Малкият син — Лешо, не заминавай на този курс, моля те! Сърцето ми не намира покой… Помоли някой друг да те замести, — прошепна Олга, опитвайки се да скрие треперащия си глас. — Този курс плащат добре, а имаме нужда, Оля. Знаем и двамата, че всяка стотинка сега струва злато, — отвърна Алексей, прегръщайки съпругата си и целувайки я по челото, а после и двете им палави близначки — Даниела и Корина. Олга само кимна мълчаливо. Сърцето ѝ кървеше, но умът ѝ се съгласи с тежката истина — семейният бюджет бе на ръба. Попивайки сълзите си, го изгледа как излиза и го прегърна: — Върни се бързо… Чакаме те. Вратата се затвори след Алексей. Олга стисна юмрук, нахрани момичетата и ги изведе на разходка. Денят премина изненадващо спокойно. Нито капризи, нито сълзи — сякаш и децата усещаха тревогата. Всяка вечер, в десет, си говореха по телефона, както винаги. Олга му разказваше как децата го чакат, как покрай шиенето изкарва допълнително. Алексей се смееше по телефона и обещаваше: „Утре съм вкъщи, мишленце.“ Но така и не се прибра. На връщане тирът му се удря челно в камион, навлязъл в насрещното. Станало твърде бързо — без никакъв шанс да избегне удара. Алексей загинал на място. В същата нощ телефонът звънна. Олга, като в сън, вдигна слушалката — и светът ѝ рухна. Претърколи се до съседката, леля Нина, и я помоли да гледа момичетата. После просто се строполи на прага. Едва я спасиха — сложна спешна операция, цезарово сечение. Роденото момче бе крехко, недоносено. Нямаше бащина сила, а майката беше останала без опора. Олга го кръсти Алексей, на съпруга си. Когато излезе от болницата, преброи последните си пари — стигат за два месеца. После… ще се види. Животът стана борба за оцеляване. Съседката леля Нина помагаше с каквото можеше. Близки нямаше. Олга отново започна да шие — първо за съседите, после по препоръки започнаха да идват клиенти. Момичетата тръгнаха на училище, а малкият Алексей — на детска градина. Те бяха надеждата и спасението ѝ. Но… Повече обичаше момичетата. А към момчето… не, не го мразеше — просто не можеше да го гледа без болка. Все повече ѝ напомняше за изгубения съпруг. И всеки път, когато го поглеждаше, усещаше вина, че не успя да го задържи… Момчето бе тихо, добросърдечно, грижовно. Четеше, помагаше, никога не се оплакваше. На момичетата купуваше нови дрехи, шиеше им рокли за куклите. На Алексей кърпеше старите. — Горкичкият… Сирак с жива майка, — въздъхна леля Нина, виждайки го как мие съдове или събира играчките на сестрите си. Времето мина. Момичетата пораснаха, омъжиха се, разпръснаха се. Само Алексей остана при майка си. Завърши техническо училище и започна работа като инженер във фабриката за шоколад в Русе. Олга започна да губи зрението си — безсънните нощи, разбитите нерви, годините самота си казаха думата. Алексей се грижеше за нея както може. Готвеше, чистеше, извеждаше я за ръка в парка. Все по-често ѝ шепнеше: — Прости ми, сине… Не заслужих любовта ти. Живей си живота, още си млад… Той само се усмихваше: — Ще дойде, мамо. Ще имам и жена, и деца. Още ще гледаш внуци. И един ден това стана. Лиза, тиха и срамежлива. — Мамо, Лиза ще живее с нас. Няма никого — сираче е, — каза Алексей тихо. След три месеца имаше сватба. Дойдоха момичетата, внуците, зетьовете — цялото семейство събрано. Олга бе щастлива, но усмивката ѝ все по-често бе пресечена от болка. Диагнозата бе страшна — рак. Нямаше много време и го знаеше. Но съдбата ѝ подари още една радост — видя първото си внуче. Тя си отиде спокойно, с усмивка на уста, ръката ѝ нежно в тази на сина, който ѝ остана най-мил.