Дневник на Невена
Никога не съм харесвала работата на мъжа ми, Станимир. Беше шофьор на камион тираджия. Не заминаваше за дълго, но всеки път, когато правеше курсове, сърцето ми беше свито от безпокойство. Самата аз съм учителка преподавах на малките в началното училище в нашето село. С работата тук е трудно, та затова и Станимир работеше на камион собственикът му плащаше прилично, не беше за изпускане. Макар и аз често настоявах да смени професията, той не искаше да рискува дохода.
Станка, всеки път се тревожа кат тръгваш по пътищата казвах му аз. Никога не се знае какво ще стане, особено след като си ми казвал, че понякога шефът ти дава съмнителни документи за товара.
Недей да се притесняваш, всичко ще е наред. И Неделя, нашето момиче, вече порасна догодина завършва гимназия, умна и хубава, не мога да ѝ липсва нищо, отвръщаше той.
Тя ми каза, че не иска скъпи неща, само ти да си у дома по-често…
Хайде, нека още това лято да поработя, после ще помисля за нещо друго обещаваше, докато се приготвяше за нов курс.
Из кухнята се показа Неделя още сънена.
Пак тръгваш, тате? гушна го набързо. Пак с мама ще ти липсваме!
Няма да ме няма дълго, утре се връщам усмихна се той, целуна я по челото и замина.
На следващия ден не се прибра. Не се върна и по-нататък. Телефонът му изключен. Отидох при шефа му в Ямбол човекът не ме гледаше в очите, само измърмори:
Има си закъснения, ще дойде, не му е за пръв път сега се случват всякакви неща по пътищата.
Но Станимир не се появи. Обърнах се към полицията в Сливен приехa жалбата ми, но ме увериха:
За сега не можем да обещаем нищо, изчезват хора навсякъде… Може и да си има друга някъде, с тая работа тираджиите често са по пътищата.
Знаех, че няма как да ми изневерява. Не беше от такъв тип винаги се обаждаше, питаше ни как се справяме сами.
Мъката си я стисках в себе си. Неделя беше в десети клас и не исках да я безпокоя искаше да кандидатства догодина за Пловдивския университет, учеше отлично. Не се съмнявах, че Станимир е жив някак го усещах.
Мамо, сънувах татко по цялата му риза кръв, стои на пътя и се усмихва… Тр тръгнах към него, изчезна. Какво беше това, кажи? поклаща глава Неделя, със сълзи. Защо не го търсите истински, нали попита в полицията?
Гушнах я плътно, милвах по гърба:
Ще чакаме, миличка, нали казват, че го търсят…
Бяхме сами със страха, макар че не ѝ разказах, че камионът на мъжа ми е намерен опожарен в гората край Тунджа, а от Станимир следа нямаше. И шефа на фирмата го търсеха по-скоро избягал. Викаха ме в полицията, казаха ми
Моля ви, търсете! Сигурна съм, че е жив, сърцето ми го казва…
Но полицаите сякаш нямашеха вяра, само от време на време ме викаха в моргата за разпознаване, но Станимир не беше там. Започнах да се моля, дори в църквата, палех свещи. Директорът на училището предложи частен детектив, но когато чух колко ще струва нямах тия пари. Струваше повече от няколко месечни заплати.
Неделя не искаше да ме оставя съвсем сама, но и вариант друг нямаше… Времето минаваше, нямаше новини. Гледах я как завършва училище. Без грижи взе изпитите за Пловдивския университет приемаха я държавна издръжка. Искрено страдах, че Неделя ще остане сама в квартира в големия град, а аз тук, в къща с празно място на масата.
Мамо, ще трябва да те оставя. Как ще се справиш? питаше тя.
Ще се справя, миличка. Ще идваш за празници, а ти трябва да учиш настоявах, не бих ѝ простила, ако се жертва заради мен.
Дойде денят тя тръгна за Пловдив, в студентско общежитие. Учеба, нова компания, животът я отнесе напред, макар болката по татко да не си отиде напълно.
Понякога отчаянието я настигаше:
Дали татко ни е напуснал завинаги?…
В такива моменти си спомняше щастливите лета, разходките край Марица, смеха на вечеря. Неделя така и не можеше да повярва, че повече няма да го прегърне.
Татко… намери се шепнеше нощем, ако бе сънувала за него.
Пет години минаха така. Беше вече четвърти курс, когато случайно срещна Валентин млад лекар, също от селски корен, но завършил Медицинския университет, работеше в болницата в Пловдив. Много бързо колелото се завъртя сякаш душата ѝ го бе чакала. Приличаше ѝ на баща ѝ тих, внимателен, топъл.
Неделе, ела да живееш при мен, какво ще се мъчиш в общежитието? предложи той след няколко месеца.
В началото се колебаеше, но прие не съжали. Валентин ѝ помагаше, понякога готвеше, никога не се оплакваше. Видях, че е добър човек почтен в отношенията им. Не казваше на мен, че живеят заедно не беше сигурна как ще го приема.
Неделя, това е за теб! един ден ѝ подаде огромен букет рози и малка кутия с халка. Ще се омъжиш ли за мен? Ще съм най-щастливият човек, ако кажеш Да.
Да! разплакана му увисна на врата. В събота ще те заведа при мама време е да се запознаете.
Веднага ми допадна Валентин. Градско момче, но беше работлив оправи порти, прекопаваше градината, винаги помагаше със земеделието.
Решиха сватбата да е лятото през студентската ваканция. Подадоха документи, чакаха със свито сърце.
Десет дни преди сватбата, Валентин претърпя катастрофа на път за работа. Новината научих от майка му от болницата бяха звъннали. Жив беше, но осакатен силен удар в гърдите, счупена ръка… Нямаше предпазен колан. Другата кола лъскава и скъпа, шофьорът здрав, но приятелката му със счупен крак и сътресение на мозъка.
Според Валентин, другият е излязъл на насрещното, но обвиненията бяха срещу него. Свързан човек, казваха, и нашият не бил виновен. Заплашиха, че когато се оправи, ще го съдят. Човекът имал връзки навсякъде Валентин не вярваше как стават тези неща. Почувства се безпомощен.
Неделя реши, че трябва да действа да отиде на мястото на катастрофата, може някой да е видял какво точно се е случило. Беше ужасена да не загуби Валентин. Обаждаше се в болницата, не я пускаха при него, но сестрите я уверяваха, че го гледат добре нали е колега.
Няма да се предам каза си. И тръгна да търси свидетели.
Питаше всеки срещнат, но никой не беше забелязал нещо съществено. Разочарована, вече си тръгваше, когато някой леко я докосна по рамото. Обърна се и отстъпи назад пред нея стоеше окаян мъж с прошарена брада и разрошени, мръсни коси.
Чух, че питате за катастрофата прошепна непознатият, аз видях всичко, но не ме чуха нямам документи. Знам, че младежът с бялата кола не беше виновен! Видях как стана.
Стоп! Гласът му беше странно познат. Неделя премигна, несигурна За миг примисли, че може би това е баща ѝ. После не, не е възможно. Но нещо в говора му… начинът, по който обръщаше р…
Как се казвате? попита.
Не помня, момиче. Всички ми викат Пешо, така ме нарече един приятел. Намери ме в гората и живеем заедно в изоставен мазе…
Защо не сте в болница? Нямате ли роднини?
Не знам, не помня. Навярно са ме ударили по главата онзи ден. Без документи съм, затова се крием с Киро…
Неделя вече беше сигурна този човек е баща ѝ. Реши да провери по-нататък:
Ами… имали ли сте дъщеря с име Неделя? Или жена Станка?
Мъжът погледна в празното, напрегнато си спомняше:
Мисля, че имах жена Станка и дъщеря Неделя. Карам голям камион… а после… после не помня…
Неделя трепереше от радост и страх дали няма да събуди лоши спомени у него.
Хайде с мен, ще се изкъпеш, ще хапнеш, няма опасност. хванала го за ръката, го поведе към таксито.
Мъжът стоеше объркан. Млада жена го кани в дома си, а той няма дори име… Все пак се съгласи. След като се изкъпа, Неделя не издържа:
Татко! Аз съм Неделя! Ще се обадя на мама, още те чака!
Неделя! Станка! Бог ми е свидетел!… Дъще моя!…
Тълпата от щастие беше неописуема. Неделя пет години беше мечтала за този миг най-сетне прегръщаше баща си отново. Обадих се веднага, едва говорех от вълнение.
Мамо, ела! Татко се намери!
Пристигнах и аз едва стоях на краката си от щастие. Това бяха най-щастливите ни сълзи.
По-късно Станимир получи временен документ, после си изкара и нова лична карта. Разказа всичко за произшествието, даде показания в полицията този път чуха истината. Валентин оздравя, изписаха го невинен! Всички празнувахме.
Валентин и Неделя преместиха датата на сватбата, щастието се върна в къщата ни. А аз благодарих на съдбата. Баща, майка, дъщеря пак заедно, както някога.
Благодаря ви, че сте с мен. Пожелавам всекиму такава радост!
