Днес ще запиша един момент от живота ми, който никога няма да забравя. Сватбата ми се превърна в истински спектакъл, а главната актриса беше свекърва ми. Още преди церемонията тя започна да настоява да бъде кума Аз съм млада и красива, без мъж, защо да не съм аз? Въпреки че ми беше неудобно, за мир в къщи се съгласих. Какво толкова може да стане? си мислех. В крайна сметка е просто формалност.
Но стана по-лошо, отколкото очаквах.
На церемонията тя се появи в дълга бяла рокля. Бяла! Като че ли тя беше булката. В един момент дори грабна букета ми и се нареди до мен, сякаш всички погледи трябваше да са към нея. Сдържах сълзите, а за снимки дори не й се навих да стоя.
Обаче най-ужасното дойде по-късно. Когато пред олтара свещеникът попита: Има ли някой, който възразява против този съюз?, тя вдигна ръка.
Аз възразявам! извика тя. Това е единственият ми син и няма да го дам на друга жена! Синко, хайде вкъщи, защо ти е тази сватба?
Гостите позахванаха, някой дори се изкикоти. Мъжът ми замръзна, безмълвен. Аз пък избухвах от гняв, но в същия миг ми дойде идея.
Спокойно се обърнах към нея и казах, така че всички да чуят: Леля, пак забравихте хапчетата си? Лекарят ви предупреди без тях започвате да бъркате. Елате, ще ви дам вода и ще се успокоите. Днес е сватбата ни! Аз съм вашата снаха, а това е вашият син. Не помните ли?
После се обърнах към присъстващите: Извинете, тя е болна и понякога не осъзнава какво говори. Свещенико, моля продължете думите й са без значение. Тя не е на себе си.
Ама аз не съм болна! възмути се тя.
Да, да, съвсем сте здрава, просто малко сте забравили лекарствата. След малко ще ви ги дам отвърнах кротко.
Тя се обърка, отстъпи и седна. А ние си продължихме сватбата. В този момент разбрах понякога, за да пазиш щастието си, трябва да бъдеш умен дори и малко ловък.
