Няма да живея с чужда баба! каза внукът, гледайки майка си право в очите.
Майко, кажи му ти! Уморена съм да обяснявам! Елица нервно свиваше ръба на покривката, без да поглежда сина си.
Какво има да се обяснява? Георги сложи чашата с чай на масата и седна срещу нея. Ясно казах: изнасям се следващата седмица. Наемих си квартира, платих депозит.
Синко, ама ние как ще… започна Елица, но Георги я пресече с рязко движение.
Майко, на двадесет и седем години съм! Време е да живея самостоятелно, не мислиш ли?
От съседната стая се чу приглушено кашляне, след това звук на падащ предмет и недоволно мърморене.
Ето, виждаш ли? въздъхна Елица. Пак нещо изпусна. Отивам да видя.
Не ходи! Георги я спря, като леко стисна рамото й. Нека сама си оправя. Ти не си медицинска сестра.
Гошо, тя е стара…
Стига, майко! гласът му стана по-твърд. Тя не ти е никой! Бабиното момиче, което през целия си живот не ти каза една добра дума!
Елица се сви, сякаш от физическа болка. Наистина, свекървата й, Радка Петрова, винаги я е отхвърляла. Когато младите се ожениха преди двадесет и осем години, тя посрещна булката студено и отчуждено. Шушнеше на съседките, че синът й можел да намери по-добра, че Елица е от неподходящо семейство, че характерът й е лош. А след раждането на Георги дори заяви, че ще отгледа внука сама, защото майка му е неопитна и глупава.
Помниш ли как те наричаше? продължи Георги, виждайки, че е ударил жилото. Онази твоя. Дори по име не те наричаше. А когато татко почина…
Стига, попита Елица тихо. Не ми го припомняй.
Но синът не спираше. От погребението на баща му изминаха три години, но спомените от онова време още болеше. Радка Петрова тогава категорично заяви, че апартаментът е бил на сина й, а значи сега е нейният. Че на Елица и на онзи Гошо било време да си търсят друго жилище.
А кой я събра от пода, когато получи удар? не отстъпваше Георги. Кой викаше линейка? Кой дежуренеше в болницата?
Стига вече, Елица стана и започна да прибира чашите.
Не е стигало! Ти виждаш ли какво прави? Нарошно тропа през нощта, пуска телевизора на пълна сила, казва на съседките, че я храним зле…
От стаята на свекървата се чу глас:
Елице! Ела тук!
Елица автоматично тръгна към вратата, но Георги я хвана за ръката.
Къде отиваш? Ако й трябва нещо, нека стане сама.
Гошо, тя е болна…
Болна? По-здрава е от нас две! Просто свикнала да командува. Татко я носеше на ръце, сега ти продължаваш.
Елице! гласът стана по-настойчив. Глуха ли си?
Елица измъкна ръката си и тръгна към стаята. Радка Петрова лежеше в леглото, завита до врата в одеяло. На пода беше паднал вестник.
Вземи го, кимна тя. Искам да чета.
Радко Петровна, очилата си ги имате ли?
Разбира се, че ги имам! Мислиш, че съм сляпа? старицата потърси очилата на нощното шкафче. И донеси ми чай. Горещ. Вчера ми подаде някаква топла вода.
Елица мълча вдигна вестника, сложи го на мястото му и тръгна към кухнята. Георги седеше на масата с мрачен израз.
Е, пак тичаш да ѝ слугуваш?
Стига бе, отвърна тя уморено.
Майко, чуй ме внимателно, Георги се придвижи по-близо. Аз се изнасям. И ти идваш с мен.
Елица замръзна с чайника в ръка.
Как така?
Много просто. Квартирата е двустайна, ще ни стигне. Ще живееш нормално, без вечни скандали и заяждания.
А тя?
А тя нека живее както си иска. В старостта всеки жъне каквото е посеял.
Гошо, не мога… Тя ще остане сама.
И чудесно! Да разбере какво значи да няма твоята помощ. Елица остави чайника бавно на печката. Погледна към стаята, където отвътре се чу скрипт на вестник, разгръщан с раздразнение. После погледна сина си изправен, решителен, с болка в очите, която тя познаваше от себе си.
Не мога да я оставя прошепна тя. Не мога да стана като нея.
Георги въздъхна, гневът му се стопи за миг.
Тогава остани каза тихо. Но аз си тръгвам.
На следващата сутрин, още преди изгрев, той си събра багажа и излезе, без да каже довиждане. Елица чакаше в кухнята с две чашки чай едната за него, другата за нея. Когато чу вратата да се затръшва, просто седна и заплака, гледайки парата, която бавно изчезваше от чашите.
