– Бабо, ти си била толкова красива, докато беше млада, а дядо, макар и добър, хич не беше хубавец. Теб насила ли те омъжиха за него? – любопитстваше Валя, внучката на Анфиса. – Ма какви ти насила! Аз едно време каква бях само! Родителите едва ме укротяваха. А аз него насила го ожених за мене! – засмя се Анфиса. – Как така? Да нямаше много кандидат-женихи? – учуди се Валя. – Имаше си, ама аз си харесах Егото. По-точно неговата акордеонка! – Той от малък беше беладжия. Още хлапе, намерил стар патрон, хвърлил го в огъня, шантавия. Всички разхвърчаха, само той остана – човърка си носа с кутрето. Та тогава му откъсна ухо, половин ноздра и пръст. – Ама това не му попречи после да скача по оградите и по чуждите градини ябълки да краде. А като дойде време да се жени, не се намираха булки. Та така щеше и да остане ерген, ако един селянин не му замени акордеон срещу парче сланинка. Оказа се, че Егор има слух. – Почна бавно да свири, после песни да реди. Помня първия път на седянката с акордеона – като засвири! Някои направо се разплакаха. А аз – сърце ми примря. Чувам му гласа, сякаш в душата му надникнах. – Оттогава все заради него излизах. После настоях пред татко – искам за Егор да се омъжа. Майка – в сълзи, нашта щерка луда, ще взима сакат. А татко каза, ако я вземе, само ще се прекръсти. – И аз започнах да намеквам, че го харесвам. А той, инат с инатите, „що ти е криво да си с мен, ще се срамуваш, хората ще гледат”. – Е, тогава изхитрувах. Цяла нощ с него на пейката приседях. Като се върнах, баща ми с камшика ме чака. Паднах му в краката, рева – цяла нощ с Егор съм била! И нямаше как – оженихме се. – По селото приказваха – майка му магия ми е направила. Боже, свекърва ми Малаща кокошки коли, по портите бяга. После – че съм повредена. А аз едно след друго – син, дъщеря, син, дъщеря – всички млъкнаха. – А живяхме добре. От доенето се върна, градината изкопае, картофи сготви. Сам киселеше зелето, на мен не даваше. С децата много помагаше. Другите мъже – все навън, да не чуват детски плач, а той – с тях си играеше. – Но докато беше жив – все се срамуваше. „Върви ти отпред, аз след теб ще вървя.” „Я стига, мъж ли си ми, или някой чужд?” – и го хващах под ръка, така и вървяхме. – Десета година няма го вече. Щом тъгата ме хване, взема му акордеона, прегърна го и ридая. И ми се струва, че той до мен седи, но дума не изрича. Така е, внуче – не се жени за красотата, която блести, а по сърце избирай.

Бабо, ти като си била млада, сигурно си била голяма хубавица, а дядо, колкото и да е добър, все не бил чак толкова красив. Май на сила са те дали за него? поглеждаше с любопитство внучката Яна към баба си Цветана.

Че каква сила, Яне! разсмя се Цветана. Аз като бях мома направо огън и смях, и пакости! Нашите едва ме озаптяваха понякога. Аз сама го омаях дядо ти, не той мене!

Как така, бабо? очите на Яна станаха още по-големи. Ти толкоз кандидати си имала, със сигурност

Имала съм, Яне, не мога да се оплача гордо се подсмихна баба й. Ама се залюбих с Пламен. Точно казано залюбих се в неговата гъдулка.

От малък все бе врян в приключения. Навремето, още като момче, намерил на нивата стара пиратка, и я метнал в огън. Децата се разбягали, ама той застанал да си човърка носа. Гръмна, та му откъсна ухото, половината ноздра и един пръст.

Ама това не го спря после пак катереше плетове, ябълки крадеше от чужди градини. Само дето, като дойде време за жени, никоя не гледа към него.

Тъй и щеше да остане ерген, ако един ден някакъв пътник не му размени гъдулка за парче сланина. Оказа се, че Пламен имал златен слух.

Отначало посвиркваше, после почна и песни да реди. Помня, че първия път дойде на вечеринки с гъдулката засвири тъй, че на много моми им се насълзиха очите. А на мене така ми трепна сърцето Сякаш в душата му надникнах само от един глас.

Оттогава все ходех на хорището само заради него. После, баща ми надух главата: Искам за Пламен да се омъжа! Майка се разрева Побърка ни се момата, за сакат ще ходи! А татко вика: Тази ако я вземе някой, само ще се прекръстя

Почнах аз да му подхвърлям, че ми е мил, ама той инат български: Защо да ти развалям живота, Яне? Как ще минеш с мене в селото ще ти се смеят, ще сочат с пръст.

Тогава хитрувах. Прекарах цяла нощ на чардака с него. Като се върнах, баща ми ме чака с юздите в ръка. Аз плача, хвърлям се в нозете му Цяла нощ с Пламен бях! Така и така нямаше къде да ходи дядо ти, взе ме за жена.

Първите години приказваха хората че майка му ме направила магия, че съм нещо с повредена душа. Божке, свекърва Малка като колеха кокошка, избягваше през вратата навън от страх. После ги затулих всички родих син, после дъщеря, пак син, пак дъщеря. Замлъкнаха!

А живяхме си добре. От млекарницата се връщам той в двора плеви, картофи сварява. Боб може да кисне, ама туршия сам си кваси, и дума не дава да пипна. Децата гледаше, дори песнички им пееше. Другите мъже на кръчма бягат, той вкъщи, да слуша детски глъч.

До самия си край все се свенеше. Върви ти отпред, аз ще дойда подир тебе, вика. Ама аз му се смеех Мъж ли си ми, или млада булка? Хващах го подръка и така двамата през мегдана.

Ето, десетина години вече го няма. Като ме налегне мъка, гушна гъдулката му, разридвам се и ми се струва, че седи тихо до мен, но нищо не може да каже.

Та така е, Яне. Не за лъскавата красота трябва момата да се жени, а когато се обади сърцето.