“Не те очаквахме,” каза сестрата и затвори вратата.
“Майка умря преди три дни, а ти едва сега пристигна!” Гласът в телефона трепереше от едва сдържан гняв.
Радка притисна телефона с рамо до ухото, опитвайки се едновременно да държи тежката чанта и да изпълзи ключовете от колата. Дъждът усилваше, капки чукаха по покрива на гаража.
“Галя, обяснявах ти. Бях в командировка в Родопите, нямаше връзка. Веднага щом разбрах, потеглих.”
“Командировката по-важна ли беше от майка ти?”
“Не започвай. Идвам. Ще съм там след час.”
Сестрата затвори телефона. Радка седна в наетата кола, застоя се, гледайки размитите от дъжда светлини на града. Родният град, който бе напуснала преди петнайсет години. Тогава бе на двайсет и пет, изпълнена с решимост да завладява София. Мама плачеше, баща мълчеше, а Галя малката ѝ сестра крещеше, че е предателка.
Пътят до родителската къща отне повече от час. Градът се бе променил нови квартали, молове, кръстовища. Но колкото повече се приближаваше към стария център, толкова по-познати ставаха улиците. Ето сладкарницата, където купуваха топли банички. Ето училището, с обелените бои по фасадата. Ето тяхната улица тиха, с цветни градинки и пейки пред входа.
Къщата на родителите стоеше в края на задънената улица. Двуетажна, с мансарда, някога бяла, сега сива от времето. В двора светеше лампа, силуети на хора се движеха зад пердето. Радка паркира пред портата, взе чантата, пое дълбока дъха.
Капакът не беше заключен. Под навеса бяха наредени маси с бели покривки. Помени. Няколко души пушеха на прага, шепнеха се. Като я видяха, млъкнаха.
“Здравейте,” каза тя.
Никой не отговори. Леля Мица, майчина приятелка, обърна гръб. Съседът чичо Петко поклати глава. Радка мина покрай тях, изкачи се на прага, опита вратата.
Заключена.
Натисна звънеца. Стъпки, щракване на ключалка. В отвора се появи Галя. Поостаряла, с горчиви бръчки около устата, в черна рокля.
“Не те очаквахме,” каза сестрата ѝ и затвори вратата.
Радка стоеше на прага, не вярвайки на ушите си. Отзад започнаха шепотения. Пак натисна звънеца. Мълчание. Почука.
“Галя! Галя, отвори! Това е абсурд!”
Вратата се отвори на верижка.
“Махай се,” каза Галя. “Тук няма твое място.”
“Дойдох да се сбогувам с майка си!”
“Късно. Погребахме я вчера.”
“Ама ти каза, че умря преди три дни!”
“И какво? Мислиш, че ще стигнеш? Петнайсет години не си се показала, а току-виж сега ти потрябва.”
“Галя, пусни ме. Да поговорим по човешки.”
“По човешки? А когато баща умираше, ти по човешки ли постъпи? Дори не дойде!”
“Бях в Африка! На експедиция! Без връзка!”
“Винаги имаш извинения. Африка, Антарктида, командировки. А ние тук с майка ти. Тя се разболя три години, Радка. Три години! Къде беше ти?”
Радка млъкна. Знаеше, че майка ѝ е болна. Обаждаше се, изпращаше пари за лечение. Но да дойде… Винаги нещо пречеше. Работа, проекти, изследвания.
“Пращах пари,” прошепна.
“Пари?” Галя се горчиво усмихна. “На нея не ѝ трябваха твоите левове, а ти самата. Дъщерята ѝ. Но ти избра кариера.”
“Не е честно.”
“Какво не е честно? Че аз зарязах работата, за да се грижа за майка? Че съпругът ми ме напусна, защото прекарвах повече време в болницата, отколкото вкъщи? Че синът ми едва ме познава, защото бях винаги с баба?”
Вратата се затвори със трясък. Радка слезе от прага, седна на пейката в градинката. Дъждът беше спрял, но от дърветта капеше. От къщата се чуваха гласове, звън на чинии.
“Радка Андреева?” изненадано я повикаха. Обърна се. Пред нея стоеше възрастна жена с престилка, в ръцете табла с кафе.
Не те познах веднага Отгоре.
Радка вдигна поглед, със сълзи в очите.
Майка ми ме нарече преди смъртта си, знаеш ли? Каза: «Нека Радка живее. Нека не спира.»
Жената седна до нея, остави таблата.
Остани. Поне сега.
И Радка кимна, гледайки към прозореца, където зад пердето за миг се мярна силуетът на сестра ѝ.







