Валерия изпусна своята интервю за работа, за да помогне на възрастен човек, който припадаше на претъпканата улица в София! Но когато най-после влезе в офиса, едва не загуби съзнание от това, което видя…
Валерия отвори портмонето си, преброи няколко намачкани левчета и въздъхна тежко. Парите се топяха опасно бързо, а намирането на свястна работа в София се оказваше по-сложно, отколкото си е представяла. Наум пресмяташе последните си жизненоважни покупки, опитвайки се да успокои сърдечния си ритъм. Във фризера й се мъдреха един пакет пилешки бутчета, няколко замразени кюфтета, а шкафът криеше ориз, макарони и полупразна кутия с чай. За сега щеше да се оправи с едно кисело мляко и хляб от магазина отсреща.
Мамо, къде отиваш? с тичане изскочи малката Сияна от стаята си, големите й кафяви очи гледаха Валерия с тревожен блясък.
Спокойно, любима, каза Валерия, изтренирано усмихната. Мама тръгва да търси работа. Познай какво! Леля Зорница и нейният син Богомил ще дойдат след малко да стоят при теб.
Богомил ще дойде ли? очите на Сияна заблестяха, пляскайки щастливо с ръце. Ще докарат ли Бисквита?
Бисквита бе тлъстият риж котарак на Зорница топка космата прегръдка, която Сияна обожаваше. Зорница, съседката им, доброволно се бе нагърбила да гледа Сияна, докато Валерия отскача на интервю за работа при фирма за хранителна дистрибуция, централно в София. Пътуването до офиса беше като малка одисея повече време се губеше в рейсове и метро, отколкото щеше да е самото интервю.
Вече над два месеца Валерия и Сияна се опитваха да свикнат с живота в столицата. Валерия тайно се кореше за необмислената си постъпка да откъсне себе си и детето си от техния уютен дом в Сандански, да изхарчи почти всички спестявания за наеми и храна, с надеждата, че лесно ще намери хубава работа тук. Но пазара на труда в София беше суров. Въпреки две дипломи и твърда решителност, сигурната работа се оказваше мираж, по-далечен и от пирена в Балкана. А вкъщи, в Сандански, майка Йорданка и малката й сестра Гергана разчитаха на Валерия тя бе истинската колона на семейството. Без нея бяха като баница без кори направо не става.
Бисквита ще си остане у дома, мило, успокои Валерия нежно. Не обича да пътува с коли. Но ще отидем при леля Зорница скоро и ще го прегръщаш колкото искаш!
И аз искам котка! тросна се Сияна и скръсти ръце намръщено.
Валерия се засмя тихо. Сияна винаги така реагираше щом чуеше дума за животни. В Сандански, при баба Йорданка, бяха оставили Сянка елегантната черна котка, както и малкия, но войнствен кучо Боби. Сияна играеше с тях при всяко гостуване, а сега ги изпитваше ужасна липса.
Мамче, сега живеем под наем, обясни Валерия. Собственикът не позволява животни.
Даже и златна рибка? попита Сияна с изумено повдигнати вежди.
Даже и златна рибка…
В момента животните бяха най-малката грижа на Валерия. Умът й беше обсебен само от едно да намери работа. Спестяванията намаляваха стремглаво, а всяка сутрин й носеше нова вълна тревоги. Поне бе платила шест месеца наем напред, но това почти я бе оставило без стотинка.
Звънецът издрънча и я изкара от мислите. Зорница и петгодишният Богомил стояха на прага. Както винаги, Зорница носеше пластмасова кутия с домашни курабийки и парче от легендарния лимонов кекс на майка си. Точно като Валерия, и Зорница бе самотна майка, но живееше с родителите си в тесничък панелен апартамент на една пресечка. Да събереш пари за собствено жилище в София си беше все едно да чакаш да ти падне шестица от тотото…
