Величка! Велчо, ама що стоим като закована? Бързай, че ще изпуснем киното! И за пуканки ще минем извика приятелката ѝ Радка.
А? Величка се обърна към нея с тревожен поглед, усети как сърцето и забило силно.
Какво ти става? Давай, бързо! Момчетата вече ни чакат! каза Радка леко раздражена.
Раде, наистина ми е зле. Тръгвай сама, аз ще се върна в общежитието отговори Величка.
Да не викнем линейка? Наистина си пребледняла притесни се Радка.
Не, не Извини се на Стамен, става ли? опита се Величка да звучи спокойно, но гласът и се пречупи.
Ще си мине. Иди си легни. Може би изпити те напъват? предположи Радка.
Да, сигурно усмихна се горчиво Величка.
Радка тръгна, обръщайки се няколко пъти. Величка седна на пейката, извади бутилка вода, отпи две глътки и протри лицето си. Леко и полегна.
Не каза на приятелката си какво я разтревожи. Не ставаше дума за изпити. Преди малко покрай тях мина бременна жена с количка и две деца. Радка вероятно не я забеляза, но Величка Момичето потърка бузите си и мислено се върна десет години назад
Вельо, що се мотаеш с чиниите? Бързай, че те чакам да те пратя за памперси! заповяда майка и, влизайки в кухнята.
Величка изпусна чинията. Тя падна с трясък в мивката. От стаята се зачу плачът на месечния Борис.
Ех, ти, безръка! Хайде сега го успокоявай! Току-що го наспах, а ти го събуди! Никакви ръце нямаш ли? изкрещя майка и.
Сега прошепна пресечено Величка и тръгна към детското легло.
Тя беше най-голямата в семейство, където бащата си тръгна, когато тя беше на две. Майка и сменяше гаджета и раждаше от всеки. На Величка и паднаха всички домакински задължения и грижата за по-малките: Снежана, Деси, Кольо и Борис.
Заспа ли? попита Надежда, отваряйки буркан с локум.
Угу отвърна тихо Величка и се върна да си довърши чиниите.
Остави ги, иди за памперси. Вечерта ще ги измиеш, като се върнеш от училище нареди Надежда.
Майко, няма да стигна. Класната вече се ядосва възрази Величка.
Нищо, ако закъснееш с десет минути. Няма да умреш! И аз изпусках училище, и виж жива съм! отвърна майка и.
Величка тръгна към магазина. На връщане, с памперсите в ръка, се сблъска с връстнички, които ядяха сладолед.
Оф, Марийке, виж кой иде нашата мамичка! изсмя се едната.
Прякорът “мамичка” и остана, откакто Величка тласкаше количките с малките. Искаше да е като всички да се разхожда, ходи на кино, чете книги и говори за момчета, а не да мъкне памперси. Не мразеше по-малките, но беше ядосана на майка си
На осемнадесет Величка мечтаеше за свобода: да учи в университета, да се премести в града. След декрета с Борис майка и се върна на работа.
Една топла майска сутрин Величка видя майка си пребледняла.
Майко, зле ли ти е? попита тя.
Да. Зле ми е. Направи ми яйца за закуска Да гледам храна не мога отвърна Надежда с пресекнал глас.
Какво ти става? прошепна треперещо момичето.
Вельо, ама като малко! Бременна съм. С чичо Митко ще имаме дете каза Надежда.
Защо, майко? На петдесет си объркано отвърна Величка.
Мислиш, че аз искам? Митко настоява. Той, между другото, скоро ще се нанасе при нас. Ще се свиваме. Хайде, яйцата! изкомандва Надежда.
Величка взе твърдо решение: ще кандидатства и ще си тръгне. През август тя издържа изпитите и замина след голяма кавга.
В града започна нов живот. Величка си намери работа, спечели приятелки. Даде си дума никога да няма деца и да живее за себе си.
***
Госпожице! Чувате ли ме? мъжки глас я върна от спомените.
А? Извинете отвърна тя.
Зле ли ви е?
Зле? Не-не, просто съм уморена, не съм спала
Не сте спали? Тогава може би по едно кафе за събуждане? Има една хубава кафеня наблизо предложи любезно младежът.
Величка се съгласи. Непознатият се казваше Борис. Харесаха си бързо и започнаха да се срещат. Но колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече Величка изпадаше в необяснима мъка. Може би искаше да се омъжи, но самата мисъл за деца и предизвикваше паника.
Една вечер Борис я покани в ресторант и намекна за сериозен разговор. Тя знаеше, че ще и предложи брак, и предварително реши да откаже.
На масата той извади червена кадифена кутийка с годежен пръстен.
Вельо, обичам те и искам да станеш моя жена. Но преди да приемеш, трябва да ти кажа нещо важно започна Борис.
И какво е? попита Величка, усещайки как пръстенът се размива пред очите и от сълзи.
Аз не мога да имам деца. Съвсем. Ако приемеш да се омъжиш за мен, искам да сме честни. Усвоени деца също не бих приел гласът му леко се разтрепери.
Приемам отвърна тя, вече не можейки да задържи сълзите.
Вельо, сигурна ли си? попита той.
И аз съм сериозна. И аз имам нещо да ти разкажа за живота ми, но не тук и не сега. Само ще ти кажа едно не искам и никога няма да искам деца.
Величка и Борис се ожениха. Скоро се преместиха в друг град. Майка и и по-малките ѝ братя и сестри дори не знаят къде живее тя. Прекъсна всякакви връзки с тях и се наслаждава на живота с любимия си мъж.
Най-сетне Величка откри щастието си. За някои то може да изглежда странно, но, както се казва, всеки си носи щастието в сърцето. В тяхната уютна къща винаги е топло и спокойно. Борис работи в голяма фирма, а Величка отвори малко художествено ателие, за което винаги е мечтала.
Вечер често седят на балкона, пиейки чай и споделяйки мисли. Животът им е прост и тих, без драми и сътресения. И макар някои познати да не ги разбират, Величка знае точно това е мечтата и.
Понякога си спомня за детството, но вече тези спомени не болят. Те са част от историята и, която я доведе до днешното и щастие. И гледайки усмихнатия Борис, Величка разбира е направила правилния избор.
