**Дневник на Таня**
Така ти и трябва, майко
Мамо, пак ти звънят чух зад гърба си гласа на Митко.
Кой е? обърнах се към него.
Не знам. Той сви рамене.
Донеси ми телефона, ще?
Сега! извика той и изтича, но веднага се върна и ми пъхна мобилния.
Благодаря. Бягай да си играеш. Скоро вечеряме. Когато той излезе, погледнах екрана.
Отново звъняха от същия номер от болницата. Как са разбрали моя телефон? Покрих тигана и изгасих котлона. След това изключих телефона и го сложих зад пердето на прозореца.
Докато нареждах масата, мислех за обажданията. После отидох при мъжа ми. Красимир седеше на компютъра. Приближих се отзад и го прегърнах, опирайки брадичката му в темято.
Какво правиш?
Нищо, преглеждам новините. Скоро ли вечеряме? попита той.
Готово е. Митко, вечеряме! извиках и се изправих. Виж да си измие ръцете. Исках да се върна на кухнята, но Красимир ме хвана за ръка.
Чакай. Кой ти звъняше?
Не знам. Непознат номер, не вдигнах. Не си ли гладен? Изтръгнах ръката си и си тръгнах.
След вечеря включих телефона. Вече беше късно, няма да звънят.
Но през нощта не можех да заспя. Защо трябваше да вдигна тогава, при първото обаждане?
Здравейте, обаждаме ви се от болницата Вашата майка е при нас Би ли могла да дойдете? Трябва да обсъдим
Нямам майка отвърнах и затворих.
Продължаваха да звънят, но аз не вдигах. Трябва да отида, иначе няма да ми оставят мира. По-добре да беше умряла Отдавна бях я погребала в сърцето си.
На следващия ден отидох в болницата след работа. Когато влязох в кабинета на завеждащия, той веднага повдигна поглед от документите.
Най-после. Как се казвате?
Таня.
А бащино име?
Просто Таня отвърнах сухо.
Защо не сте дойд
