Днес беше най-важният ден в живота ми. Бързах към любимата си, за да ѝ предложа брак. В дясния джоб носих малка кутийца, обвита с ален атлаз, с пръстен вътре. Пръстенът беше скъп с малък, но истински диамант. Диамант за диамант, си мислех. В левия джоб на якето беше подаръкът кутия с най-новия телефон. Също доста скъпо удоволствие. Вървях нервно, подскачайки, мърморейки си под носа. Как ще мине? Ще се зарадва ли? Ще усмихне ли се? Мислите ми се блъскаха в главата и… не забелязах как се блъснах в една малка бабка.
Тя стоеше пред висок бордюр, който ограждаше малко парче трева между блоковете, където живееше бъдещата ми годеница. Кой е проектирал тази кошмарна конструкция, не знам, но беше истинско препятствие високи бордюри, неравни пътеки и хлъзгави от поливане плочки.
Ох! възкликнах. Извинете ме!
Нищо, младежо, отвърна бабата и ме погледна със забележително живи очи, млади в морщинистото ѝ лице. Би ли ми помогнал да мина от другата страна? Сама не мога.
Свих ръка в лакътя и кимна. Галантен кавалер, кимна тя и се опря в мен. Прекосих паркичка и на последната пейка бабата седна.
Щастлива е твоята избраница, каза тя, а очите ѝ блеснаха и се усмихнаха.
Откъде знаете?! изненадах се.
Не е трудно. Ти светиш, подскачаш и си мърмориш, обясни тя. А аз… забравих портмонето си. Втори път няма да мога да отида до магазина. Без обяд ще остана.
Погледнах към входа беше на петдесет метра. Въздъхнах.
Ще ви помогна. Кажете какво да купя, ще се върна бързо.
Неудобно ми е, ще харчиш пари…
Днес може. Бързо, моля!
Синко, само мляко, хляб и някаква вермишел.
Това ли? чудех се.
Това. Усмихна се, а аз пак се изненадах от младите ѝ очи.
В магазина грабнах всичко, което видях. Четири тежки чанти, които едва докарках.
Ох! възкликна бабата. Защо толкова много? Няма да изям всичко!
Да ви закарам до вкъщи.
Не трябва! рязко каза тя. След малко идва приятелка да ме вземе. А ти… седни малко. Не гледай часовника. Искам да ти върна доброто. Дай да видя пръстена.
Извадих кутийцата. Тя го взе, завъртя и го върна.
Много е хубав. И скъп. Но… защо нямаш торта?
О, точно! схванах се за главата.
Ето какво направи с тортата… Просепна ми нещо на ухото. Очите ми се излепиха на челото.
Сигурни ли сте?
Абсолютно. Ме хвана за рамо и ме погледна право в очите.
Осъзнах се пред вратата на любимата ми. В ръката ми беше голяма торбичка с кръгла кутия торта. Не помнех как я купих или как стигнах. Натиснах звънеца.
Тя отвори в леко рокльо, което подчертаваше фигурата ѝ. Завъртя се, а на мен ми се замая главата. Щътнах ѝ тортата.
О, как сладко! Откъде знаеш кой е любимият ми?
Приготви чай и седнахме.
Отварям! усмихна се и си облиза устните. Развърза алената панделка и отвори кутията.
Очите ѝ се изцялиха. Вместо торта… имаше малко котенце!
Какво е това?! изкрещя. Нарочно ли?! Мразя тия мръсни, бълхави неща! Искаш да ме закачиш?!
Гласът ѝ се пресече, а лицето ѝ се изкриви в отвращение и за миг приличаше на страшна старица. Опитах се да го обърна на шега, но тя не се успокояваше.
Съжалявам, не исках да те обидя… Дойдох заради нещо важно.
Тя замълча и ме погледна. Разбра какво ще кажа.
Клянах на коляно и извадих червената кутийка.
Искам да станеш жена ми.
Погледна кутията, отвори я… и веждите ѝ се свиха.
Това каква е шегата?! обърна кутията към мен. Празна беше. Пръстенът изчезна.
Боже! Тя го открадна…
Коя?!
Бабата в двора! Помогнах ѝ, купих храна и… й показах пръстена.
Напълнял ли си?! Защо ще го показваш?! крещяше. Лъжеш ме! Мислиш, че съм глупава?! Ти си проселяк, който дори торта не може да си позволи! Донесе ми някакво мръсно котенце! Това ли е предложението ти?! Надсмяхваш се!
Красивото ѝ лице отново се изкриви като на старица.
С теб ще живея в мизерия! Не можеш дори подарък да купиш, а аз съм свикнала на чужбина!
Опитах се да извадя телефона от джоба, но тя крещеше все по-силно:
Неудачник! Мързеливец! Не ми трябва такъв мъж! Махай се и вземи си котката!
Изритна ме и удари вратата с такова силно, че свих главата в рамене. Котенцето болно мяукна.
Тихо, малко… погалих го. Да отиваме у дома.
Слизах по стълбите, болен и унижен. Бабата открадна пръстена. Животът ми беше съсипан.
Слязох до пейката, където я бях оставил, но тя вече го нямаше. На нейно място седеше стар човек в черен костюм и кафяви ръкавици. Държеше тояга.
Тук имаше една баба… започнах.
Защо я търсиш? попита той. Очите му бяха същите млади и живи.
От
