**Дневник на един мъж**
Тази жена е истинската ми майка. Тя ще живее с нас, каза Тодор, вкарвайки в къщата непозната жена на седемдесет години.
Ралица замръзна на място с черпака в ръка. На печката къкряше чорба, масата беше наредена за вечеря, и сега това.
Как така истинска майка? прошепна тя. Тодоре, какво говориш? Твоята майка почина преди десет години, заедно я погребахме.
Онази жена беше приемна ми майка, отговори той, помагайки на непознатата да свали палтото. А това е Стоянка Иванова моята кръвна майка. Тя ме роди и ме остави в сиропиталище.
Ралица усети как краката ѝ станаха като памук. Двадесет и пет години брак, и изведнъж такова нещо.
Седнете, Стоянка Ивановна, каза Тодор, като я покани за масата. Ралице, сложи още една чиния.
Чакай, Ралица остави черпака и се обърна към него. Обясни ми първо какво става. Откъде се появи? И защо мълча за това всичките тези години?
И аз наскоро разбрах, Тодор избягваше погледа ѝ. Стоянка Иванова ме намери чрез служба за търсене на роднини. Срещнахме се, говорихме. Тя е сама, няма къде да живее. Няма роднини.
А къде живееше досега? попита Ралица, разглеждайки жената.
Стоянка мълчеше, само ръцете ѝ се трепереха в скута. Облечена беше бедно, но чисто. Лицето ѝ беше изморено, очите тъжни.
В коммуналка, отговори Тодор вместо нея. Но новите собственици я изгониха. Сега е мой дълг да й помогна.
Твоят дълг, повтори Ралица. А с мен да се съгласи не мислиш? Това и моят дом е.
Ралице, какви ги говориш, намръщи се Тодор. Това е майка ми. Наистина ли ще откажеш подслон на старица?
Ралица го погледна и видя същия Тодор, с когото живееше четвърт век. Само че сега той я гледаше с нов израз сякаш тя беше пречка за неговия благороден порив.
Добре, каза тя накрая. Да вечеряме първо, после ще говорим.
На масата владеше тежка тишина. Стоянка ядеше мълчаливо, понякога благодарно кимна на Тодор. Ралица си рови в чорбата и мислеше как стигна до тук.
Как намери Тодор? попита тя Стоянка.
Через обява, отговори жената тихо. В Труд ги пускат. Помнех фамилията, която му дадоха в сиропиталището. И рождената дата, разбира се.
Защо точно сега решихте да го търсите? не отстъпваше Ралица.
Стоянка сведе глава още по-ниско.
Срам ме е пред смъртта, прошепна тя. Цял живот ме мъчеше, че изоставих сина си. А сега ми стана много зле, разбрах, че свършвам. Исках поне да му се извиня.
Тодор сложи ръка на рамото ѝ.
Стоянка Ивановна, не говори така. Всичко е в миналото. Важното е, че се намерихме.
Ралица гледаше тази картина и усещаше как всичко в нея се свива на възел. Не че ѝ беше жал за мястото или храната. Просто нещо в тази история я обезпокои.
След вечеря Тодор заведе майка си да й покаже къщата. Ралица остана да мие чиниите и слушаше как крачат по стаите.
Тук ще спите, Стоянка Ивановна, говореше той. Това беше стаята на дъщеря ни, но тя вече е омъжена, живее отделно.
Тодоре, може би не трябва веднага, чу се плах глас на Стоянка. Мога на дивана в хола.
Как така! възрази той. Вие сте майка ми, заслужавате си собствена стая.
През нощта, когато останаха сами в спалнята, Ралица се опита да говори сериозно с мъжа си.
Тошо, започна тя внимателно. Сигурен ли си, че наистина е твоя майка?
Разбира се, отговори той рязко. Има си документи от сиропиталището.
А провери ли ги? Може би трябва да потърсим в архивите, да направим ДНК?
Тодор я погледна сякаш беше казала нещо неприлично.
Ралице, как можеш? Това е стара, болна жена. Премина цялата страна, за да намери сина си. А ти говориш за проверки.
Искам само да сме сигурни, че не ни лъжат, каза тя. Знаеш ли колко измамници има?
Измамница, изръмжа Тодор. Погледни я! Какво може да открадне? Дрехите й са стари, документите изтъркани. Тя търси не пари, а сина си.
Ралица въздъхна. Да спори с него беше безсмислено. Той вече беше взел решение.
На сутринта Ралица стана рано, както винаги. Погледна в стаята на дъщеря си Стоянка спеше, свита под одеялото. На нощното шкафче лежеше износена чанта.
В кухнята Тодор вече беше с чаша кафе.
Добро утро, поздрави го. Как спа?
Добре, отговори той. А ти? Лицето ти е кисело.
Нищо. Просто мисля как ще живеем трима.
Нормално, отвърна той. Стоянка Ивановна е тиха, няма да ни пречи. Дори ще е по-весело децата са далеч.
Весело? Ралица се изненада. Досега ли не ни беше весело?
Е, децата са си по света, внуците ги виждаме рядко. А сега поне някой ще е в къщи.
Някой, повтори тя. Непознат човек, за когото нищо не знаеш.
Зная важното тя е майка ми.
Тихият глас на Стоянка се вмъкна в разговора:
Извинете, че прекъсвам.
На прага стоеше тя, в износена хавлия.
Добро утро, каза
