Фатална грешка: не послушах баба си и загубих истинската любов
Минали са повече от двайсет години, но все още се връщам с мислите към онзи ден – денят, когато баба ми, жена с добри очи и безкрайно мъдро сърце, ми каза, че правя голяма грешка. Тогава само се изсмях и упорито стъпих в своята възрастна животина. Бях млада, влюбена и сигурна, че знам по-добре. Но днес, след две десетилетия, трябва да призная: баба беше права.
По онова време бях студентка – хубава, изпълнена с надежди и луда по гимназиалната си любов – Борис. Висок, спортист, уверен в себе си, той беше обект на възхищение не само за мен, а и за половината момичета в града. Заедно се записахме в университет, макар че той, като спортист, служеше в спортната рота в София, а аз учех в университета в Пловдив.
Вместо студентски купони и нови запознанства, прекарвах вечерите пред спортните зали, чаках край съблекалните след мачовете, само за да съм близо до него. Ревнувах го към всяко момиче от отбора, към всяка тренировка. Струваше ми се, че ако не съм там – някой ще ми го открадне.
После започнаха проблемите. И двамата бяхме млади и безгрижни. Борис отказваше да ползва предпазни средства, защото „така е по-приятно“ и „между нас не трябва да има бариери“. На мен ми ласкаеше. Не пих хормони, страхувах се от странични ефекти. Резултатът – два аборта. Той не искаше дете, казваше, че е рано. Обещаваше брак – но после. А после пак „не е времето“.
На третия път разказах всичко на майка си. Тя не издържа и го принуди да се ожени за мен. Радвах се като луда – сватба, бяла рокля, фотографи. Дори загубих брачния си акт по пътя към ресторанта. Баба ми шепна тихо на ухото: „Господи, помилуй я…“ – но аз не чух. Чух само собственото си сърце, глухо към гласа на разума.
След няколко месеца забременях отново. Но след двата аборта бременността беше трудна. Сложиха ме на съхранение, лежах с месеци. Борис идваше все по-рядко. Тормозех се с мисли с кого е, когато ме няма. Лекарите казваха: „Трябва ти спокойствие“ – но как да го постигна, когато живееш в тревога и ревност всеки ден? В крайна сметка детето се роди преждевременно и не оцеля.
Баба ме прегърна при изписването и прошепна: „Понякога Господ взима, за да спаси.“ Но тогава само пла
