Lukas Solvik – Page 24

Тя никога не правеше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги бе мила и грижовна. Но проблемът остана: нямаше любов. Всяка сутрин се будех с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да срещна жена, която да обичам истински. Но никога не съм си представял как съдбата ще обърне живота ми така неочаквано. С Клара се чувствах удобно. Не само че домът винаги бе подреден до съвършенство, но и тя беше ослепително красива. Приятелите ми ме завиждаха и не можеха да разберат как такъв късмет ме е споходил с жена като нея. Дори аз самият не разбирах какво съм направил, за да заслужа любовта ѝ. Обикновен мъж съм, нищо особено. И въпреки това тя ме обичаше… Как е възможно? Любовта и отдадеността ѝ не ми даваха покой. Най-много ме тормозеше мисълта, че ако си тръгна, някой друг ще заеме моето място. Някой по-богат, по-привлекателен, по-успял. Като си я представях с друг, направо полудявах. Тя беше моя, макар че никога не съм я обичал. Това усещане за притежание бе по-силно от разума. Но може ли човек да прекара живота си с някого, когото не обича? Мислех, че мога, но грешах. – Утре ще ѝ кажа всичко – реших, докато си лягах. На сутринта, по време на закуска, събрах смелост. – Клара, седни, трябва да поговорим. – Разбира се, слушам те, скъпи. – Представи си, че се развеждаме. Аз си тръгвам, и започваме да живеем разделени… Клара се засмя: – Какви са тези странни мисли? Да не си играем някаква игра? – Чуй ме докрай. Това е сериозно. – Добре, представям си. И после? – Отговори ми честно: ако си тръгна, би ли срещнала друг? – Александре, какво ти е? Защо мислиш да си ходиш? – Защото не те обичам и никога не съм те обичал. – Какво? Шегуваш ли се? Нищо не разбирам… – Искам да си тръгна, но не мога. Представата, че ще бъдеш с друг, не ми дава мира. Клара помълча и отвърна спокойно: – Не бих намерила по-добър от теб, така че не се тревожи. Замини, няма да бъда с никого друг. – Обещаваш ли? – Разбира се – увери ме тя. – А къде да отида? – Нямаш къде да отидеш? – Не, цял живот сме били заедно… Вероятно ще трябва да остана някъде наблизо – отвърнах тъжно. – Не се притеснявай – каза Клара. – След развода ще сменим апартамента с два по-малки. – Наистина ли? Не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш? – Защото те обичам. Когато обичаш някого, не можеш да го държиш против волята му. Минаха няколко месеца и се разведохме. Скоро след това научих, че Клара не е спазила обещанието си. Намери си друг мъж, а наследените от баба ѝ апартаменти въобще не е искала да дели. Останах без нищо. Как да вярвам на жените сега? Никаква представа нямам. Вие какво мислите за поведението на Александър?

Тя никога не вдигаше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги беше мила и грижовна.Но проблемът не

Без категорії

04

— Квартира си е моя, мамо! Не искам тук да живее доведеният ми баща! — Дай го в лудницата, Симеонке. Луд е той, твоя! И изобщо, защо някакво шестнайсетгодишно хлапе ще решава как ние, възрастните, ще живеем? Вземи му апартамента и го изгони от вкъщи!

Гарсониерата е моя, мамо! Не искам да се довлачва тук доведеният ми баща! Дай му я на психиатър, Симона.

Кучето прегърна стопанина си за последен път преди приспиването, но изведнъж ветеринарят извика: „Спрете!“ – това, което се случи след това, разплака всички в клиниката.

Кучето прегърна стопанина си за последен път преди да бъде приспано, но изведнъж ветеринарят извика: Спрете!

Замина си и отнесе всичко, но моята спасителка се оказа… свекърва ми. Мъжът ми заряза дома ни, взе всичките ни спестявания и ни остави с бебето – тогава не очаквах помощ нито от майка си, нито от приятели. Но точно онази, която винаги ме е посрещала хладно – Ана-Мария, свекърва ми – се появи на прага с думите: „Събирай си нещата, двечките идваме у мен!“ Даде ни най-голямата стая, готвеше, грижеше се за внучката и за мен така, както собствената ми майка не можа. Когато след година на солиден женски тандем на вратата се появи бившият ми с новата си изгора и искаше подслон, тя каза: „Махайте се! Тук вече няма място за предателства.“ Така разбрах какво означава истинско семейство – не винаги е по кръв, а по избор и подкрепа в най-трудните мигове на живота.

Той си тръгна с всичко, но моята свекърва беше моето спасение.Мъжът ми просто си замина, като взе всичко.

Без категорії

04

Коледно чудо в София: Как генерал Петър Василев и Оля празнуваха Нова година у дома, посрещайки малката Вяра, докато родителите ѝ бяха на работа, и заедно съживиха духа на празника с песни, танци край елхата и неочакван подарък от Дядо Коледа

Новогодно чудо Оля Димитрова и Петър Костадинов решиха да посрещнат Нова година у дома, само двамата.

Без категорії

03

БЕЗ ДУША… Клавдия Василева се прибра у дома. Беше ходила на фризьор – въпреки солидната си възраст, наскоро навърши 68, и редовно си доставяше удоволствие с посещения при своята майсторка. Клавдия си оправяше косата, ноктите, и тези малки ритуали ѝ даваха тонус и настроение за живота. – Клавке, някаква твоя роднина те търси, казах ѝ, че ще се върнеш по-късно. Обеща да мине пак, – съобщи ѝ мъжът ѝ Юри. – Каква роднина, бе? Аз роднини почти нямам. Сигурно някоя седма вода на киселото… ще иска нещо. Трябваше да ѝ кажеш, че съм заминала на другия край на България, – недоволно възрази Клавдия. – Хайде сега… Защо да лъжа? Струва ми се, че наистина е от вашия род. Висока, изправена, има прилика с покойната ти майка, Бог да я прости. Не мисля, че е дошла за услуга. Интелигентна жена, прилично облечена, – опита се да успокои Юри жена си. След няма и час родственицата позвъни на вратата. Клавдия лично я пусна вътре. Наистина прилича на покойната майка, облечена луксозно – скъпо палто, ботуши, ръкавици, обеци с малки диаманти. В това Клавдия разбираше от пръв поглед. Клавдия покани гостенката на вече сложената маса. – Хайде да се запознаем, щом сме роднини. Аз съм Клавдия, без “Василева”, виждам, че сме почти наборки. Това е мъжът ми Юри, а по кой род сме родство? – попита домакинята. Жената леко се смути, дори поруменя: – Аз съм Галина… Галина Владимiroва. Наистина малка разлика в годините имаме. Аз станах на 50 на 12-ти юни. Тази дата нищо ли не ти подсказва? – Клавдия пребледня. – Виждам, че си се сетила. Да, аз съм твоята дъщеря. Не се притеснявай, не искам нищо от теб. Просто исках да видя майка си. Цял живот не разбирах защо мама не ме обича. Между другото, тя си отиде преди осем години. Защо само татко ме обичаше – и той вече си замина, преди два месеца. На края ми разкри истината за теб. Помоли, ако можеш, да му простиш, – разказваше Галина нервно. – Нищо не разбирам. Ти имаш дъщеря? – попита озадачен Юри. – Оказва се, че да. После ще ти обясня, – отвърна Клавдия. – Значи си дъщеря? Добре, видя ме. Ако мислиш да се разкайвам и да прося прошка – не, няма да го направя. Аз нямам вина тук, – студено каза тя на Галина, – Надявам се, татко ти всичко ти е споделил? Ако смяташ, че ще отключиш майчински чувства в мен – не, и това няма да стане! Извинявай. – Може ли да дойда още веднъж? Живея тук, наблизо, в едноезтажна къща с двор. Каня те с Юри да дойдете у нас. Ето, донесох снимки на внук ти и правнука ти, поне погледни? – неуверено попита Галина. – Не искам. Не идвай. Забрави за мен. Сбогом, – остро отсече Клавдия. Юри извика такси и изпрати Галина. Като се върна, Клавдия вече беше разчистила масата и спокойно гледаше телевизия. – Какъв железен характер имаш! На теб армия трябваше да дадат, да командваш. Нима наистина в теб няма душа? Винаги подозирах, че си жестока и бездушна, ама чак толкова – не вярвах, – каза ѝ сърдито Юри. – Запозна се с мен, когато бях на 28, нали? Е, душата ми я изкараха и смачкаха отдавна. Бях селско момиче, цял живот мечтаех да избягам в града, затова учех най-добре и влязох в университета като единствена от класа. Бях на 17, когато се запознах с Володя. Лудо го обичах. Беше по-голям с почти 12 години, но не ме спираше това. След мизерното ми детство, градът беше като приказка. Стипендията не стигаше за нищо, все гладувах и с радост приемах поканите на любимия в кафе или за сладолед. Нищо не обещаваше, но аз бях сигурна, че щом имаме такава любов, ще се ожени за мен. Когато един ден ме покани на вилата си, веднага приех. Бях убедена, че вече сме свързани. Срещите на вилата станаха редовни. Скоро стана ясно, че ще ставам майка. Казах на Володя. Той сякаш се зарадва. Знаейки, че скоро всичко ще се разбере, попитах го кога ще се оженим. Вече бях на 18, можех да подавам документи. – Аз някога обещал ли съм ти брак? – отговори с въпрос Володя. – Не съм обещавал, и няма. Освен това вече съм женен… – каза същия спокоен тон. – А детето? А аз? – – А ти? Млада си, здрава си – от теб може скулптура да се направи. Ще излезеш в отпуск в университета. Засега не се личи – учи, после ще дойдеш при нас с жена ми. Нямаме дете – може би защото тя е по-възрастна. Като родиш, ще вземем бебето. Как ще се уреди това, не е твоя работа. Аз въпреки младостта не съм случаен човек в общината. Жена ми е ръководител в градската болница. За детето можеш да не се тревожиш. Като си починеш – обратно в университета. Ще ти платим и още. Тогава в България никой не беше чувал за сурогатно майчинство. Аз май бях първата сурогатна майка. Какво друго можех да сторя? Да се върна в селото и да опозоря семейството? До раждането живях при тях във вилата. Жена му в стаята ми не влизаше – може би ревнуваше още. Дъщеря си родих вкъщи, донесоха акушерка, както си му е редът. Не я кърмих, моментално я отнесоха. Повече не я видях. След седмица ме изпратиха тактично. Володя даде пари. Върнах се в университета. После на работа във фабриката. Дадоха ми стая във ведомственото общежитие. Първо бях майстор, после старши майстор по качество. Приятели имах, но никой не ме взе за жена, докато ти не се появи. Бях вече на 28, омъжих се, защото трябваше. По-нататък знаеш – живяхме добре, сменихме три коли, имаме хубава къща, вила, всичко уредено. Всяка година почивахме. Фабриката устоя през 90-те, защото само в нашия цех произвеждаха резервни части за тракторите, какво се правеше в останалите – не се знае. Все още цялата база е оградена с бодлива тел и вишки. Излязохме по-рано на пенсия. Имаме всичко. Деца – не, и не ми трябват. Като гледам какви стават децата сега… – завърши изповедта си Клавдия. – Зле го живяхме. Обичах те и цял живот се опитвах да стопля сърцето ти, а не успях. Добре, че деца нямахме, но и кученце, коте не си приютила, сестра ми искаше помощ за племенницата – не я прие за седмица. Днес дъщеря ти дойде, и как я прие? Дъщеря! Твоята кръв! Ако бяхме по-млади, щях да поискам развод, но вече е късно. Студено е до теб, студено, – с горчивина каза Юри. Клавдия дори се уплаши, никога не бе чувала толкова рязък тон от него. Цялото ѝ спокойно съществуване бе разтърсено от тази дъщеря. Юри заживя на вилата. Последните години само там се задържа. Там има три кучета – прибрал изоставени кученца, и не се знае колко котки и котараци. У дома идва рядко. Клавдия знае, че ходи при Галина, вече се е с всички запознал, на внучката се радва като на слънце. – Все си беше душевен, такъв си остана. Да живее както иска – мисли Клавдия. Тя така и не пожела да опознае дъщеря си, внука, правнучката. Сама ходи на море. Почива, събира сили и се чувства чудесно.

БЕЗ ДУША… Калина Василева се връща у дома. Днес е била на фризьор, въпреки достойната си възраст

Без категорії

05

Марина се влюби в съпруга на приятелката си и животът ѝ се превърна в мъчение: мислите за него не й даваха мира нито денем, нито нощем. Защо изобщо трябваше да ходи на гости? Преди няколко години Марина реши, че тази дружба е излишна и постепенно спря да поддържа връзка. Но случайна среща на изложба съживи контактите и, от любопитство, Марина прие поканата за гости — и ето ти беля… Заспиваше с мисълта за него, а събудеше ли се — пак той й беше в главата. Как една обикновена, без особени таланти Валя успя да омае такъв мъж — вече съпруг? Успешен адвокат, с триетажна къща, няколко коли: джип — за лошо време, купе — за града, дълга лимузина — за семейни пътувания и малко червено ауди — за жена си. Как така се случи това? Валя видимо не пасва на неговия статут — тя е „никоя“, дори в университет не влезе, беше продавачка в магазин за обувки. Защо на Марина не ѝ върви, какво не е наред с нея? Само загубеняци около нея! Разбира се, искрено се радва за Валя, но повече кракът ѝ няма да стъпи там — иначе не би устояла и би започнала да съблазнява. Марина си спомни как като деца ѝ открадна гаджето, и си зададе въпроса — какъв е смисълът на всичко това? Днес е на прага на 30, работи администратор в банка, време е за брак, но подходящ кандидат няма никакъв. След години на откъсване Валя неочаквано я кани на гости — този път не в панелката, а в къща извън София, с прислуга и охрана. Марина е потресена… Невероятна история: Анатолий стъпва в локва, влиза в първия срещнат обувен бутик, Валя подбира обувките — влюбват се от пръв поглед. Но той? Марина винаги си е мечтала за такъв мъж — успешен, уравновесен, умен. „Принцовете“ се падат на други, а на нея… уж не глупава, има си двустаен апартамент, стабилен доход, грижи се за себе си. Защо готините мъже не я забелязват, а избират „нищо особено“? Валя отново я кани на гости — мъжът ѝ е в командировка, ще могат да си поговорят. Марина е на ръба дали да отиде — едно посещение беше достатъчно да разклати емоциите ѝ: неуправляемо влечение и любопитство как приятелката й е постигнала такъв брак. Интересът надделява и тя се решава на среща — може пък Анатолий да има някой свободен приятел. Двамата си говорят в просторната гостна, а по стените Валя е нарисувала замъци, дракони, принцеси — всичко като в приказка. Марина открива неочакван талант у Валя, а разговорите ги водят към детски спомени, разбити мечти и тайните как се печели достоен мъж. Валя разказва истинска история за тайна любов към съпругата на приятел… И накрая й разкрива — може би тайната да намериш точния човек е първо сам да станеш щастлива и вдъхновена, да обичаш себе си и живота си, за да може любовта да те открие, когато си готова.

Мария се влюби в мъжа на приятелката си и животът ѝ се превърна в мъчение. Мислите за него не ѝ даваха

Без категорії

05

Аня дори не усети как в апартамента на починалата завинаги баба Катя се нанесоха нови съседи: сутринта се сблъска с тях на площадката – мъж и момче с грамадна раница, и докато поздравяваше малкия първокласник, спазвайки старите обичаи на блока, я обзеха странни мисли за новодошлите; с настъпването на дъждовната есен срещите се сведоха до лаконични „здравей“, Аня неволно рани момчето, като го нарече Сашко, а после, притеснена за болното дете, донесе градусник и блинчета – и така, докато седеше с мълчаливия Саньо по време на болничния, между тях се роди доверие, а в занемарения им хол се появи ухание на току-що изпечени мекици, взаимна помощ и ново начало, докато зимните грижи, тежките пазарски чанти, притесненията по загубения баща и първата изречена дума „мамо!“ осмислиха живота на всички – до първия семеен празник и най-щастлива Нова година, в която Саньо отново намери своето семейство.

Не разбрах кога точно в апартамента на починалата баба Ганка се нанесоха новите съседи. Просто една сутрин

Тя никога не правеше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги бе мила и грижовна. Но проблемът остана: нямаше любов. Всяка сутрин се будех с мисълта, че искам да си тръгна. Мечтаех да срещна жена, която да обичам истински. Но никога не съм си представял как съдбата ще обърне живота ми така неочаквано. С Клара се чувствах удобно. Не само че домът винаги бе подреден до съвършенство, но и тя беше ослепително красива. Приятелите ми ме завиждаха и не можеха да разберат как такъв късмет ме е споходил с жена като нея. Дори аз самият не разбирах какво съм направил, за да заслужа любовта ѝ. Обикновен мъж съм, нищо особено. И въпреки това тя ме обичаше… Как е възможно? Любовта и отдадеността ѝ не ми даваха покой. Най-много ме тормозеше мисълта, че ако си тръгна, някой друг ще заеме моето място. Някой по-богат, по-привлекателен, по-успял. Като си я представях с друг, направо полудявах. Тя беше моя, макар че никога не съм я обичал. Това усещане за притежание бе по-силно от разума. Но може ли човек да прекара живота си с някого, когото не обича? Мислех, че мога, но грешах. – Утре ще ѝ кажа всичко – реших, докато си лягах. На сутринта, по време на закуска, събрах смелост. – Клара, седни, трябва да поговорим. – Разбира се, слушам те, скъпи. – Представи си, че се развеждаме. Аз си тръгвам, и започваме да живеем разделени… Клара се засмя: – Какви са тези странни мисли? Да не си играем някаква игра? – Чуй ме докрай. Това е сериозно. – Добре, представям си. И после? – Отговори ми честно: ако си тръгна, би ли срещнала друг? – Александре, какво ти е? Защо мислиш да си ходиш? – Защото не те обичам и никога не съм те обичал. – Какво? Шегуваш ли се? Нищо не разбирам… – Искам да си тръгна, но не мога. Представата, че ще бъдеш с друг, не ми дава мира. Клара помълча и отвърна спокойно: – Не бих намерила по-добър от теб, така че не се тревожи. Замини, няма да бъда с никого друг. – Обещаваш ли? – Разбира се – увери ме тя. – А къде да отида? – Нямаш къде да отидеш? – Не, цял живот сме били заедно… Вероятно ще трябва да остана някъде наблизо – отвърнах тъжно. – Не се притеснявай – каза Клара. – След развода ще сменим апартамента с два по-малки. – Наистина ли? Не очаквах да ми помогнеш така. Защо го правиш? – Защото те обичам. Когато обичаш някого, не можеш да го държиш против волята му. Минаха няколко месеца и се разведохме. Скоро след това научих, че Клара не е спазила обещанието си. Намери си друг мъж, а наследените от баба ѝ апартаменти въобще не е искала да дели. Останах без нищо. Как да вярвам на жените сега? Никаква представа нямам. Вие какво мислите за поведението на Александър?

Тя никога не вдигаше сцени, никога не ми упрекваше нищо; винаги беше мила и грижовна. Но проблемът не

Без категорії

03

Възмездието: Стоило младата жена да излезе от работа, към нея се приближи ниска пълничка жена, чиито по принцип надменен и властен глас този път звучеше почти нежно, но с нотка на порицание. — Юленце, какво стана между теб и Данчо? Той ми звънна вчера и каза, че си го оставила. Може ли такова нещо? Сега повече от всякога има нужда от твоята подкрепа, а ти — вместо да му помогнеш, си хванала шапката и си тръгнала? Каква ли си ти любяща жена след това? — Същата, какъвто е и той — “любящ” мъж — изсъска Юлия със саркастична усмивка. — Или вече забравихте как сами му давахте наставления на нашата кухня преди година и половина? Може да ви припомня? Тогава така одобрявахте неговите “принципи” и съжителство без брак — а сега нещо не ви изнася? Или „това е друго”? — Но какво говориш! Никога не бих одобрила един човек да си остави партньора, особено в тежък момент. — Колко странно. А на мен ми е останало друго наум — и как бяхте против да се бракуваме с вашия син, и как твърдяхте, че ако направим това, ще му се „качвам на врата“. Излиза, че на него му е позволено „да не носи баласт“, а аз кротко трябва да си понасям всичко? — Какъв баласт! Нали се обичате, трябва заедно да минете през трудностите… — Ама той не искаше заедно. И вие също не искахте. Сега сами си се обичайте в цялата тази каша, а аз ще си вървя — тези проблеми нямат място в моя живот. И благодаря, че благодарение на вас не сме женени — няма и издръжка да му плащам. Благодаря ви, госпожа Станкова. След като се поклони саркастично, Юлия се отправи бързо към автобусната спирка. В главата ѝ пак се въртеше мисълта да си купи жилище по-близо до работа, че пътуването до наследената от баба ѝ гарсониера в „Люлин“ всеки ден си беше изпитание. Мислите ѝ за имоти отстъпиха място на съмненията — постъпила ли беше правилно, като остави Данчо в такъв момент. Разумът ѝ диктуваше, че е права — а сърцето… то лесно се размекваше. Добре че цялата ѝ жалост изчезваше, щом си спомнеше съдържанието на онзи чужд разговор, на който случайно беше станала свидетел преди месеци… Юлия никога не е била клюкарка, но онази вечер, отпаднала от грип, отиде до кухнята по чорапи — и тогава нито бъдещият ѝ мъж (какъвто смяташе Данчо тогава), нито бъдещата ѝ свекърва я усетиха. А тя чу… — Момичето е добро, синко, но не бива да се жениш за нея. Ако имаше богатство — да кажем, ама знаеш ли какво ще стане, ако се ожените? — Какво, мамо? Юлия работи, не ме издържа. Даже може да ми дадат повишение, ако имам семейство. — Само не казвай, че искаш и дете да ѝ правиш! — засуети се г-жа Станкова. …и така нататък. Тогава Юлия се прибра тихо в стаята и изплака цяла нощ… А когато по-късно Данчо си потроши и гръбнака и автомобила, Юлия го посети веднъж в “Пирогов”, пожела му късмет, върна ключовете и го остави с думите: — Благодарение на вашите „семейни съвети“, аз свободно мога да избера — и си избирам да не бъда баласт на някой, който не би бил мой опора. Излизайки, тя захвърли завинаги миналото и повече нито потърси, нито вдигна телефона на никого от Семейство Станкови.

Щом слънцето залязваше над София, си спомням как една млада жена на име Севда излизаше изморена от офиса.