Три години, Елена Иванова, гласът на Маринка трептеше отдолу едва сдържано негодувание. Три години вие настоявахте за внук, упреквахте ме, че бавя. А сега само Васко, синът на дъщеря ви, получава внимание. Но мойто Стефанче също ваш внук! Или сте забравили?
Елена Иванова изправи перфектно подредената си коса и погледна снаха си с ледено превъзходство. В хола зад гърба й се чуваше детски смях и музика там продължаваше празненството за рожден ден на Васко.
И когато не обръщате внимание на Стефан, не му давате подаръци като на другия внук, продължи Маринка, момчето ми се наранява. На десет години е вече, Елена Иванова. Достатъчно е голям, за да разбере, че вие не го обичате.
Свекървата презрително изсмука въздух и махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.
Измисляш си, Маринка. Отнасям се еднакво и към двамата внуци. И въобще, защо решаваш да правиш скандал точно сега? Елена Иванова вдигна вежди с негодование. На внука ми е рожден ден, гости са събрали. Нямам време за твоите болни фантазии.
Свекървата се обърна на токчета и с достойнство се отнесе обратно в хола, оставяйки Маринка да стои в коридора. Болката и обидата й се натрупаха в гърлото. Прислони се до стената, опитвайки се да се успокои. За баба си нейният син беше като прозрачно стъкло през което се гледа към други, по-важни хора.
След няколко дълбоки въздишки, Маринка се върна в стаята, където празненството продължаваше. Картината, която видя, сърцето й се стисна още повече. Елена Иванова обикаляше около любимия си внук Васко, възклицаваше над всяка негова дума, го галеше по косата, поднасяше му бонбони. А Стефан стоеше в ъгъла, притиснат до стената, и с прикрита завист гледаше как получава любов. Раменете му бяха свели, а в очите му се четеше толкова тъга, че Маринка поиска да тича при него и да го отведе далеч от там.
Вечерта у дома, когато Стефан беше заспал след изморителния ден, Маринка седна на дивана до съпруга си.
Иван, трябва да поговорим за майка ти, започна тя. Начинът, по който се държи със Стефан, не е нормален. Детето разбира всичко и страда много.
Иван си потърка переносицата. Маринка познаваше този жест съпругът й го правеше, когато не искаше да обсъжда неприятна тема.
Марин, преувеличаваш, отвърна той. И аз не бях любимото дете, сестра ми винаги беше на първо място. Нищо, Стефан ще свикне да не очаква нищо от баба си. Ще преживее. В крайна сметка е момче. А и все пак го обича, само че по друг начин, не като Васко.
Маринка го погледна с удивление. Неужели не осъзнаваше как звучат думите му? Как може да приема спокойно, че синът им трябва да свикне с пренебрежението?
…Седмица по-късно Елена Иванова ги посети без предупреждение. Стефан правеше домашно на кухненската маса, когато звънна звънецът. Като видя баба си, момчето се зарадва, но после сякаш си спомни нещо и замлъкна, гледайки й изпод вежди.
Стефанче, донесох ти нещо! обяви Елена Иванова и му подаде шепа евтини бонбони.
Маринка веднага забеляза за Васко свекървата винаги купуваше скъпи шоколадови набори.
Благодаря, бабо, прошепна Стефан и взе бонбоните.
Елена Иванова се обърна към Маринка с торжествуващ израз.
Ето, виждаш ли? Не лишавам никого. Всичките ти измислици за неравно отношение са просто глупости.
Стефан постоя още малко, престъпвайки от крак на крак, после тихо каза, че ще си довърши домашното, и събра книгите си, за да отиде в стаята си. Маринка знаеше момчето разбра, че баба му отново няма да му обърне внимание, и реши да не пречи.
Когато останаха сами на кухнята, Маринка опита да намери общ език със свекърва си. Може би ако сподели успехите на Стефан, Елена Иванова ще прояви интерес.
Елена Иванова, знаете ли, Стефан спечели грамота от училищната олимпиада по математика, започна тя, наливайки чай. Учителката казва, че има страхотни способности.
Да, да, браво, разсеяно кимна свекървата, но после оживи. А Васко миналата седмица спечели състезание по плуване! Първо място от целия район. Треньорът каза, че може да стане истински шампион.
Чудесно, сдържано отвърна Маринка. Но исках да ви разкажа за Стефан. Той започна и да рисува, учителят го хвали…
Рисуването не е сериозно, я прекъсна Елена Иванова. Спортът ето това е! Васко е здрав, силен. И по английски е най-добрият в класа. Учителят казва, че рядко среща толкова талантливи деца.
Маринка стисна зъби. Свекървата продължаваше да възхвалява Васко, игнорирайки всякаква опит да се говори за Стефан.
…и представи си, наскоро Васко сам си оправи колелото! На осем години! Златни ръчички има, цял по дядо си…
Търпението на Маринка се изчерпа. Шумно удари дланта в масата, като разклати чашите.
Защо, Елена Иванова? гласът й беше напрегнат. Защо се държите така с моя син? Вие самите искахте внук от Иван! Настоявахте, бързахте ни!
Свекървата се намръщи, сякаш беше отхапала кисел лимон. Замлъкна за момент, сякаш обмисляше дали да каже истината. Накрая неохотно проговори:
Исках своя внук. Истински, роден. А Стефан… изразително се намръщи. Той е твоето копие. Цял в теб. Капка в капка.
Маринка замръзна, не вярвайки на ушите си. Абсурдността на думите й беше толкова очевидна, че в първите секунди дори не намери как да отвърне.
Вие… не го обичате, защото прилича на мен? повтори тя, надявайки се да не е чула правилно.
Елена Иванова кимна, сякаш обясняваше нещо очевидно на малоумно дете.
Никога не одобрявах избора на Иван. Но си помислих добре, поне ми подариш здрав внук. Природата те е надъхала със здраве. А той… махна презрително с ръка. Твоето огледало. По характер, по външност. Дори се движи като теб… Ужас.
Маринка седеше, неспособна да помръдне. Не можеше да вярва, че свекървата говори сериозно…
Може би, ако се роди второ? продължи Елена Иванова, не забелязвайки състоянието й. Дано този път не прилича на теб? Да е в нашата порода?
Маринка изскочи. Столът падна с трясък. В очите й се помрачи от ярост.
Второ дете?! Напълно си изгубила ума… Махай се, прошепна, после повтори на висок глас. Махай се от моя дом! Сега!
Какво?! възмути се свекървата. Напълно си се нахапала, момиче! Това е апартаментът на сина ми!
Наш е домът! Маринка вече не се сдържаше. И няма да ви позволя повече да наранявате психиката на детето ми! Излезте! Веднага!
Маринка отвори входната врата и сочеше към изхода. Елена Иванова, червена от гняв, грабна чантата си и излезе.
Няма да ти остане безнаказано! прошипа тя на прощаване.
Вратата се затвори. Маринка се облегна на вратата, дишайки тежко. В къщата настъпи тишина, безмилостна и ясна. После чу стъпки Стефан стоеше в коридора, бос, с измачкана тениска, в ръцете си притискаше рисунка: семейство от четирима души, с голямо слънце над главите им. Очите му бяха влажни, но не плачеше.
Мамо баба няма ли вече да идва?
Тя коленичи пред него, взе рисунката, погали косата му.
Не, миличък. Не така, както досега. Но затова ние ще сме по-силни. И по-щастливи. Обещавам ти.
Стефан кимна бавно, после се хвърли в прегръдката й. А Маринка стисна сина си, чувствайки как нещо вътре в нея се преобразява болката оставаше, но за първи път след дълги години, тя я държеше не като окови, а като сила.
