Скъпи мои деца! Нямам думи да ви изразя радостта си от това, че сключихте брак! По такъв повод искам
Женя и неговата съпруга Уля никога не са живели в мир – разнородни по характер и произход, свързани най-вече от млада страст, те все пак имат син. Когато любовта угасва и идва разводът, Женя е единственият, който страда, тъй като Кирил остава при майка си. След неочакваната ѝ смърт, Женя научава, че синът му е поверен на възрастната прабаба в отдалечено село, а срещата им се оказва трудна – момчето не иска да се отдели от обичната си баба. Сърцето на Женя се свива, но вместо да я остави, той решава да я вземе със себе си, а с времето открива, че не само синът, но и той самият не може да се лиши от топлината и грижата на старата жена, която остава с тях до края на живота си. Венци със съпругата си Гина никога не са били известни с идилични отношения… Въпреки това, деца
СЛУЧАЙНОСТИ НЯМА Мирослав караше бавно към покрайнините на София, към дома си. Работеше като таксиметров
Омъжих се, когато бях едва на осемнадесет години. Съпругът ми беше двадесет години по-възрастен от мен
Дар от съдбата Жената изхлузи чорапогащника си, окачи го на закачалка в антрето и влезе да се къпе.
Дневникът на Антония Димитрова Може би най-сетне ще се сетиш да оправиш леглото си, принце мой?
Катя се събужда от плача на малката Соня – пак не е мигнала цяла нощ, растат зъбки, а и кошмарите не дават мира… Вече осем месеца Катя отглежда дъщеря си сама след смъртта на Андрей; баба далеч в село боледува, свекърът се е пропил, а приятелките са си тръгнали… В един мек ноемврийски ден Катя за първи път събира смелост да изведе Соня до река Марица, когато странен риж плътен пес започва да ги следва – не напада, само зорко ги гледа. Ден след ден Рижко става неотлъчен техен пазител и спасява живота на дъщеричката, блъскайки бягаща кола – оказва се, това е служебното куче Буран, вярното другарче на загиналия Андрей, който се завръща, за да пази своето семейство. Катя, Соня и Буран вече са неразделни: малката прохожда, държейки се за рижата му козина, а първите ѝ думи са „мама“ и „Буян“. Всеки панихиден ден тримата отиват в храма „Света Неделя“, палят свещичка, а Катя шепне: „Не бой се, Андрей… Сега сме под най-сигурната закрила – твоята и на верния ни приятел“. Калина се събуди от детски писък. Малката Вихра пак не успя да спи цяла нощ зъбките й пробиват, а кошмарите
— Ти си моя вещ! Купих те, ясно ли е?! Затова затвори си устата!
— Не мога и не искам да бъда на втори план. Руслан, писна ми да съм любовница! Кога ще се разведеш? Обеща ми! Руслан, нима нашите отношения нищо не значат за теб? Сам каза, че семейството ти не те задържа! Давам ти ултиматум: или се развеждаш, или си тръгвам!
***
Алина стоеше на прозореца на панелния едностаен апартамент под наем в Люлин и гледаше как вятърът търкаля празна пластмасова бутилка между блоковете — гледка, сива като последните й мисли. Отзад се чу скърцането на дивана — Кирил се беше събудил.
— Кафе ще пиеш ли? — попита той дрезгаво.
— Ще пия.
Тя не се обърна — не искаше да вижда смачканото му лице, виновния поглед, отпуснатите му рамене. Кирил беше добър, мил — но от това добротата в хладилника не ставаше повече, а банковата карта пак беше на нула.
Алина се притисна към студеното стъкло. В джоба на халата вибрираше телефонът. Знаеше кой е — Руслан. Мъжът, който й даде всичко, за което някога е мечтала, и повече — този, който превърна живота й в приказка, а после в златна клетка.
***
Да си най-голямата в многодетно българско семейство — това не е титла, а присъда. Диагноза. Като раница, пълна с камъни, която ти слагат още на пет и ти казват: „Носи, ти си силна.“
Алина мразеше тази дума. „Силна.“ Баща й я повтаряше винаги, докато десетгодишна тя миеше стълбището в панелката за да има стотинки за сладолед — онзи, който той не купуваше.
Баща й беше странен човек — можеше да бъде всичко, главата му работеше, майсторлък имаше. Но нещо се беше пречупило още в младостта — избра дивана, телевизора и командването.
— Къде са парите? — ръмжеше той, когато млада Алина се опитваше да скрие банкнота, подарена от баба.
— За тетрадки са ми! — отвръщаше тя.
Ударът беше рязък. Винаги неочакван. Тежката му длан удряше лицето, докарваше искри в очите.
Алина не плачеше. Научи се още в първи клас: сълзите само разпалват звяра. Стоеше със стиснати юмруци, ноктите й се впиваха до кръв в дланите.
— Не смей — шепнеше — не ме пипай.
Един ден, когато беше на дванайсет, той замахна със стол. Майката се беше свила в ъгъла, стискайки по-малките. Алина не отстъпи. Хвана тежка керамична чаша от масата.
— Пробвай само — каза тихо, гледайки го право между очите. — Не те е страх.
Той свали стола, изплю се на земята и излезе да пуши на балкона. Тогава Алина си обеща: ще избяга. Ще си изгризе друг живот. Никой никога повече няма да й казва какво да прави.
… [оставете останалото съдържание на резюмето, тъй като инструкциите бяха само за заглавието, но за уловимостта, предлагам и българския заглавен вариант така:]
Ти си моя вещ! Купих те, ясно ли е?! Така че си трай!
— Не мога и не искам да живея като втора жена. Руслан, писна ми да бъда любовница! Кога ще се разведеш? Нали ми обеща! Руслан, нашата връзка не значи ли нищо за теб? Сам каза, че нищо не те държи у дома! Давам ти ултиматум: или се развеждаш, или си тръгвам! Ти си моя вещ, ясно ли е? Купих те, така че затвори си устата! Не мога и не искам повече да съм на заден
Ревността ме съсипа: когато видях съпругата си да слиза от чужда кола, изгубих разсъдъка си и опустоших
– Бабо, ти си била толкова красива, докато беше млада, а дядо, макар и добър, хич не беше хубавец. Теб насила ли те омъжиха за него? – любопитстваше Валя, внучката на Анфиса.
– Ма какви ти насила! Аз едно време каква бях само! Родителите едва ме укротяваха. А аз него насила го ожених за мене! – засмя се Анфиса.
– Как така? Да нямаше много кандидат-женихи? – учуди се Валя.
– Имаше си, ама аз си харесах Егото. По-точно неговата акордеонка!
– Той от малък беше беладжия. Още хлапе, намерил стар патрон, хвърлил го в огъня, шантавия. Всички разхвърчаха, само той остана – човърка си носа с кутрето. Та тогава му откъсна ухо, половин ноздра и пръст.
– Ама това не му попречи после да скача по оградите и по чуждите градини ябълки да краде. А като дойде време да се жени, не се намираха булки.
Та така щеше и да остане ерген, ако един селянин не му замени акордеон срещу парче сланинка. Оказа се, че Егор има слух.
– Почна бавно да свири, после песни да реди. Помня първия път на седянката с акордеона – като засвири! Някои направо се разплакаха. А аз – сърце ми примря. Чувам му гласа, сякаш в душата му надникнах.
– Оттогава все заради него излизах. После настоях пред татко – искам за Егор да се омъжа. Майка – в сълзи, нашта щерка луда, ще взима сакат. А татко каза, ако я вземе, само ще се прекръсти.
– И аз започнах да намеквам, че го харесвам. А той, инат с инатите, „що ти е криво да си с мен, ще се срамуваш, хората ще гледат”.
– Е, тогава изхитрувах. Цяла нощ с него на пейката приседях. Като се върнах, баща ми с камшика ме чака. Паднах му в краката, рева – цяла нощ с Егор съм била! И нямаше как – оженихме се.
– По селото приказваха – майка му магия ми е направила. Боже, свекърва ми Малаща кокошки коли, по портите бяга. После – че съм повредена. А аз едно след друго – син, дъщеря, син, дъщеря – всички млъкнаха.
– А живяхме добре. От доенето се върна, градината изкопае, картофи сготви. Сам киселеше зелето, на мен не даваше. С децата много помагаше. Другите мъже – все навън, да не чуват детски плач, а той – с тях си играеше.
– Но докато беше жив – все се срамуваше. „Върви ти отпред, аз след теб ще вървя.” „Я стига, мъж ли си ми, или някой чужд?” – и го хващах под ръка, така и вървяхме.
– Десета година няма го вече. Щом тъгата ме хване, взема му акордеона, прегърна го и ридая. И ми се струва, че той до мен седи, но дума не изрича. Така е, внуче – не се жени за красотата, която блести, а по сърце избирай. Бабо, ти като си била млада, сигурно си била голяма хубавица, а дядо, колкото и да е добър, все не бил
