше, както винаги: момче с татуировка на китката зад щанда, аромат на топъл хляб и канела, тихо радио от захабено уредче. Яна си купи кроасан с малини любимия му, който веднъж нарече вкусът на утрото, докато се усмихваше и бършеше трохи от брадичката си. Взе два. Един за чая вкъщи, както беше някога, когато всичко бе по-просто. Вторият ей така. За да бъде. Като малко парченце минало, което да пъхне в джоба.

Върна се вкъщи и застина. В апартамента бе тихо тежко, като прах по стари книги. Въздухът стоеше неподвижен, сякаш се страхуваше да помръдне. Телефонът лежеше обърнат с екрана надолу на перваза, все едно се срамуваше от очите ѝ. Нямаше съобщения. Нямаше обаждания. Сякаш светът беше минал покрай нея, без да я забележи. Яна се почувства като сянка, разтваряща се в сивата светлина на утрото.

Пусна чайника, свали палтото бавно, да не плашеше тишината. Подреди внимателно обувките си до вратата, оправи яката на закачалката. Включи старото радио гласът на говорителя споменаваше задръстване, после влиянието на снеговалежа и изложба в градската галерия. Всичко звучеше приглушено, като че идваше под вода. Глътна горещ чай пареше, но го погълна без гримаса. Приближи се до прозореца, долепи чело до студеното стъкло.

На улицата се сипеше сняг ситен, бодлив, улавяше се по чадърите, шалчетата, асфалта и веднага изчезваше. Млад баща с тъмносиня шуба нагласяше шапката на сина си грижливо, с онази обич, която идва с годините. Възрастна двойка вървеше бавно, опрени един в друг така, сякаш ръцете им са се сплели през десетилетията. Хора тичаха по заледения тротоар, някои се смееха, взирайки се в телефона си, други заставаха пред витрината с новогодишни лампички. Животът течеше шумен, пулсиращ, равнодушен. Минаваше покрай нея. Като влак, заминал, докато тя чака на перона, несмела да се качи.

Той не писа.

Но Яна взе метлата и помете пода, макар прах почти да нямаше. Позвъни на леля си изслуша истории за вилата, за съседа, за нова рецепта на баница. Поля стария кактус, внимателно гледайки дали не е пожълтял. Записа се за преглед при лекар дреболия, която отлагаше с месеци. Провери сметките всичко беше платено, но тя ги отбеляза в тефтера си. Изпра одеялото, сипвайки малко повече омекотител, за да ухае домът ѝ на нещо топло, истинско.

Вечерта запали всички лампи. Не защото се страхуваше от тъмното. Просто така домът изглеждаше жив прозорците светеха, оглеждаха се в мокрия асфалт, все едно нашепваха: тук има някого. Тук има живот.

Яна се загледа в отражението си в прозореца и си помисли: Той не писа. Но аз съм тук. Не оправдание, не предизвикателство, а тиха истина. Като свещ, която палиш не за някого, а за себе си. Да си напомниш: все още си тук и това е достатъчно.