Венци със съпругата си Гина никога не са били известни с идилични отношения… Въпреки това, деца си направиха това да не е шахматна партия, че да е сложно! Гина, разбира се, хич не беше извадена от един свят с Венци: той възпитан, завършил Софийския университет, а тя момиче от малък град, с диплома от професионална гимназия.
Ама тогава, в онези години, любовта (или по-скоро бурните чувства) бяха по-силни от здравия разум. Дали е било за добро кой да знае!
Сега обаче дойде време да се развеждат. И за цялата тази драма единствено Венци изпитваше някакво истинско съжаление най-вече защото синът им оставаше при Гина. А тя, като я гледаш – на кукуво лято ще му позволява да вижда малкия Боян.
И, естествено, веднага си събра куфарите и отиде при майка си в Пловдивска област. Ни адрес му остави, ни телефон за връзка. Явно прецени, че да се занимава с бившия не ѝ влиза в работата.
И така настъпиха едни сиви дни за Венци. Душата му се сви – свикнал беше да се прибира в дом, където някой го чака.
Шест месеца по-късно нито слух, нито дух от Гина или от Боян не се чу. Та като се обади късно вечер някаква непозната жена, Венци се шашна. От социалните служби била сух женски глас му съобщи, че бившата му жена внезапно починала (алкохолно отравяне, казаха), и трябвало да дойде да си вземе сина.
Пристигна Венци на място и с почуда научи, че Боян не е при социалните, а старите хора го оставили на грижите на прабаба му. Оказва се, майката на Гина била починала отдавна, а Гина си гледала работата оставила Боян на възрастната баба, докато тя… да не навлизаме в подробности.
И така животът завъртя своето Гина почина от алкохол, а Боян остана на дядо си по бащина линия. Венци, уж радостен, че ще гледа сам сина си, първо трябваше да отърве детето от прабабата (която, реално, го беше отгледала през последната година).
Но, що да види! Боян, вместо да хване баща си за ръка и да подвикне Хайде, тате!, се вкопчи в дребната, кокалеста бабичка с вик: Бабо, не ме давай!.
На Венци така се стисна сърцето, че чак не можа да диша. Бабата мълчеше, но по лицето ѝ си личеше няма никакво желание да се раздели с правнука си.
Венци реши да не се прибързва. Излезе на двора и запали цигара след цигара, като всяка мисъл в главата му правеше пируети и не се получаваше решение.
Върна се вътре Боян заспал на скута на прабабата си, а тя го галеше по косата и тихо му шепнеше народни приспивни. Венци си рече ще го мисля сутринта. Не случайно казват, че утрото е по-мъдро от вечерта.
Събудиха се с първите слънчеви лъчи той буквално заповяда: Бабке, събирай багажа твоя и на Боян. Първото време ще живеем заедно, после Боян ще свикне пак с мен, а ти ще видим после. План идеален на теория.
Да, ама не! Венци не разбра кога съвсем се привърза към тази добродушна, пълна с нежност женица. Към нейните мекици в неделя сутрин, към историите ѝ за младостта, към разумните ѝ съвети и топлите ѝ ръце, с които завиваше и него, и Боян през зимната нощ.
Не можа да ѝ каже заминавай, няма как. Щеше да е престъпление и спрямо сина, и спрямо собствената си душа.
Така незаменимата прабаба остана при тях до последния си ден и кой знае, ако можеше, сигурно би и до днес.
