Божана Петрова за първи път видя фар в книжка, когато й беше пет. На илюстрацията той стоеше сам, висок, а морето воколо бушуваше, тъмно като мастило. Тя притисна пръстите към страницата и шепне тихо: Ще живея там. Родителите се засмяха. Баба Гергана вдигна вежди: Имаш въображение като художник. Тетя Ана само фыркна: Само приказки. По-добре инженерен курс избери.
И така Божана се послуша. Записа се на радиофакултета звучеше достолепно. Сърцето й обаче биеше към вълните. След лекциите рисуваше фарове в тетрадките, преоткриваше Стивенсън, слушаше шум на морски вълни в YouTube и всеки ваканционен уикенд се втурваше към морето.
Каква е тази глупост?, казваше майка ѝ. Всички отиват на морски курорти, а ти в някаква Каварна!
Северът ме влече, усмихваше се Божана.
Ти вече е време за съпруг, не за фарове!
След диплома се захвана в фирма за поддръжка на навигационно оборудване. Работа работа: схеми, пайка, уреди. Един ден шефът я извика:
Имаме вакансия строг север, морско селище, радиофар. Искаш ли?
Тя кимна безмълвно, като че ли цял живот е чакала тази възможност.
Там живее трудно. Вахта три месеца. Само един фар и един пазач. Понякога местните се появяват.
Съгласна съм, отвърна тя.
Майка й избухна в истерия:
Искаш ли да замръзнеш в гората? С ума си отишла?! Извели те сме в хора, а ти в блата искаш да се мъчиш с някой пазач!
Мамо, това е шансът ми, настояваше Божана.
Шанс за самота и бедност!, викаше майка.
Баща, стоящ безмълвно пред прозореца, каза след малко:
Нека тръгне. Нека пробва.
Селището се наричаше Ключевци няколко къщи, рибарска пристан, малък магазин и фар на скалата. Когато Божана за първи път стъпи на брега, почти я избуя вятърът. Море ревеше, чайките крещяха, небето се нависна, сякаш дойде буря. Но сърцето ѝ пееше.
Ти си Божана?, попита високо седявал мъж в топло яке, с бяла брада. Аз съм Симеон пазачът. Тук е нашият страж.
Той се засмя, взе раницата ѝ и я поведе към къщичката до фара. Въздухът миришеше на керосин, прясно хлебче и мед. На масата стоеше лампа, на рафтовете книги и черупки.
Тук ще живееш. Фарът е зад теб. Стацията е стара, но работи. Ще помагаш да се поддържа.
Ще се справя, отвърна тя.
Не се съмнявам. Погледът ти като на човек, който говори с морето, каза Симеон.
Първите седмици бяха тежки бури, мълчание, дълги вечери. Божана настрои уредите, спечели приятелство с местните, най-вече с Мария, нежната продавачка от магазина.
С теб е като с чай от облепиха топло и сладко, казваше тя.
Вечерите Божана седеше на стъпалата на фара и писеше писма на себе си, към бъдещето. Миналото ѝ бе пълно с несъстоятелни очаквания на роднините; сега беше сама, но пълна.
Един ден пристигна пакет от града. Писмо от майка й:
Ти си странна, дете. Ние с Ани не разбираме какво търсиш там. Но татко е горд. Върни се, ако решиш. Или поне пиши.
Божана вдиша дълбоко, усещайки топлина, която отдавна не я е обгръщала.
Трите месеци отминаха. Тя се готвеше да се прибере, а фарът се беше превърнал в роден. Симеон я прегърна силно:
Връщай се, без теб тук е пусто.
В града я посрещнаха студено. Майка й прегледа дрехите ѝ с подозрение, а тетя Ана заяви:
Това беше грешка. Върни се в нормална работа.
Но Божана вече знаеше, че няма да се върне. Тя направи решение сама.
Шест месеца по-късно отново стоеше пред фара. Бурята бе затихнала. Симеон махна ръка:
Е, вече съм приготвил пайове!
Тя имаше свой ъгъл в къщичката, табелка на вратата: Навигационен инженер Божана Морска. Така я наричаха местните.
Ти си като стихия, казваше Симеон. Първо ревеш, после затопляш.
Соня, ученичка от съседната улица, носеше рисунки фарове, както Божана в детството. Рибарите й подариха прясна треска. Някой дори намекна за женитба.
Симеоне, защо не си женен?, попита една вечер Божана.
Бях. Тя потъна. Много години назад. Оттогава фара е мой спътник.
Прости, прошепна тя.
Не е нужно. Ти тук като гласът й отново ме е чух.
Един ден главната пред
