Възмездието: Стоило младата жена да излезе от работа, към нея се приближи ниска пълничка жена, чиито по принцип надменен и властен глас този път звучеше почти нежно, но с нотка на порицание. — Юленце, какво стана между теб и Данчо? Той ми звънна вчера и каза, че си го оставила. Може ли такова нещо? Сега повече от всякога има нужда от твоята подкрепа, а ти — вместо да му помогнеш, си хванала шапката и си тръгнала? Каква ли си ти любяща жена след това? — Същата, какъвто е и той — “любящ” мъж — изсъска Юлия със саркастична усмивка. — Или вече забравихте как сами му давахте наставления на нашата кухня преди година и половина? Може да ви припомня? Тогава така одобрявахте неговите “принципи” и съжителство без брак — а сега нещо не ви изнася? Или „това е друго”? — Но какво говориш! Никога не бих одобрила един човек да си остави партньора, особено в тежък момент. — Колко странно. А на мен ми е останало друго наум — и как бяхте против да се бракуваме с вашия син, и как твърдяхте, че ако направим това, ще му се „качвам на врата“. Излиза, че на него му е позволено „да не носи баласт“, а аз кротко трябва да си понасям всичко? — Какъв баласт! Нали се обичате, трябва заедно да минете през трудностите… — Ама той не искаше заедно. И вие също не искахте. Сега сами си се обичайте в цялата тази каша, а аз ще си вървя — тези проблеми нямат място в моя живот. И благодаря, че благодарение на вас не сме женени — няма и издръжка да му плащам. Благодаря ви, госпожа Станкова. След като се поклони саркастично, Юлия се отправи бързо към автобусната спирка. В главата ѝ пак се въртеше мисълта да си купи жилище по-близо до работа, че пътуването до наследената от баба ѝ гарсониера в „Люлин“ всеки ден си беше изпитание. Мислите ѝ за имоти отстъпиха място на съмненията — постъпила ли беше правилно, като остави Данчо в такъв момент. Разумът ѝ диктуваше, че е права — а сърцето… то лесно се размекваше. Добре че цялата ѝ жалост изчезваше, щом си спомнеше съдържанието на онзи чужд разговор, на който случайно беше станала свидетел преди месеци… Юлия никога не е била клюкарка, но онази вечер, отпаднала от грип, отиде до кухнята по чорапи — и тогава нито бъдещият ѝ мъж (какъвто смяташе Данчо тогава), нито бъдещата ѝ свекърва я усетиха. А тя чу… — Момичето е добро, синко, но не бива да се жениш за нея. Ако имаше богатство — да кажем, ама знаеш ли какво ще стане, ако се ожените? — Какво, мамо? Юлия работи, не ме издържа. Даже може да ми дадат повишение, ако имам семейство. — Само не казвай, че искаш и дете да ѝ правиш! — засуети се г-жа Станкова. …и така нататък. Тогава Юлия се прибра тихо в стаята и изплака цяла нощ… А когато по-късно Данчо си потроши и гръбнака и автомобила, Юлия го посети веднъж в “Пирогов”, пожела му късмет, върна ключовете и го остави с думите: — Благодарение на вашите „семейни съвети“, аз свободно мога да избера — и си избирам да не бъда баласт на някой, който не би бил мой опора. Излизайки, тя захвърли завинаги миналото и повече нито потърси, нито вдигна телефона на никого от Семейство Станкови.

Щом слънцето залязваше над София, си спомням как една млада жена на име Севда излизаше изморена от офиса. Тъкмо беше направила няколко крачки, когато към нея забърза ниска, закръглена жена гласът ѝ, иначе командващ, сега звучеше почти меко, макар и с укор.

Севдичке, какво стана между теб и Петър? Вчера ми звънна и ми каза, че си го оставила. Може ли такова нещо? Сега повече отвсякога има нужда от подкрепата ти, а ти вместо да застанеш редом с него просто си си тръгнала! Каква си ти любяща жена тогава?

Точно толкова, колкото и той е любящ мъж отвърна Севда с горчива усмивка. Или забравихте как с него преди година и половина обсъждахте това в нашата кухня? Искате ли да ви припомня? Как вие твърдо заставате срещу моята идея да се оженим, и как му казвахте, че ако го направи, ще му седна на гърба и при първия проблем ще му тежа като котва?

Никога не бих одобрила да се изоставя близък човек, особено в труден момент! възмути се стринка Маргарита.

Чудно. Пък аз помня съвсем друго. Помня как ми се карахте, че искам да подпишем, и как убеждавахте сина си, че само ще го обременя, ако стане нещо непредвидено. Та какво излиза, за него може, а за мен не?

Говориш абсолютни глупости! Вие се обичате, трябва да преодолявате всичко заедно…

Ама нали той не искаше заедно? И вие не искахте. Обичайте се сега помежду си, пък аз ще си тръгна. Никакви грижи не ме свързват с вас.

И благодаря ви, че чрез вас не сме женени няма да се налага да плащам издръжка на Петър. Благодарности, Маргарита Димитрова.

Севда направи лека подигравателна поклона и пое към близката автобусна спирка. В съзнанието ѝ се завъртя идеята да изтегли ипотека за апартамент някъде около Лозенец, че досега от наследената от баба гарсониера в Люлин пътуването до центъра ѝ костваше почти два часа през задръствания и градски транспорт.

Но веднага след това пак я бодна мисълта дали е постъпила правилно, оставяйки Петър в такъв труден момент. Логиката твърдеше да, сърцето меко и жалостиво все се колебаеше.

Добре, че съчувствието изчезваше, щом си спомнеше за онзи подслушан разговор, който сигурно бе нагласил съдбата. Севда никога не обичаше да подслушва. Но онази вечер, след ден в леглото с настинка, стана да пийне вода и не намери чехлите си. Сигурно сама или Петър ги беше ритнала под леглото излезе боса, тихо като котка.

Затова, когато се приближи към кухнята, нито бъдещият ѝ мъж, нито бъдещата свекърва я чуха. Но Севда чу всичко.

Добра е момичето, Петре, ама не е за женене. Ако поне беше богата щеше да има смисъл. Я си помисли, ако сега подпишете и стане нещо, какво ще стане?

Какво може да стане, мамо? Севда работи, не живея на нейна издръжка. Даже ако се оженим, може началникът да ме повиши, голям ценител на традициите е…

Само не казвай, че ще я направиш майка! изплашена размаха ръка Маргарита Димитрова.

Не, спокойно. Парите да ги харча за дете стига ми само това. И Севда не иска, тя си гони кариерата. Планирах, ако се наложи, да излъжа, че не може да има деца. Така ще изляза добричък, че съм взел дефектна.

Хич не се жени, синко! Няма смисъл. Всичко, което купиш в брак, се дели. Решиш да се разделите тя ще вземе половината апартамент, половината коли, всичко законът е на нейна страна. Договор можеш да сключиш, ама викаш ли ще се съгласи? Никой не се отказва доброволно от повече пари. Ако пострада тежко ти ще я гледаш, законът така казва.

Едни хора наскоро жената изневери, взе всичко при развода, а сега и издръжка плаща, макар че тя си остана инвалид. Защо те е нужно всичко това? Ако не сте подписали, просто я изкарваш през вратата и готово, не си вързан.

Само ако беше богата или наистина направи кариера… Но няма ни едното, ни другото.

Севда се върна в стаята и плака цяла нощ. Знаеше, че едва ли Петър ще ѝ предложи, но е едно да усещаш, че мъжът не бърза, и съвсем друго да чуеш, че смята да я изхвърли, ако не дай Боже се разболее или пострада.

Преди Петър ѝ беше казвал, че не могат да се оженят заради шефа му, който не обичал женени и семейни служители. Обещаваше, че щом се появи по-добра възможност, ще смени работа, и тогава ще се разписват. Но всичко било просто празни приказки.

Сълзите свършиха бързо и с тях, сякаш, и любовта към Петър си отиде. На сутринта, Севда погледна на отношенията им чисто практично. Съжителството ѝ спестяваше много време и работа, а Петър живееше почти в центъра. Освен това, въпреки недостатъците си, беше отличен партньор в леглото, а да търси друг подходящ за здравето щеше да е още разход на време и усилия.

Освен това, докато живееше у Петър, тя отдаваше своя апартамент под наем и взимаше леки, но полезни левчета. Ако махне чувствата от уравнението и Петър нямаше такива към нея, имаше взаимна изгода, която си заслужаваше да се поддържа, докогато всичко върви.

Така и останаха заедно, макар че няколко месеца след онзи разговор Петър катастрофира. Качил се пиян зад волана, не успял да вземе завой и строшил не само мантинелата на булеварда, но и почти новото си Рено, което още изплащаше, а най-лошото гърба си. Лекарите казаха, че има шанс, но рехабилитацията ще бъде дълга и тежка.

Добре поне, че беше сам в колата иначе отиваше и в затвора. Точно тази светла новина сподели и с жената си, когато тя го посети в болницата първи и последен път.

Нищо, Севде, ще се оправим. Половин годинагодина ще проходя пак. Сега трябва само да преживеем трудното.

Късмет ти пожелавам каза му усмихнато Севда.

После му заяви, че в тази ситуация отношенията им са ѝ в тежест и нямат смисъл за нея, така че още днес напуска дома му завинаги.

Всъщност, дойдох само да ти върна ключовете. Вещите и уредите си вече съм взела, даже снимах всичко, за да видиш че не съм пипнала нищо твое ей сега ще ти ги пратя на Вайбъра.

Но ти ме изоставяш в този момент? Обичаме се, Севде. Любовта трябва да помага при беда!

А ти и майка ти не обсъждахте ли точно обратното да не се женим, за да не се наложи да ми помагате, ако нещо се случи с мен? Работи в двете посоки, Петре. И мен никой мъж, който в огледална ситуация би ме захвърлил, няма да ме носи на гърба си.

Аз не бих!

Ти така мислиш сега. А дали щеше това никой не знае. Довиждане и успешна рехабилитация. Повече не търси връзка с мен.

След тези думи Севда напусна болницата и веднага блокира номера на бившия си приятел. Връзки с него и родата му повече не пожела да има.