Вече не си ни нужна каза синът и взе ключовете.
Мамо, стига да драматизираш! Договорихме се да говорим спокойно! Андрей нервно потропваше с пръсти по масата, избягвайки да погледне майка си в очите.
Валентина Георгиева седеше срещу сина си в малката си кухня, където всяка вещ си беше на мястото, където митоше на пресен хляб и кафе. Ръцете ѝ леко трепереха, но гласът беше твърд.
Каква драма? Просто питам защо вие и Мария решихте да продадете вилата, без да се посъветвате с мен?
Защото вилата е на мое име. Ти сама я прехвърли преди пет години, помниш ли?
Помня. Но мислех… бях сигурна, че е формалност. За да те улесня с документите.
Андрей стана, премина по кухнята. Беше на четиридесет и две, но сега изглеждаше по-стар сивина по слепоочията, бръчки по челото, уморени очи.
Мамо, разбери ни. Нужни са ни пари. Бизнесът на Мария се срина, кредити тежат. Дарина влязе в университета, трябва да плащаме за общежитието.
Мога да помогна с пари. Имам спестявания…
Твоите спестявания са дребни, мамо. Съжалявам, но пенсия от осемстотин лева не са пари, които могат да решат проблемите ни.
Валентина стана, отиде до прозореца. Отвън валяше първият сняг, големи снежинки се въртяха бавно.
На тази вила баща ти всяко дърво го беше засадил. Помниш ли ябълката до беседката? Ти му помагаше, беше на седем години.
Помня прошепна Андрей.
А парника го строихме заедно, когато беше на петнадесет. Тогава ми каза, че ще ходиш там с децата си, ще ми водиш внуците.
Плановете се променят, мамо.
Планове… тя се обърна към сина си. А споменът? Всяко кътче там е нашата история. Твоето детство, младостта ти.
Вратата се затрупа. Андрей отиде да открие. На прага стоеше Мария, съпругата му. Висока, поддържана жена в скъпа яка.
И? Договорихте ли се? попита тя, минавайки покрай свекърва си без поздрави.
Мария, здравей каза Валентина.
Здрасти отвърна невястката. Андрей, трябва да вървим. Брокерът ни чака.
Какъв брокер? обърка се Валентина.
Този, който ще ни помогне да продадем вилата бързо. Вече има купувачи.
Но аз оставих неща там! Инструментите на баща ти, албумите със снимки…
Вземи си ги отсече Мария. Имаш седмица.
Седмица? Как ще ги изнеса сама?
Мамо, ние ще помогнем неуверено каза Андрей.
Ще помогнем? Мария го погледна. Имаш ли свободно време? Работиш на две места.
Ще се оправя.
Валентина седна на стол, усети как краката ѝ поддават.
Андрее, синко, може да не продавате? Да я давате под наем? Няма да идвам, обещавам.
Мамо, наемът не е изгоден. Вилата е стара, трябва ремонт. А при продажба ще вземем добра сума.
Петстотин хиляди допълни Мария. Точно толкова, за да изчистим дълговете.
Петстотин хиляди за вилата на баща ти… прошепна Валентина.
Добра цена е каза Андрей. Парцелът е голям, мястото е хубаво.
За кого хубаво? За тези, които ще съборят къщата и ще строят котедж?
Каква е разликата? сви рамене Мария. Важното е да вземем парите.
Валентина стана, приближи се до сина си, хвана го за ръчата.
Андрее, моля те. Не я продавай. Това е спомен за баща ти.
Баща няма вече десет години, мамо.
За теб десет години. За мен сякаш вчера. Отивам на вилата и чувствам присъствието му. Виждам го във всяка дъска, която е забил, във всяка леха, която е копал.
Валентина Георгиева влезе Мария. Разбирате, че това са просто сантименти? Не може да живеете в миналото.
А бъдещето? Къде ще лятува вашата дъщеря?
В Турция или Гърция. Като нормалните хора.
Нормални хора…
Телефонът на Андрей зазвъня. Погледна екрана.
Брокерът е. Мамо, наистина трябва да вървя.
Почакай Валентина отиде в стаята, върна се с папка. Виж това.
Андрей отвори папката. Вътре бяха снимки. Вилата през годините. Ето малкият Андрей на раменете на баща си, берал ябълки. Ето го като тинейджър, копаещ лехи. Ето сватбата му масите в градината, гостите се смеят, младоженците танцуват.
Мамо…
А ето Дарина прави първите си стъпки. Помниш ли? По пътечката между цветята.
Мария грабна папката, я затвори.
Стига манипулирате! Андрей, да вървим!
Не манипулирам тихо каза Валентина. Просто моля да запазим нещо ценно.
Ценно? Мария се усмихна. Знаете ли какво ми е ценно? Спокоен живот без дългове. Образование за дъщеря ми. Нормална кола, а не тази стара скръндза.
Мария, спри опита се Андрей.
Какво да спра? Да кажа истината? Майка ти живее в миналото, държи се за стари неща, а ние трябва да страдаме?
Не ви моля да страдате. Моля да запазите вилата.
А аз ви моля да не се месите в работите ни! повиши глас Мария.
Вашите? Това са и мои работи. Вилата на съпруга ми, бащата на сина ми.
Беше вилата на съпруга ми. Сега е на Андрей. И той реши да я продаде. Точка.
Валентина погледна сина си.
Това е крайното ти решение?
Андрей отдръпна поглед.
Да, мамо. Съжалявам.
Добре тя седна, събра ръце на коленете. Тогава ми остава само едно.
Какво? настръхна Мария.
Да се преместя там. Завинаги.
Какво? Андрей втренчи поглед в майка си. Мамо, да не си се побъркала? Зимата идва!
Има печка. Дървата са останали от миналата година.
Но няма нормални условия! Тоалетната е навън, водата от чешмата!
Израснах в село, Андрее. Ще се справя.
Това е шантаж! извика Мария. Говорите нарочно, за да го накарате да се разкае!
Казвам каквото мисля. Ако продадете вилата, няма да имам къде да ходя. А тук, в този апартамент, се задушавам.
В нает апартамент, между другото вметна Мария. Който ние плащаме.
Валентина се сепна.
Не ви молих да плащате. Можех сама…
С пенсията си? Не ме разсмивай.
Ще намеря работа.
Каква работа? На шестдесет и осем години?
Мога да работя като чистачка. Или пазач.
Андрей стана, приближи се до майка си.
Мамо, спри. Няма да отиваш никъде и няма да работиш. Но и няма да ти позволя да разрушаваш моето семейство. Вилата ще се продаде, това е решено. А ти… ще намериш начин да продължиш напред. Като всички нас.
