Три дни в седмицата
Майка ми беше нежна и упорита жена. Израснах в скромно семейство тя работеше като помощник-възпитател в детска градина, а баща ми беше шофьор. Нямахме много, но думата лишение не съществуваше за нас защото домът ни беше пълен с топлината на майчините грижи.
Един ден баща не се върна у дома. В тролейбуса му стана лошо, загуби съзнание. Хората помислиха, че е пиян шофьорът и кондукторът го изнесоха на крайната спирка и го оставиха под дърво. Едва към края на смяната звътнаха за линейка. Лекарите се чудиха как е оцелял. Оттогава той вече не беше същият сърцето му стъпваше предпазливо, като на пръсти. А майка само благодареше:
Слава Богу, че е жив. Значи, ще го пазим.
Тя винаги говореше така: Ако нещо се изгуби, значи Бог е взел вещта, а не здравето. Думите й, прости и ясни, ме докосваха като чисто кърпиче на масата.
Когато заминах да уча в града, започна нашето малко чудо три дни в седмицата. Автобусът тръгваше в шест сутринта. Тя ставаше преди зора. В кухнята светеше лампичка, чайникът шепнеше, а в двора студът звънтеше. Майка подреждаше на масата своята тиха любов: каша в кутийка, кюфтета в емалирана купа, салата в буркан с нова капачка, компот в бутилка, две банички за по-късно, ябълка, сол в торбичка ако случайно потрябва. Завързваше всичко в ленено кърпиче за да не изстине и слагаше в онази синя шарена чанта, в която бурканчетата звъняха като малки камбанички.
Мамо, няма нужда казвах й по телефона навечерието.
Ще се справя, отвръщаше тя, смеейки се. По-добре ръцете ми да се уморат, отколкото сърцето ти от копнеж по дома.
В шест часа автобусът отпътуваше, а след два часа звънеше телефонът:
Щерко, отвори, съм на входа.
И закусвахме. Затварях очи от щастие, като в детството. После за целия ден контейнери, бурканчета, това за утре, това набързо, а това, ако някой гости дойдат. И така три пъти седмично. Ако случайно не дойдеше сърдях се, сякаш ми отнеха въздуха.
Обеща прошепвах аз.
Извини, щерко. Автобусът се повреди. Утре ще дойда.
Омъжих се набързо. Родителите ми не бяха на сватбата
Ами баща ти? Няма да може да дойде попита майка ми кротко.
Тогава ние ще дойдем при вас и ще отпразнуваме, отсекох аз и промених темата. Едва години по-късно разбрах тя искаше да бъде там. Да ме види в сватбената си рокля не на снимки, а със собствените си очи.
Баща си отиде първи. Тя замлъкна, като къща без вечерна лампа. Намерих само сухи думи:
Мамо, не се мъчи Беше болен отдавна. Така или иначе щеше да стане
Тя кимна и започна да идва още по-често вече не само с кюфтета, но и с мънички бурканчета с пюре за внуците.
Мамо, откъде водата? питах аз.
От кладенеца. Най-хубавата е. Преварвам я.
Един ден съпругът ми каза:
Ние няма да ядем това. Кой знае къде е купено, как е мито. На децата особено не трябва.
Ама то е от мама
Точно затова. Не я наранявай, просто кажи благодаря и толкова.
Не казах толкова. Усмихвах се и взимах чантата, а после я изхвърлях. Внимателно, за да не звъннат бурканчетата. Връщах й празните съдове мамо, беше много вкусно и чувах в отговор нейното светло:
Слава Богу, че ти хареса. Следващия път ще го направя по друг начин, може да е още по-добро.
Тя никога не ме укоряваше. Идваше, носеше чанти с храна, сядаше на масата и слушаше. А аз не спирах да се оплаквам работата тежка, децата не слушат, в къщи никой не помага, умората безкрайна.
Дори да излезем някъде с мъжа не можем, въздъхвах аз. Няма кой да ни пази децата.
Тя вдигна очи и каза кротко:
Как няма? Аз? Аз ще ги пазя.
Усмихнах се, сякаш беше шега:
Мамо, какво ще правиш ти? Ние сами едва се справяме
Тя замълча. Само се усмихна със своята тиха, почти детска усмивка. И, както винаги, промени темата:
Нищо, важното е, че сте заедно. Аз ще ви сваря още малко супче, за да ви е по-лесно.
А после тя си отиде.
Тишина. Никой не идваше, никой не носеше вкусотии. Само празнота в сърцето. Плачех, а в ушите ми ехтеше гласът ми чужд, студен: Не се мъчи, така или иначе щеше да се случи. Съпругът и децата повтаряха:
Защо толкова страдаш? Беше вече възрастна
А аз не можех да намеря покой.
Отидох в къщата й. В кухнята чисто като в аптека. Тънка покривка без петно. На столчето сгънато кърпиче, онова. В кофата чиста вода, донесена още от нейните ръце. В стаята прибрано легло, до него Библия с топли, пожълтели страници, очила, бележник, химикалка, носна кърпичка. Докоснах я и сякаш докоснах нейната ръка.
Седнах на ръба на леглото и прошепнах в празнотата, но така, сякаш тя стои на прага с чанта
