Снощи ми се присни един странен сън. Бях на едно място, което приличаше на Пловдив, но в същото време беше и нещо съвсем друго. Улиците бяха изпълнени с мъгла, а хората се движеха като в забавен кадър.
В този бленуващ свят срещнах Боряна. Тя държеше телефон в ръка, пръстите й бяха стиснати до болка около устройството. “Боряна Георгиева, резултатите са положителни”, чу се глас от телефона. “Шест седмици.” Тя не каза нищо, просто затвори разговора.
Спомних си онзи вечер преди години вратата на апартамента, отворена неочаквано, чуждата чанта в коридора. Чантата, която самата Боряна беше подарила на Десислава за рождения й ден.
Боряна седна на прозореца. Навън валяше сняг, покривайки улиците с бяло мълчание. Искаше се всичко да изчезне по този начин просто да се разтопи.
Телефонът зазвъня отново. Георги. Третият му опит за последния час.
“Къде си? Уговорихме се да се видим.”
“Извинявай, забавих се”, отвърна тя, като се стараеше гласът й да звучи нормално. “Не ме чакай, имам още работа.”
“Всичко наред ли е? Странна си.”
“Просто съм уморена.”
След като затвори разговора, Боряна погледна куфара, който беше опаковала още сутринта. Пет години брак. Пет години, които свършваха в този момент. И нов живот, който започваше под сърцето й.
Пет години по-късно
“Мамо, виж я куклата!” Петгодишната Радостина залепи носа си до стъклото на магазина, гледайки играчка в розова рокля.
“Много е хубава”, усмихна се Боряна, оправяйки шапчицата на дъщеря си. “Но трябва да вървим, закъсняваме.”
“Къде отиваме?”
“При леля Мария. Тя ни чака.”
София ги посрещна със студено януарско утро. Пет години Боряна не бе стъпвала в родния си град. Пет години изграждаше нов живот далеч от миналото. А сега се налагаше да се върне леля й, единственият човек, който я подкрепи тогава, беше в болница.
“Ради, внимавай, не тичай”, Боряна я хвана по-силно за ръка, влизайки в новооткрития бизнес център. Трябваше да го пресекат, за да стигнат до спирката от другата страна.
Мраморният под блещеше, отразявайки светлината на лустерите. Свиреше музика, хора се събираха вероятно някакво официално откриване.
“Боряна?”
Тя замръзна, усетила познат глас зад гърба си. Глас, който не бе чувала от пет години, но би го познала наред. Бавно се обърна.
“Георги.”
Той почти не бе се променил. Същите проницателни сиви очи, същите бели нишки в косите. Само бръчките около очите бяха по-дълбоки.
“Не очаквах да те видя тук”, каза той, гледайки я като привидение. “Завръщаш ли се?”
“Само за малко.” Тя усети как Радостина се притисна до крака й.
Георги погледна момиченцето и лицето му се промени. Очите му се разшириха. Радостина бе негово огледало същите очи, същите устни, дори ямката при усмивката.
“Това е…”
“Моята дъщеря”, отвърна бързо Боряна. “Радостина.”
Тишината между тях стана тежка, почти осезаема.
“Ето къде си!” Висока жена с кафяви коси се приближи. “Всички те търсят. О, здравейте”, тя погледна с интерес Боряна.
“Веска, това е Боряна… стара приятелка”, каза Георги бавно, без да откъсне поглед от Радостина. “Боряна, това е Веска, съпругата ми.”
“Приятно ми е”, Боряна се насили да се усмихне. “Трябва да вървим.”
“Чакай”, Георги направи крачка напред. “Как да се свържа с теб?”
“Няма как.”
Тя се обърна и бързо потегли към изхода, държейки Радостина за ръка.
В таксито момиченцето се притисна до нея:
“Мамо, кой е този чичо?”
“Просто някой, когото отдавна не съм виждала.”
Апартаментът на леля Мария бе същият уютен, както преди пет години, когато Боряна пристигна от Варна с малък куфар и разбито сърце.
“Нищо не си се променила”, усмихна се лелята, гладейки косата на Радостина. “А тази малка госпожица порасна само по снимки. Как си, Борянко?”
“Добре”, помoгна й Боряна да седне. “Не се притеснявай, лекар
Залових съпруга с най-добрата ми приятелка, мълчаливо напуснах града, скривайки бременността си. Но след 5 години се срещнахме отново…
