СЛУЧАЙНОСТИ НЯМА
Мирослав караше бавно към покрайнините на София, към дома си. Работеше като таксиметров шофьор и вече беше на волана повече от дванайсет часа. Не го болеше толкова от шофирането или седенето, колкото беше изтощен психически пътниците му идваха всякакви, кой с радост, кой с болка, понякога го разсмиваха, а друг път натъжаваха истински.
Почти беше стигнал блока си, когато на един тротоар забеляза младо момиче с огромен куфар. Макар вече много да не му се искаше да взема пътници, не можа просто да я остави сама през нощта. Тя отвори вратата и тихо запита:
Извинявайте, ще ме закарате ли до Костинброд?
Това беше почти час в обратната посока, съвсем неудобно, но като видя тъжните ѝ очи, просто кимна.
Ох, благодаря ви толкова много! Честно казано, вече взех да се страхувам да спирам когото и да е. прошепна момичето.
Как се случи така, че си сама посред нощ?
Живеех при моя приятелка под наем. Миналата седмица ме съкратиха от работа, отказах на шефа на ресторанта и той ме изгони без една стотинка, макар да ми дължеше почти месец. Останах без никакви пари. Цяла седмица търся работа, но нищо не намирам. Дойде денят за наема на квартирата, а приятелката ми каза, че не съм ѝ длъжна, намерила си вече нова съквартирантка. Натири ме буквално с багажа, понеже новата идваше след час. Представяте си три години приятелство, а такава се оказа…
Не е приятно, разбирам подкрепи я Мирослав. А на кого отиваш в Костинброд?
Имам там брат със семейство. Засега при него… но жена му е много дръпната, някак си не ме понася, а и не обича гости в къщата. Даже родителите ни едва прекараха три дни при тях, когато се роди племеникът ми, после вече не искаха да им гостуват. Толкова е стисната; преди три години, когато живях у тях седмица, едва се хранех.
Как така?
Като сядаме да ядем, винаги сядаше срещу мен и ме гледаше в очите, не ми вървеше хапката. После сама си купувах хляб и само с вода карах. Но оживях.
Тогава защо пак отиваш натам?
Нямам избор… Родителите ми са в Пловдив. Дойдох в София за да уча, не успях да вляза редовно, но работих, събрах пари и сега уча задочно, а работата ми е животоспасяваща… неочаквано очите ѝ се напълниха със сълзи. Някак все не ми върви тук не става, там се проваля…
Мирослав слушаше внимателно. Виждаше, че не лъже, всичко каза най-открито. Не само че беше хубава, но и честна, чиста душа, добра, наивна по детски. А той за толкова години на път вече се научи да разпознава хората. Помисли си: Ей, такава жена би била добър спътник в живота, истинска домакиня и майка на децата ми.
Внезапно спря рязко колата. Момичето се сви от страх:
Моля ви, не ме наранявайте! Останали са ми само трийсет лева, ще ви платя, не съм без пари…
Недей да се плашиш, нямам лоши помисли. Ще ти предложа нещо, искаш ли да чуеш? кимна. Ако не ти хареса, ще те закарам до Костинброд. Пак кимване.
Аз живея сам, работя като таксиджия. Имам свободна стая тази на майка ми, която миналата година почина. Ако вместо наем почнеш да готвиш и поддържаш чисто, можеш спокойно да учиш и работиш, а аз няма да те притеснявам, честна дума. Какво ще кажеш?
Видя, че момичето започна да плаче още повече.
Не се отчайвай, явно не ме разбра…
Напротив, съгласна съм! Просто не мога да повярвам, че има такива хора като вас… Това е най-хубавата случайност в живота ми!
Тогава хайде, комшийке, към вкъщи! Как се казваш? Аз съм Мирослав.
Теодора.
Прекрасно име истинско и топло.
Вкъщи я показа стаята. Беше чиста, уютна, подредена по женски вкус.
Не съм и пипал след майка ми. Ако желаеш, променяй всичко.
Не, много е хубаво и много уютно. Майка ти имаше чудесен усет и сигурно голямо сърце.
Беше преподавателка във ВИАС, работеше до пенсия. Насядай удобно, аз ще сложа вода за чай и ще сваря едни кнедли.
О, Мирославе, мога да приготвя нещо на бързо мама ме е научила.
За жалост, имам само замразени кнедли в хладилника. Утре ще идем на пазара, ще купим всичко и ще ме научиш да ям вкусно като у дома. Ясно, готвач Теодора?
Ясно, началник! Но кнедлите днес аз ги варя.
Да бъде така.
Седяха на кухнята, ядяха кнедли, а Мирослав разказваше за годините си на кораб. Тя се смееше високо и чистосърдечно. Той гледаше към нея и се радваше, че не е сбъркал в преценката си за хората. След месец-два, като се увери напълно, ще ѝ предложи ръка и сърце. Защото в живота нищо не е просто случайност всичко си има смисъл, само трябва да отворим сърцата си и да подадем ръка, когато някой има нужда.
