— Квартира си е моя, мамо! Не искам тук да живее доведеният ми баща! — Дай го в лудницата, Симеонке. Луд е той, твоя! И изобщо, защо някакво шестнайсетгодишно хлапе ще решава как ние, възрастните, ще живеем? Вземи му апартамента и го изгони от вкъщи!

Гарсониерата е моя, мамо! Не искам да се довлачва тук доведеният ми баща!
Дай му я на психиатър, Симона. Този твой направо е за лудницата! И вземи вече решение, че не може едно шестнайсетгодишно хлапе да казва на възрастните какво да правят! Вземи му гарсониерата и го изгони с шутове!
***
Симона изтри потта от челото си с опакото на ръката. Беше на трийсет и осем, а се чувстваше като на сто и осем. И не бяха децата, не бе домакинството, дори не и постоянната липса на пари. Цялата работа беше в папката с документи на най-горния рафт в гардероба, добре прикрита под купчина чаршафи.
Входната врата изтрака.
Прибрах се! провикна се тътенът на Ивайло.
Симона подскочи. Някога този глас ѝ вдъхваше сигурност. Сега само ѝ докарваше киселини.
Ивайло влезе в кухнята, с ботушите. Изрусен, набит, със загрубели от работа ръце и вечно намръщен поглед под рунтави вежди.
Що за кисела туршия си пак? цунка я по навик по бузата, без грам нежност. Децата ти скъсаха нервите, нали?
Нищо им нема мърмореше Симона, заровена над тенджерата. Ми ръцете, че ся ще сервирам.
Ивайло се стовари върху стола и той изохка под тежестта му.
Къде е Атанас? огледа се.
В стаята си, учи.
Той като учи, аз ставам балерина! Пак във Facebook ли виси? Каза ли му да изхвърли боклука? Или пак на мен ще се падне?
Ивайле, ще изхвърли момчето, остави го да хапне първо.
Ивайло изсумтя, потраквайки с пръсти по масата. Стандартният ритъм на домашната буря.
Симонке почна той, щом ястието цъфна пред него. Аз си мислех за оная гарсониера…
Симона застина с черпака. Пак започнаха концерта. Всеки ден едно и също БНР-то може да завиди.
Ивайле, говорихме този въпрос.
Говорихме, ама не сме решили нищо! Ти твърдо не и край! Ами, гарсониерата пустее! С ремонт! А ние тук се тъпчем като сардини и броим жълтите стотинки. Видя ли обувките на Лиляна? Не знам как не се разпадат…
Гарсониерата не е моя, Ивайло. На Атанас е.
На него е, ама на шестнайсет години какво ще я прави? Да си прави купони? Докато завърши, после казарма, после университет… Колко години ще висим така? А ние можем да я дадем под наем! Видя ли наемите? По седемстотин лева на месец! Най-после ще купим обувки, храна, ще покрием колата!
Симона седна срещу него, ръце сключени така, че и Данаил Хаджикосев да им завиди. Болеше я глава от този разговор.
Това е подарък от баба и дядо на Атанас. От родителите на баща му мир на праха му. Купиха я само за него. Не е за нас, не е за твоите кредити, не е за Лиляна. За Атанас е. Да има момчето нещо сигурно.
Каква сигурност? Ивайло хвърли лъжицата. Мажорче излезе! Има си семейство! В нашето семейство се споделя! Трима имаме заедно трима! И те трябва да ядат и да носят! А този… големец се извъди.
Вратата на кухнята се отвори несигурно. Атанас. Опънат, израснал това лято, леко разчорлен. На лицето му тиха, закостеняла съпротива.
Не съм големец измърмори, гледайки из-под вежди доведения си баща. И не съм егоист.
Ах, ето го! изсмя се Ивайло. Шпионира ли ни?
Така викате, че поликлиниката ви чува. Гарсониерата е моя. Баба Валя и дядо Стефан казаха, че е само за мен. Да се спася от вас като стана пълнолетен.
А те така ли казаха? Ивайло се изчерви. Да се махнеш? Живота ти опропастяваме ли? Храним те, черпим те, обличаме те, а ти си мечтаеш да ни биеш шута?
Да! извика Атанас, гласът му подскочи с пубертетски фалцет. Защото ми писна! Все с хляба ме подхващаш! Този мой дом, параграфи мои! Поне аз си имам мой покрив! И мои правила!
Бре, келеш! Ивайло скочи, бутна стола. Как така ще говориш на баща си?
Ти не си ми баща! изстреля Атанас. Баща ми… той си замина. Ти си само мъжът на майка ми. И ме мразиш.
Атанас хукна към стаята си. Вратата се затръшна, мъчейки необятния панелен коридор.
В кухнята падна тишина, прекъсвана само от съскането на курбан чорбата на котлона.
Ивайло дишаше тежко, заковал се за масата.
Видя ли? изхриптя. Израстих го, десет години, и какво не ми си баща. От шест годишен го гледам, а той… нямаш ми право.
Ивайле, стига Симона се опита да го прегърне, но той я избута.
Не ме пипай. Аз за него всичко, той ми плюе в лицето. Всичко заради тая гарсониера, накрая ще падне отнякъде. Единствен внук хал хабер. А моите какво, крастави ли са?
Твоите родители, Ивайло, отряза Симона, десет години нито стотинка не дадоха. Всеки Великден пращат картичка по вайбъра и летят до Гърция. Колите си смениха. Не купиха на Лиляна кукла дори веднъж. А тия другите не са просто роднини. Те си изгубиха сина. Атанас им е всичко.
Писна ми! озъби се Ивайло и излезе на балкона с телефона. Симона знаеше, ще звъни на майка си баба Тодора, да се оплаква от черната овца и съдбата.
***
Вечерта в къщата беше като национална траурна вечерна емисия. Ивайло игнорираше Атанас, а Атанас не слизаше от стаята. Симона тичаше между огъня и водата, хранеше дребните и едва не си изгоря опашката от нерви.
На сутринта, събота, звънецът ехна. На прага баба Тодора, енергична, със студоносна къдрене и мнение за всичко.
Здравейте, младежи! плавно влезе с торта в ръце. Има за какво да говоря с вас.
Симона въздъхна тягостно. Посещенията на свекърва ѝ никога не вещаеха позитивен развой.
Всички, освен Атанас (той котва в стаята си), седнаха на масата. Не губейки време, баба Тодора удари по масата.
Ивайло всичко ми обясни разрязвайки си торта, заяви строго. За гарсониерата.
Мамо, не повдигай темата въздъхна Симона. Сами ще я уредим.
Сами? Скандали се чуват до бул. България! Аз ви разяснявам: да я давате под наем е полека. Трябва да я продадете!
Симона едва не се задави с чая.
Какво?!
Как какво повтаря с фин профит баба Тодора. Вижте, струва поне сто и петдесет хиляди лева, така ли? Продавате я. Пускате парите по влог за всяко дете поравно: за Атанас, за Лиляна, за близнаците всички! За учение, за старт. Справедливост! Що само един шоколад, а трима да дъвчат фурми?
Ивайло надраска темето си замислен.
А, че има резон…
Какъв резон! Симона скочи, разля чая. Тя е чужда! Още си е дарение само на Атанас! Не може да я продаваме!
Не се залъгвай отпльоска се свекървата. Ти му си настойник, майка. Има начини уж за по-добри условия, за влогове. Важен е принципът! Не може един да е на върха, другите по потник! Това ражда омраза!
Вие… вие ще лишите сина ми заради вашите постижения!? Вашите внуци какво получиха от вас? Поне кукла изпратихте?
Вджас! Я не ми гледай в портмонето! засегна се Тодора. Пенсионери сме, заслужаваме почивка. А Атанас така или иначе си има. Ивайло го гледа, твоят покоен мъж дето, прости му Господи, пари не праща от оня свят. А Ивайло кърти. Така че трябва да даде принос за семейството!
Точно тогава се разтвори вратата на кухнята. Атанас, блед като сирене, с треперещи устни и спортна торба в ръце.
Всичко чух тихо каза.
Ивайло и Тодора млъкнаха.
Чух всичко повтори и вече му се развърза гласът. Искате да вземете всички пари. Поравно! Справедливост, така ли?
Наско, не така… започна свекървата отхвърлящо-любезно.
Всичко схванах! извика Атанас. Мразите ме! Аз съм ви излишен! Търсите само моята гарсониера, да я разпилеете, ама аз развалям всего!
Обръща се към майка си:
Мамо, тръгвам си.
Къде, Наско, чакай! Симона хукна след него.
Отивам при баба Валя. Обадих ѝ се. Чака ме. Тук не издържам повече! Този… посочи Ивайло, ме изкарва от кожата. Вчера твърди, че баща ми бил пияница и губещ. Че и аз такъв ще стана.
Симона вцепенена. Бавно се завърна към Ивайло.
Ти… ти такова ли му каза?
Ивайло пламна, отвърна очи.
Изтървах се. За възпитание. Да не си вирва носа.
За възпитание? прошепна Симона. Първият ми съпруг, инженер, добър човек бе. Не е пил. Загина на работа, спаси двама. Ти го знаеш. Как, за бога, можеш така!
Писна ми! изригна Ивайло. Самочувствие, гарсониера… Аз съм хамалът тук! До тук вече съм! И аз искам живот, писна ми да броя кинти до заплата, а този бил собственик на жилище! Да, яд ме е! Защо моите деца ще гледат как един има всичко, а те нищо?
Щото това е животът, Ивайло! кресна Симона. Едни имат, други не. Не се краде от сирак, за да справедлиш останалите!
Атанас вече обуваше маратонките в коридора.
Мамче, излизам. Ключовете на гарсониерата оставям тук.
Слага ги на шкафа.
Правете каквото искате. Сдавайте, продавайте да ви преседнат! Само ме забравете!
Дръпна вратата.
Наско! Симона го хвана за ръкава. Не! Това е твое! Никой няма да пипне! Ще легна пред вратата!
Атанас я погледна. В очите му блестяха сълзи.
Ти си му жена, мамо. Пак ще избереш него. Вие сте семейство. Аз съм от първия брак грешка от младостта ти.
Не говори така! Ти си ми син! Първият и най-скъпият!
Пусни ме, мамо. Наистина… Сега трябва.
Отскубна се и хукна по стълбите.
Симона се смъкна по стената, плачейки.
Тодора, надушвайки буря, скочи:
Ох, много сте чувствителни! Психика му се разклаща вече. Айде аз си тръгвам. Изяжте тортата!
Изпари се, оставяйки руини след себе си.
Ивайло стоеше в кухнята, взирайки се в недоядена торта. Яростта го напускаше, в главата оставаше празно и тежко. Срам.
Чуваше как жена му плаче в коридора. Помнеше изражението на Атанас с болка и разочарование. Да ви преседнат.
Сети се как преди години, когато Атанас беше на седем, му беше нарисувал една картичка за 3 март На тате Ивайло. Танка беше като гущер, но тогава момчето още не знаеше, че той не му е баща. После разбра. И нещо в тях се счупи. Но Ивайло не залепи, напротив забиваше още пирони.
Голям глупак съм каза той на висок глас.
Симона вдигна глава. Спирала по бузите.
Моля?
Глупак съм, Симонке. Отврат.
Отиде при нея в коридора и седна до нея.
Прав е. Завидях. Чудя се четиресет години съм, уж мъж, а имам само кредити, нищо свое. А на него шестнайсет и апартамент. Или негови роднини, дето дават мило и драго. А моите… майка ми пристигна, разбърка и офейка. И аз като патка се вързах.
Хвана ръката на жена си. Студена като фенер.
Прости ми. Не бях прав за баща му. Трябваше нарочно да го заболи, че и мен самия ме боли от безсилие.
Загуби го за малко, Ивайле тихо каза тя. И мен. Ако си беше тръгнал и не се върнеше… Никога нямаше да ти простя.
Знам. Отивам сега да го върна.
Къде?
При баба му и дядо му. Към гарата, той ще вземе автобус. Аз ще съм там. Ще говоря с него.
Няма да ти проговори…
Ще. Ще го помоля по мъжки.
Ивайло наметна якето, хвана ключовете същите тези, от критичната гарсониера.
Това си е негово. Да си решава. Ако иска да стои празна. Ако иска да кани гаджета. Възрастни сме, ще се оправим. Ще мъкна вечерно време другаде ще шофирам такси или каквото има. На момчето не трябва да разчитаме.
Симона го погледна. За пръв път от седмици имаше нещо като надежда.
Върни го, Ивайле. Моля те. Кажи му, че го обичаме. Че не е грешка. Че ни е нужен.
Обещавам!
***
Ивайло намери Атанас на спирката. Момчето седеше на пейката, свито като таралеж, с торба до краката.
Ивайло приближи бавно ръцете горе, все едно се предава.
Наско, моля те… Ключовете да не забравя да ти дам извади ги от джоба.
Атанас го погледна с недоверие, после прие връзката, още неразбиращ.
Това си е твое, бе. Никой няма да ти го вземе. Аз на баба ти Тодора вече ѝ казах да не се занимава.
А ти?
И аз се светнах, честно. Яд ме беше, не трябваше. За баща ти излъгах бил е истински мъж. Спасил хора, майка ти това ми е разказвала. Прегорях. Прости ми.
Атанас мълчи. Вятърът леко разрошва косата му.
Не съм идеален. Парите никога не стигат, малките вият, аз се измарям. Но ти си част от семейството ни. От първи клас те знам. Помниш ли как те бутнах с колелото и ти разби коляното, а аз те носех?
Помня измрънка момчето почти срамежливо.
Тогава ти казах сине. И сега пак си ми като син. Изпуснах края, парите ми замъглиха мозъка.
Ивайло пристъпи по-близо.
Хайде да се приберем, а? Мама се е притеснила ужасно. Плаче.
Плаче?
Реално рева. Казва, че без теб няма смисъл. А Пламен и Сашко станаха питат за брат си.
Атанас подсмъркна. Гнявът се разтапяше като сладолед насред август.
А гарсониерата?
Остава си твое. Ако искаш живей в нея, когато е време. Но честно казано… надявам се още да си поживееш с нас. Липсваш ни.
Атанас стисна зъзнещите ключове в ръка но думите на доведения баща топлеха повече от радиатор.
Добре каза тихо. Да се приберем. Само кажи на мама да не плаче.
Ще ѝ кажа. Или по-добре ти ѝ го кажи.
Седнаха в колата. На тръгване Ивайло спира:
Кво ще кажеш да минем през пицарията? Голяма пица с луканка, и кола. На майка ти няма да кажем, че пихме газирано!
Атанас се усмихна тънко.
И вземи за Пламен и Сашко пържени картофки.
Разбрано.
Колата тръгна. Квартирният въпрос, който едва не ги разруши, остана назад, размит между клаксоните и морето от коли. Пред тях спокойна вечер, пица и (най-накрая!) разговор на масата. Но вече тих, човешки така, както семейство може. Понякога, за да усетиш нещо ценно, първо трябва да го изпуснеш.